Фронт "медията Капитал" на антибългарската терористична фондация е изпълнила поръчка да анал(л)изира пазара на електроенергия у нас, доколкото такъв има повече от година на собствена енергийна борса, и да (дез)информира ма...

Най-приятната част от това да имаш блог от 10 години (да, ЧРД със закъснение!) е че имаш желязно извинение да седиш в петък вечер на дивана с Bailey’s и The Chainsmokers и асоциално да си цъкаш по лаптопа. Съдбата си знае работата – when you’re down ти напомня за моменти на високост, във физическите координати и в психологическите такива.

Дойде време да обработя снимките от Орлово око – прекрасно място до Триград, на което се стига с много кал, смях и почти вечни мигове, в които си отлепен от седалката на отворения офроуд джип. Валя, светна, задуха, облаците от ниското се вдигнаха като на компютърна симулация и закриха цялата гледка. Но в промеждутъците, в скъсаните им облачни шевове… се крият неща, за които спомените са твърде плоски, камо ли снимките. Е, опитах се!

Да няма дъно под теб е едновременно адски страшно и толкова окриляващо.

Постът Високо, високо, високо е публикуван в Васи ли?!.

Снимка от екрана по време на пресконференцията на Иванов и Трифонов

1. Някъде в началото на 2016 (2-3 месеца след местните избори в края на 2015 г.) шефката на новините на Нова дава на Васил Иванов (ВИ) да разбере, че не иска повече разследвания на обществени поръчки (ОП) и местни кметове;
2. Самият ВИ посочи, че четири пъти тя "не му е искала" разследвания за ПО и местни кметове; 
3. За да докаже това, той пусна части от свои разговори със свои колеги от Нова, които потвърждават тезата, че Дарина Сарелска иска от него и други разследвания, не единствено такива, свързани с ОП и кметове.

Самопубликуващата авторка Десислава Николова, позната с псевдонима си Деси Нико, спечели статуетката „Пегас“ за най-добър дебют в жанр Проза от 45-ото издание на литературния конкурс „Южна пролет“ за романа си „Алиса и петък вечер“, съобщиха от Община Хасково. Отличията бяха връчени в петък вечер на специална церемония в залата на ДКТ „Иван Димов“ в Хасково като част от...

watch video:   Print the template:  see more:

Поредицата на Луси и Стивън Хокинг безспорно е сред любимите ми детски книги, които препоръчвам с удоволствие. Изключително увлекателните пътешествия на малкото момче Джордж и приятелката му Ани из вселената с помощта на суперкомпютър ще грабнат интереса на всяко любопитно хлапе, а най-новите научни теории за появата на планетата ни, обяснени по достъпен дори за...

Това ще разберем от доскоро секретна стенограма, от седянка на временна парламентарна комисия, в предното 43-то НС, председателствана от настоящия кандидат за министър енерГЕПИка Далавери Симеонов. Откъсът от стенограмата на седянката, к...

Това ще разберем от доскоро секретна стенограма, от седянка на временна парламентарна комисия, в предното 43-то НС, председателствана от настоящия кандидат за министър енерГЕПИка Далавери Симеонов. Откъсът от стенограмата на седянката, к...

Пропуснал съм да забележа, че в един сайтовете на сарайско-библиотекарската силова задкулисна групировка в България, се е появило лакейско писмо до Доган от бившия му парламентарен слуга Иван Палчев. Същият, който беше проводил по репортер на БТА през ноември 1992 г. заплахата към мен в качеството на директор на агенцията, че предстои главата ми да се търкаля по стълбите на ведомството. http://www.faktor.bg/bg/articles/dogan-v-kapana-na-chengetata-ot-porachan-ot-erdogan-do-noviya-ivan-shishman

Имам два открояващи се в спомените ми пропуска в живота, освен вероятно още много други, но по-дребни, за които искрено съжалявам. И двата са свързани със заплахи към мен, на които трябваше да реагирам по-категорично.

Единият  ми пропуск е свързан с това, че отвърнах само вербално на всесилния по онова време бос на КТ Константин Тренчев, който на прием на гостуващия израелски премиер Ицхак Шамир през 1992 г. ме заплаши с пистолет насред залата с гостите в хотел “Шератон” в София. Отгърна си сакото и ми каза кобура с оръжието със заплахата, че ще се справи с мен “по този начин”, след като го попитах как да тълкувам заканата му малко преди това, че съм заслужавал “гьостерица” ( във връзка с информация на БТА, която не му хресала).

