Преди минути "медиите" разпространиха управленската програма на ГЕРБ и патрЕотите, за предстоящото съвместно управление. Тя се състои от обща ОСЕМНАДЕСЕТ раздела, като най-интересният за нас енерГЕПИка е на ШЕСТНАДЕСЕТИ глух ко...

Изт: Yambol-life 

Редно е по Великден, освен с ядене и пиене, да се заемем с едно богоугодно дело.

Преди време кметът на средно голямо българско село се свърза с мен чрез общи познати с конкретна молба. Молбата му беше да съдействам по някакъв начин, ако мога, за разгласяване на кампанията му в интернет за събиране на средства с цел изграждането на православен храм в селото. Жителите, каза ми той, са 100 % християни. Те никога не са имали собствена църква и отдавна мечтаят да се сдобият с такава.

Първоначалният ми импулс беше да откажа. Още един ангажимент към всички останали? Про боно? Първо, не съм много църковен. Второ, опитите да се надвикваш с милионите „викачи“ онлайн по повод поредната кауза са досадно и фрустриращо занимание. Пък и аз нищо не разбирам от уебдизайн. Нямам дори елементарни технически познания. Нямам профил във Фейсбук. Всъщност, нямам профил в нито една социална мрежа. „Едва ли съм най-подходящият човек за целта“, казах си.

Все пак, реших да преспя върху идята. Най-малкото, за да измисля някакъв културен начин да отклоня предложението.

На другата сутрин се събудих с мисълта, че всъщност мога да направя нещо повече от нищо за тези хора.

Знаех, че всяка помощ ще им е от полза. Е, да, щях да си разместя малко графика, но какво толкова?

Този път, за разнообразие, се фокусирах върху нещата, които имам, вместо върху нещата, които нямам:

– Имам този блог. Мога да споделя с вас;

– Имам дар слово. Мога да разпиша проблема с лекота;

– Имам необходимото време. Не съм чак толкова притиснат от дедлайни;

– Имам известен опит с WordPress. Нищо извън потребителските интерфейси, но все пак…

– Дойдоха ми и няколко практични идеи как да разпространя мълвата извън конвенционалните хипстърски методи като краудфъндинг и прочие…

Видях се с кмета, взех всичката документация, запознах се историята и ето, че две седмици по-късно, точно преди Великден, вече съм готов с моя нескопосан фрий уебсайт-тире-блог по въпроса:

http://hrambranishte.wordpress.com (отваря се в нов прозорец)

Прегледайте го, изчитането му отнема не повече от 6 минути и половина.

Вътре са цитирани трите начина, по които можете да помогнете.

Вече съм го индексирал в Търсачката, но не мисля, че това е достатъчно.

Бих искал повече от двама души да си го гледаме този адрес.

Ще прозвучи налудничаво, но Съдбата ми се отблагодари за ангажимента с подарък, който дойде съвсем неочаквано и тъкмо навреме. От съвсем друго място. Не съм учуден, тъй като знам, че изобилието се постига с даване. Може пък и вие да „намажете“ нещо, ако решите да ударите едно рамо. Само се закачам! Просто едно богоугодно дело по Великден…

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров 

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/de-profundis-tramp-se-orientira-pravilno-rusiya-nikoga-ne-e-chast-ot-reshenieto-a-vinagi-chast-ot-problema

И каква стана тя сега?

Русия да впрегне последната капка от своя умствен и финансов ресурс, плюс целия си – макар вече никакъв – международен авторитет, за да избере Доналд Тръмп начело на САЩ, а като първа сериозна външно-политическа стъпка той, вместо коленопреклонно да дойде и да удари чело на кремълското килимче, да вземе, моля ви се, да удари най-безсрамно руското протеже Асад в Сирия. При това дори не с твърде високото си чело, а с ракети „Томахоук”.

Ма на какво прилича това, бе, дами и господа!

Ще ви кажа веднага – на нищо не прилича!

Ний, както и цялата прогресивна световна общественост, сме потресени и искрено кипим от възмущение. И не защото сме самовар. И не защото изпитата по този повод водка има нещо общо с кипежа на емоциите ни.

