Статуя на император, нежелан(а) в Русия, ни се предлага като още един фетиш на “дружбата”

03/31/17 15:24
(http://ivo.bg/)

Статуя на император, нежелан(а) в Русия, ни се предлага като още един фетиш на “дружбата”

Вчера получих изненадващо ( защото само два-три пъти ми си случва на година най-много) предложение от Нова телевизия да коментирам намерението на свищовските управници да закичат града с още един- този път огромен- паметник на руския император Александър Втори. Може би бяха забравили ( поради това, че отдавна не сме си общували), че отказвам да приемам т.н. дискусионен формат с явните русофили, които не са нищо друго, освен поклоници на чужда държава. Бранят я от моя милост с лични нападки. В резултат на това други се явиха тази сутрин на екрана на БТВ, а единият от тях заяви ,че имало “трима души в Свищов” , които не приемат въпросния паметник. https://nova.bg/news/view/2017/03/31/178064/раздор-заради-паметник-на-цар-освободител-в-свищов/

Първият ми въпрос във връзка с най-новата проява на русофилско нахалство в България е дали президентът Радев, БСП и Бойко Борисов ще вземат отношение към този казус , както се произнесоха в един глас за желанието на общинарите в Копривщица да променят статута на града и категорично им възразиха, че този въпрос не е от компетенцията на местните хора поради националното му значение. Защото издигането на подобен руски данайски дар от съответния мащаб и символика не е и не може да бъде някаква местна атракция – някаква руска версия на Дисниленд, макар че точно това заяви в телевизионен репортаж днес един общинар, заявявайки, че руският колос от метал щял да привлича повече посетители в града. Ами да помислят тогава за някаква откровена голотия – тя поне привлича безотказно по природно естествени причини любопитсвото на един от половете, а другият пол ще има повод за скандали и така шумотевицата ще бъде гарантирана заедно с туристопотока от зяпачи!

Вторият ми апел е към логиката на случващото и се към онова, което не се е случило. Що за порив е напънал през 2011 г., тайно от нас, българчетата, скулпорът Зураб Церетели, известен с раболепието си пред “достолепието” на днешния руски несменяем автократ Владимир Путин, да вае специално за България паметник на един руски император, когото ( или който- в зависимост дали говорим за паметника или за статуята му) явно не приемат в самата Русия. Там му се гневят, защото е продал Аляска на Америка, а нищо чудно някои да смятат, че титлата “свободител”, с която го кичат заради указа му от 1861 г. за премахване на руското робство в Русия ( известно още като крепостничество), се носи незаслужено от него. В този смисъл, това е статуя “мигрант”, която ни предлагат на нас, защото не я желаят за себе си.

Като казвам “някои” в днешна Русия, имам предвид носталгиците по онова време, когато Александър Улянов, братът на Ленин, убиецът на Александър Втори, е бил на почит зарази този “подвиг” и е увековечен от Маяковски в това негово качество. Със следните пламенни думи на възторг от делото му на терорист:

В подготовка на за цареубийство е хванат

братът на Улянов,

народоволецът Александър.

Убиеш един

А следващият бесен

В злодействата ще надмине своите предтечи

И Улянов Александър беше обесен

В Шлиселбургската крепост далечна.

Тогава Илич седемнайсетгодишният

Каза сурово-

От клетва войнишка по-твърд бе гласът:

-Брате, ние идваме, да те сменим,

ще победим,

но ще вървим по друг път!

Това руско болшевишко отношение към Александър Втори се споделя напълно от съветизираната българска пета колона на Москва, чиито виден представител Васил Коларов отбелязва в предговора на книгата “Авантюрите на руския царизъм в България” следната позиция ( поощрявана по онова време от Сталин) за истинските имперски цели на руско-турската война:

“Завладяването на България трябваше да бъде извършено “по незабележим начин” и при това така, че да изглежда като “сбъдване на желанията” на самия български народ.

Оттук неизбежно произтичаха търсенията на царизма на нужната му българска “общественост”.

И както виждаме днес, поне в това отношение, пророкуванията на иначе проваления в своите оценки и предвиждания комунизъм в България, са повече от валидни към днешна дата, когато живеем в епохата на путинисткия царизъм. Той стимулира подмолно своята българска “общественост” за целите на проруската пропаганда.

Това се случи неотдавна в град Стрелча. Там кметът Иван Евстатиев ( обитател на ареста по обвинение за изнасилване на непълнолетна девойка към днешна дата) се изсили в любовта си към Русия до степен, че при откриването на бюста на съветския маршал Жуков, причинил с методите си на водене на война смрътта на толкова руснаци, колкото малцина русофоби са успявали през вековете, че мобилизира представителни части от българската ( натовска!) армия да маршируват почетно по площада на града, обявен от същия Евстатиев за “малката Москва”. Нещо подобно май се иска и на управниците на Свищов.

Третия въпрос, който се натрапва от извънредното изобилие на паметници в почит на Русия и СССР в България, е простичък: не са ли достатъчно тези стотици “ топоними” на руско-съветско господство в паметникостроенето, по което отдавна сме световни шампиони? Съветската част от тях беше наречена от скулпора проф. Любомир Далчев в писмо до в. “Труд” от 28 юли 2004 г. “жалони на робството”, но и настървението, с което тук се борят нашенците да жалонират България – сякаш вече не е направено предостатъчно в превръщането на България в храм на поклонението към руски генерали, пропагандатори и прочее руски дейци от 19 век, включително чрез наречени на тях безчет улици, площади и т.н. също робува на ненаситността във все по-пълното задоволяване на нуждите на Кремъл от още и още българска благодарност, каквато няма да срещнете нито във Франция към двукратните американски освободители от германците, нито в Италия, където френският император Наполеон Трети дава решителен тласък с военната си намеса на националното освобождение на италианците от австрийското иго.