Другият случай е свързан с устното послание на Палчев до мен като директор на БТА. Бях дръзнал като водещ на телевизионното преване “Още да изобличи Доган. Трябваше да си потърся правата срещу този “специалист” по борбата с тероризма, който ме заплаши в духа на главорезите от днешната Ислямска държава. Уви, махнах с ръка, а можех малко да му затрудня живота на този самодоволен тип…

Но във връзка с писмото му до Доган имам малка реплика на снимката на двамцата. Обърнете внимание- не е колаж, нагласен от зложелатели. Явно Доган и Палчев позират съзнателно и са разположени така, че Сокола да изглежда по-висок, както се полага на шефа ( досущ като при съветските паметници в България, където съветският другар винаги стърчи над българския).

Всъщност Палчев, когото познавам още като стажант във в. “Вечерни новини” при баща ми в отдел “Икономически” , е по-висок поне с една глава от Доган- ако не и повече. Но в света на мафиотското раболепие ролите се разпределят не според природните дадености, а според йерархията в раздаването на порциите. Ето така Палчев се озовава в ролята на героинята на Андерсен Малечка Палечка с тази разлика, че няма никва опасност да победи великана Доган.

Share on Facebook

Гледам Танталовите мъки на наш Бойко да състави правителство и покрай обичайните спекулации за имената на министрите му в очертаващия се кабинет на единството между гражданите за европейско развитие в комбина с гражданите за борба с европейското иго, забелязвам следния дефицит: няма кадри. Хем им се властва, хем нещо не се намират някакви великани на управленското изкуство. Но пък поне със сигурност в правителството този път няма да има критици на Путин: най – добрата новина за петата колона, за кефа на която Борисов предизвика предсрочните избори, за да извърши препоръчаната от Решетников “чистка” на остатъчните елементи от прозападния елит във властта.

Дефицитът на упраленци не е свързан с демогрфската криза и с износа на българи в чужбина. Той е въпрос на доверие в селекционера, на отношението към него. Колкото и да се пъчи с успехите (си)в десетилетието на българското членство в ЕС – предопределени от това членство, откъдето идват позитивите, негативите са си негови. И това се разбира от хората с по-нисък праг на търпимост към лъжата.

За да парирам , обаче, упреците, че констатацията на този нагатив е позитив за носталгиците по НРБ и че наливам вод(к)а в тази мелница, ще припомня някои щрихи от все по-далечното ни минало, които иначе избледняват в спомените на мнозина до степен, че др. Нинова  не просто спекулира с мъглата в хорските глави, но и направо започна да кълне демокрацията като такава.

Да, днес Борисов търси кадри ( не точно като Диоген с фенера и не точно от аскетичното си обиталище в бъчвата). А как беше в НРБ, когато кадрите бяха в изобилие и бяха развъждани като попови лъжички с цел един ден да крякат гласовито в блатото на епохата, наричана на нейния финал “застой”?

В НРБ имаше постоянен дефицит на стоки, услуги, забавления. Отчяните консуматори стояха на опашки или висяха пред местата за забавление ( като кината и театрите) , подвиквайки “търси се” с надежда някой да им продаде желаната стока, услуга или част-два пребиваване извън сивотата на всекидневието в света на илюзиите, мърдащи на екрана или на сцената, където се къпеха в монополната си слава любимците, познати на всчки от монополната телевизия.

Днес стоките, услугите, забавленията и всичко, което може да се купи с пари, ни заливат отвсякъде. Корективите на кумунизма, каквито бяха магазините с валута от веригата Кореком, с техния асортимент от няколко вида западни лакомства, техника и парцалки, днес биха предизвикали презрението и на най-бедните, които в наши дни могат да си намерят на втора ръка почти безплатни дрехи ( моя милост намира уникати в този неизчерпаем извор на световното шивашко изкуство, мигрирало в гостоприемната ни поне в това отношение държава).

Какъв е проблемът, тогава?

Твърдението, че в НРБ хората “само” нямало стоки, но хората пък имали пари, е сред най-абсурните лъжи на носталгичната пропаганда, която се опитва да компенсира тази очевидност с таблици за консумацията на глава от населенеието на стоки от първа необходимост. Обаче стоките от “втора необходимост” ( като жилища, коли, битова техника, облекла за повишаване на сомочувствието и статута в стадото на едноообразието) бяха толкова неистово желани, че милиони българи спестяваха с години- с десетилетия дори, от храна и прочее “първа нобходимост”, за да се докапат до бленувания лукс.

Един “млад специалист” с висше образование започваше работа с начална заплата от 64 лева. Колкото и символични да изглеждат днес цените на хляба в НРБ ( за който се редяхме на опашки, особено преди празници, за да се запасим с насъщния за предстоящото мъртвило на затворените магазини), без някаква помощ от роднини и или без някоя кражбичка по “втория начин”, не можеше да се преживее. Онези, с “достъп до чекмедже” ( същите, които Сталин препоръчвал да се разстрелват превантивно, защото нямало начин да не се “облажват”), си имаха направо “първи начин”.