Не, такова грозно нарушение на международното право наистина не сме виждали от времето, когато Украйна нагло заяви, че Крим е неин. Такова безочливо погазване от американска страна на правото на всеки диктатор да унищожава собствения си народ, включително с нашата безценна братска помощ и чрез химически оръжия, не е имало от времената на Саддам и Кадафи насам. А най-вече – такова открито престъпление срещу изконните руски интереси в Средиземно море и твърде Близкия до широката руска душа Изток, не ни се е случвало от времето на третостепенния американски актьор Роналд Рейгън.

В края на краищата пък – не ви ли е жал, бе, хора? Само за няколко дни красавицата Мария Захарова погрозня от мъка, че не успява и не успява да пробута на света най-истинската версия за случилото се в Сирия, съчинена от шефа ѝ, Сергей Лавров.

А на кремълския говорител Дмитрий Песков пък зъбите му опадаха, докато от името на шефа си Владимир Путин старателно се зъби на невярващите, че заринът, използван от режима на Асад срещу цивилните сирийски граждани, всъщност е зарин, използван от въпросните цивилни граждани срещу режима на Асад.

Или – в краен случай – че станалото е плод на обикновен инцидент, каквито в свободни страни като Сирия често се случват със свободно произвежданите от цивилните граждани за лични и обществени нужди зарини. Обаче, както става напълно ясно от зъбенето на Песков – каквато и да е действителността, тя винаги, непременно и задължително е плод на американски комплот срещу самия Асад.

И к’во? ‘Ми нищо, няма резултат от иначе толкова качествената и ефективна досега руска пропаганда.

Няма резултат даже от съобщението, че заради скръбта си по режима на Асад и внезапната безпомощност на разположените в Сирия руски противоракетни комплекси С-300 и С-400, Путин няма да приеме американския държавен секретар Рекс Тилърсън по време на посещението му в Москва.

Нищо, че такава среща и без това не беше планирана.

А гадното Г-7 дори пък взе, та обсъди в Рим нови, допълнителни санкции срещу Кремъл, в случай, че продължава да подкрепя Асад. И като нищо ще ги въведе, независимо от безкрайните мирни преговори, които Русия се опитва да води.

Ето защо казвам, граждани, че това ама наистина на нищо не прилича!

Защото когато човек като император Путин полага усилия, той иска и трябва да види резултат от тях. Така е научен в КГБ. А и широката му руска душа за това копнее. Пък сега се оказва в положение разни американци да ни учат нас, императора, на морал и да наказват без височайшето ни благоволение онова, което те самите смятат за нарушение на международното право, без да се съобразяват с онова, което ние смятаме за нарушение на международното право.

Да-а-а, а истинско, сериозно нарушение на международното право в сирийския случай наистина има.

Знам и го твърдя съм сигурност, но не, защото съм голям капацитет по темата зарин и договорите за бойните отровни вещества изобщо, а като съдя само по един, но твърде ясен и, за мен поне, изключително достоверен показател – официалната българска реакция.

България, нищо, че е управлявана в момента от откровено проруски президент и напълно марионетно правителство, практически еднозначно подкрепи американските наказателни удари в Сирия. Това сигурно за пореден път дълбоко е наранило чувствата на искрените български приятели в Кремъл, но – какво да се прави, понякога човек, колкото и да му се ще, няма как да се изсули от признаването на истината и да я изкриви в руска полза.

Искам да кажа – нали си представяте каква точна информация за това кой и с чия помощ произвежда и кой срещу кого използва бойни отровни вещества в Сирия е стигнала до официална София по линия на НАТО, за да не гъкнат нашите лалугери. И да не излязат с поредното мъдро увъртане, както правят в редица други случаи.

Само горкият Ивайло Калфин пак нещо не е доразбрал. Този човек и като външен министър си беше объркан, ама сега, като се информира само от пресата, съвсем е загубил връзка с реалността. Затова ни в клин, ни в ръкав, той тръгна по телевизора да кори правителството, че се било показало като ястреб в подкрепата си за Щатите, а не бивало така, защото Европа като цяло била гълъб в позицията си. Което не е вярно, но човекът си го твърди. А може и да си вярва.

Льольо.

И какво постигна Калфин по този начин? Ами според мен само увеличи мъката на президента и правителството, които и без това се чувстват виновни, че не могат да бъдат толкова меки европейци в руска полза, колкото им се иска.

А като сме тръгнали да обсъждаме българските реакции по темата Сирия, идва ми изотвътре да попитам също – знаете ли какво е общото между човешките пръсти и тъй нареченото българско „Тръмп общество”?