Самият, прочул се напоследък тук генерал Решетников ( когото отдавна наричам неофициален генерал-губернатор на България), не веднъж ни е хвалил, че нямаме равни в това отношение и че сме единствената страна в света, в която има Национално движение “Русофоли”. Или нашите чуждопоклоници не могат да се наситят и искат още, още и още поклони към днешна Москва заради нещо, с която тя в наши дни няма нищо общо като заслуга ( ако говорим за руските жерттви, почетени отдавна

стократно и дори преувеличавани многократно с цел да се чувстваме още по-благодарни за тях).

Четвъртият въпрос, произтичащ от горния, е какво налага дублирането на паметниците на безграничната ни благодарност на места, където вече това преклонение е маркирано по подобен начин. Идете на нос Калиакра и ще видите два паметника в прослава на руския адмирал Ушаков на разстояние от няколко стотин метра ( макар да е по логично да се запитаме, защото по времето на Ушаков, когато Русия е воювала с османците, и през ум не й минавало да освобождава “братушките” , а се е присетила едва след десетина подобни войни, през които е смазвала всеки български порив за самостоятелна борба против чуждото владичество).

Сега и в Свищов искат да повторят, и потретят съществуващата монументално изразена благодарност в града лично към чуждия владетел, но в още по-голям , направо гигантски размер.

Петият въпрос е свързан с питането дали наистина става дума за “българска инициатива” , както и да се нарича измислената за целта фондация с български адрес, след като създаването на скулптурата датира от преди близо 6 години, но едва сега се появява щедрото предложение да бъде подарена като пореден аршин, край който българчетата да се чувстват дребни и смирени, както това се случва със съветските грамади в София, Пловдив и Бургас с техните чудовищни размери, смазващи всичко българско наоколо със своята имперска импозантност.

И накрая, но не по значение, трябва да се запитаме, как така оглавяваме световните класации по усещане за неудовлетвореност като хора, обявяващи се в допитванията на социолозите за “нещастни”, което неминуемо е оценка за качеството ни живот под управлението на съответните български власти и белег за постравматично посткомунистическо мърморене ( не и срещу онези, които ни натрапиха комунизма). А в същото време се оказваме най-багодарните на планетата спрямо чужда държава хора, включително и по отношение на съветската окупация, която със златни букви в центъра на столицата определяме като “освобождение”.

На факта, че при подписването на договора между двете воюващи евразийски империи на 3 март 1878 г. , превърнат в днешен национален празник, не е поканен нито един представителен на българската нация ( и с това сме наистина уникални в света, празнувайки подобно събитие без българско участие), отчаяните русофили тропат в отговор с крак: тогава все пак е зачената българската свобода, казват те тържествуващо.

Оказваме се единствените същества на планетата, които празнуват не рождения ден на своята свода, с която България е бременна чак до успешното й раждане на 6 септември 1885 г. чрез Съединението на българите в противоборство с Русия, а зачеването си на датата, на която главният преговарящ от руска страна Николай Игнатиев е нагодил да съвпадне церемонията, за да се подмаже на императора си именно в деня на годишнината от неговата инагурация на руския трон. Това е подмазвачество, което, както виждаме, се предава на поколенията и то не на руските, а на по – руснаците от руснаците, каквито обитават днес България, намислили да се покажат като такива, приютявайки една гигантоманска скулптура на чужд владетел, нежелан(а) в собствената си държава.

Към всичко това трябва да добавим неопровержимият факт, че настъплението на руското влияние тук , чиито успех всеки може да измери с резултатите от президентските и парламентарните избори, е съчетано с все по-голямо отстъпление назад в историята, където услужливите чуждопоклоници у нас намират опорни точки в мисията си да служат на интересите на въпросната чужда държава. Допреди малко повече от четвърт век тази главна опорна точка беше 9 септември ( и временно и Сталин, а после остана само Ленин да стърчи по площадите ни). Но залезът на комунизма върна летоброенето на проруската аргументация към 3 март 1878 г. Със стъпки , като тази в Свищов, Петата колона на днешна Русия изпълнява задача за затвърждаване тази тенденция.

Констатацията за (про)руския марш в България не е само моя. Прозряха и на Запад и дано не е късно! Ето какво пише германското издание “Ди Велт”:

“Наскоро държавата членка на ЕС България замени прозападния си президент с промосковски настроен, а при последните парламентарни избори проруски партии спечелиха толкова гласове в повече, с колкото се сринаха западно ориентирани”.

Като стана дума за Германия, там археолозите откриха не отдавна статуя на римски имретатор, която е била издигната на източния бряг на Елба. Това преобърна представите за границите на римската империя, за които се смяташе, че са минавали по западния бряг на реката. Империите имат навика да маркират границите си със статуи на своите императори. Това ли искаме да допуснем на северната си граница?

ОЩЕ по темата за руския данайски дар за Свищов:http://www.faktor.bg/bg/articles/rusofili-porobvat-po-putinski-svishtov-s-osem-metrov-pametnik-na-imperator-aleksandar-ii

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2017/03/31/%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b8%d0%bc%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%be%d1%80-%d0%bd%d0%b5%d0%b6%d0%b5%d0%bb%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b2-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%b8%d1%8f/

Публикувана на 03/31/17 15:24 http://ivo.bg/2017/03/31/%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b8%d0%bc%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%be%d1%80-%d0%bd%d0%b5%d0%b6%d0%b5%d0%bb%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b2-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%b8%d1%8f/