Отговорът е ясен – всичко. Или поне всичко най-важно.

Когато въпросното съзаклятие за подкрепа на консервативния американски президент Доналд Тръмп беше създадено през януари в София от открито или едва прикрито леви „интелектуалци и политици”, както ги описа слугинажът, наричан напоследък „българска журналистика”, целият ни изначално и безкрайно невинен народ за пореден път остана „стреснат, трогнат, очарован”.

И как не, сред бандата „полезни идиоти”, озовали се в предната линия на новата, макар само предполагаема, руско-американска братска връзка, за пореден път заблестяха иманата на такива истински доблестни български патриоти като куклата Светлана Шаренкова, кукловодът Димитър Иванов, вечният невинен бизнес-симпатяга Сашо Томов…..да не изброявам всички, че ми се замърси компютърът само докато напиша имената им.

Така или иначе, в цялата тази достойна компания, подкрепила Тръмп по любов, българската публика сякаш за пореден път провидя онези „ах, летете, ескадрони”, дето толкова я очароват с победния си зов, че вечно я оставят с крайник, напъхан в горното отвърстие, тоест, с пръст в уста от захлас.

За сметка на това обаче сега, няколко месеца по-късно, когато консервативният американски президент Доналд Тръмп предприе първите си категорични стъпки в международните политически дела, въпросният любовен пръст се оказа на съвсем друго място. От устата на публиката той се премести и се оказа…..вероятно се сещате къде, но ще го опиша деликатно – напъхан в долното отвърстие на самото българско „Тръмп общество”.

Изненадата от начина, по който измисленият от самите тях за самите тях американски герой, внезапното предаде руските интереси, очевидно е огромна. И много боли. Така, де, иначе мълчанието на тези руски хибридни агнета по повод ракетните удари на САЩ в Сирия вероятно нямаше да бъде толкова гъсто, че да се реже с тъп кухненски нож, каквото е в момента.

Ето защо подозирам, че много скоро шумно създаденото българско „Тръмп общество” безшумно ще се разпадне поради изчерпване на смисъла и членовете му ще се заемат с по-привичните и традиционни за тях задачи – да хвалят руската политика, като заклеймяват американската.

Абе, пичове, вие сериозно ли си мислехте, че гъвкав човек с изключителен бизнес нюх като Тръмп, дори да е бил заблуден от нещо в даден момент, няма да се ориентира бързо в ситуацията и да разбере простия факт, че Русия никога досега не е била част от решението на кой да е проблем по света – а винаги част от проблема.

Ако не и самият Проблем.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Излизащата отново у нас „Войната не е с лице на жена“ е първата книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич от цикъла й за Великата утопия, писана в началото на 80-те години на миналия век. Предговорът на авторката към последното издание от 2013 г., по което е направен настоящият български превод, ни връща към началото на нейния творчески...

Замяната на кирилизацата с лтинска азбука е сред нещата, които никога не съм предлагал, но ми се вниманявт ( подобно на уж мое предложение православието да бъде заменено с друга деноминация на християнството), за да бъде системно ругат от ананнимни простаци по форумите. Нещо повече, някои от желаещите да ме бесят, които разпространяват любима моя брадясала сниммка ( оригиналът е от мое интервю за e-vestnik,придружено с любителска снимка на авторката ), обосновават своята кръвожадност към моя невинност именно с това, че съм “русофоб”, който искал да смени религията и и вярата на българите ( щото и двете са дошли от Русия у нас, нали!).

Правя това задължително встъпление заради репликата по-долу във връзка с бягството на Казахстан от кирилицата, което подлежи на малко по-сложн преценка от случая с България поради аргументите, които азиатската страна и нейният автократичен лидер Нурсултан Нзърбаев изтъкват. Там латиницата е била легитимна дълги години дори и по време на съветската окупация, наричана “съюз” на социалистическите републики, присъединени към болшевишка Русия.

http://www.dnevnik.bg/sviat/2017/04/12/2952638_kazahstan_smenia_kirilicata_s_latinica/

Да, абсурдно е да мислим за писмеността в България на основата на друга азбука, освен кирилицата. Звучи като тежкото пиянство на онзи, който в яда си казва на вбесената от него съпруга, че “тези деца на са от теб”.

Защо, обаче, най-голямата, най-богатата и днес бивша съветска клония, без която великоруските планове на Кремъл за евразийски съюз ( разбирай- империя на “желаещите”) е пълен абсурд, макар и без това да е комплексарска утопия на мозъци, болни от реваншизъм, чрез който се опитват да компенсират факта, че  въпреки несметните природни богатства не могат да догонят напредналите с труда на своите народи източни и западни държави?

Въпросът, разбира се, е риторичен. Кирилицата за Казахстан е инструмент на чуждото господство, свързано с доминацията на руското влияние в държавата, която в етническо отношение е русифицирана повече от останалите  бивши съветски колонии. А Путин, както се видя от безцеремонната му намеса в Украйна, не се колебае да употребява руските малцинства  ( или мнозинства, както в Крим), за да разширява границите на и без това най-голямата по територия държава- концепция за управление и политическо оцеляване на трона под формата на “обединяване”  в една нация ( или по-скоро в едно голямо племе), заимствана директно от Чингис Хан и приложн от него в края на 13-ти и началото на 14-ти век.

Иронията с казахстанското бягство от руското влияние към азиатските корени на тюрките се подсилва от контрастиращата символика на българския пробив в т.н. семейство на европейските народи, което наричаме Европейски съюз. Кирилицата се появи за първи път върху общата европейска валута и това подчертава уважението към правилата в съюза. Защото България, макар и най-бедната държава в него, е носител на своята специфика, която не само не е заличена от отврянето на границите и глобализирането на търговията, но е отличена с този жест.

На обратната страна на монетата са руските провокации срещу България. Най-новата беше организирана в рамките на руско телевизонно шоу, в която ролята на шута, на “момчето за бой”, което символично замерят с гнили домати от дюдюкщата руска публика, беше отредено на Борисо Анзов, личния български палячо на говорителката на руското външно министерство  Борис Анзов. Влюбеният в Русия Анзов, който редовно организир клоунади на брифингите на Захарова, а тя му отвръща с взаимност като се кичи с подарни от него кичозни имтции на български носии, буквално призова в руския телевизионен ефир Русия да ни освободи “отново”- този път от европейското иго.

Знаем за лудия и баницата, но чак такава мазна отврат не бяхме помирисвали досега. Което само показва колко са прави казахстанците да внимават с преторианците.

Апропо, понеже провокацията на Анзов събуди от сън някои български медии ( предимно във все пак будното  виртуално пространство на интернет), трябва да внеса малко уточнение относно “личността и делото” на тази българска маша на Маша Захариева. Не е вярно, както написаха някои колеги, че Анзов е станал известен с това, че руснаците го заведха в Сирия, където пострада и стана голям герой, направо ветеран на военната журналистика. Същият се прояви се доста по-рано, но тогава, “кой знае защо”, не впечтли с провокацията у нас (почти) никого, макар тя да обиколи света със своята визия.

С на практика открадното – по смисла на неговата (зло)употреба шалче с надпис “Сите българи зедно”, Анзов привлече внманието на фотографите по време на една от безкрайно дългите пресконференции на Путин.

Това стана в края на декември 2013 г., когато Путин се “отчиташе” за своите епохални успехи на едноличен собственик на Русия. Анзов, обсебил произведеното от истинския български патриот Никола Григоров шалче, с извезано него лого на неговото репресирано телевизионно предаване “Сите българе заедно”, се опита да измами руснаците, българите и целия свят ( ако има начин), че някакъв голям българин едва ли не се е промъкнал в обкръжението на Путин и от тази позиция зове за единение на българите ( с Русия, както се оказа). Но истината много скоро лъсна ( за онези, които я търсят).  http://ivo.bg/2013/12/20/сите-българи-срещу-ситите-русофили/

Няма да се учудя, ако в руската кухня, в която готвят провокативните клоунади на Анзов, намират за забавна близостта на фамилното му име с Азов – адреса на първата голяма военна победа на Петър Първи по пътя към маниакалната му цел за превръщане на бившето московско княжество в империя, закърмена със заветите му Черно море да бъде превърнато в “руско езеро”.

Share on Facebook

Класация на Ozone.bg – 03-09 април 2017 г. 1. Дневник от панелните блокове, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 2. Междупанелни войни, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 3. Федеграфика. Илюстрована биография на гения Роджър Федерер, Марк Ходжкинсън, Книгомания 4. Мамка му, Димитър Калбуров, Пощенска кутия за приказки 5. Илън Мъск: PayPal, Tesla, SpaceX и...