На носталгиците сметката им излиза в полза на нямането на стоки и имането на пари- един икономически абсурд поради факта, че парите, с които можеш да си купиш едно нищо, не стават и за тоалетна хартия ( каквато също нямаше и се крадеше масово от учрежденията и хотелите, когато случайно бяха заредени с такава).

Впрочем, масовото крадене на подобни дреболии е една тема, която е полезно да си пропомняме, за да не се лъжем непрекъснато, че днешните мошеници били дошли на празното място на някаква утопична честна България. Та нима не си сваляхме чистачките от автомобилите дори и през деня ( защото и камери оше нямаше да заснемат съседа, който ще ги открадне”)? Или не си монтирахме касетофоните на релси в колите, за да ги вадим всеки път, когато се налага да спрем да ги охраняваме с присъствието си ( а и за да не ни разбият колата, както и на автора му се е случвало)?

За краденето на тоалетната хартия вече казах, но ще повторя заради тази особено унизителната подробност от миризливия пейзаж от миналото, когато масовото крадене беше норма, а не изключение. Днес обаче това минало ни го рисуват като някаква идилична картинка, включително чрез сниманите по онова време филми, в които нито веднъж няма да видите широтата и дълбочината на онова масово крадене.

Когато споря с някого, че в това отношение практически цялата филмова продукция, преминала през ситото на цензурата и автоцензурата ( най-вече) е инструмент на днешната пропаганда и манипулира съзнанието на хората , имам предвид точно това: какъвто и да беше сюжетът на онези филми, дори да имаше в него привидно критични нотки, той никога не отразяваше реалността.  “Земестваха” ни я с италианските черно-бели филми от течението на т.н. неореализъм, които акцентираха върху бедния бит на южняците – едни такива онеправдани сред боклуците на тогавашен Неапол хорица, оптимистично нахилени, обаче, защото явно вярват, че щастието и тях един ден ще ги споходи, за да заживеят чистичко и под строй ( социалистически).

Отговорът на въпроса защо на онова минало от 10 години насам алтернативата е безалтернативният Борисов изглежда прост, защото се съдържа в култувата му реплика, в която се признава за прост и че с това се харесва на простите ( а “простите”, т.е. плебсът, е винаги мнозинство, както знаем още от V в. пр. н.е., когато мъдрецът Солон измислил гласуването с цел да спаси аристократите от постоянните бунтове на плебеите, привличайки ги в управлението).

Не всичко е толкова просто, обаче, колкото изглежда. Важи и за нашия случай. Защото Борисов по-скоро е хибрид. Съчетава в себе си образа на Живков, като се прави и на Меркел, нещо като Живмер. ( не е лесно, но явно му се получава хибридния образ в очите на следовниците му). Хибрид е и за външна употреба. Това също му се отдава. Обичат го в ЕНП, защото им носи гласове в партията им в Брюксел. Харесват го и в Русия, където откровено вече признават, че той им е по-мил от откровените русофили. Съответно  им се отплаща, като не си мърда пръста срещу тяхната хибридна война срещу България- европейската страна, която се определя все по-често без заобикалки в анализи на западни медии и в изявления на политици, като най-уязвимата държава в ЕС, подложена на руската хибридната агресия срещу европейското единство.

Тази разкраченост не е по силите на всеки. Нашият Борисов го може. Стъпил е с единия крак на източния бряг, а с другия- на западния. Като колосът от Родос, едно от седемете чудеса на древността.

Колосът от Родос, изобразващ бога на слънцето Хелиос, не е векувал. Срутил се е в морето при земетресение само 60 години, след като гражданите на Родос го построили  през 282 г. пр.н.е. в чест на избавлението си от европейско ( гръцко) робство, отблъсквайки нападеието на гърците. “Живял” е в рамките на един човешки живот.

Ако мерим времето с дължината на човешкия живот, изглежда ще имаме щастието да се наслаждаваме посмъртно на разкрачения над главите ни колос Борисов. Да ни е жив и здрав, че без него я Нинова, я някакви либералчета могат да ни яхнат. А това си е страшно в сравнение със статуквато, с което примирено сме си свикнали точно като при социализма от етапа на неговия “застой”.

Share on Facebook

Да припомним събитията. На 4 април между 6:30 и 7:00 сутринта се появиха видео кадри и снимки, показващи нанесена атака в град Хан Шейхун, южно от Идлиб, Северозападна Сирия. Почти веднага след това излезе информация, че при въздушните удари са използвани и химически оръжия, причинили смъртта на близо 100 души. Над 400 са обгазените. На видеозаписите може да се види, че жертвите показват симптоми на обгазяване, включително липса на реакция към Повече [...]

Да припомним събитията. На 4 април между 6:30 и 7:00 сутринта се появиха видео кадри и снимки, показващи нанесена атака в град Хан Шейхун, южно от Идлиб, Северозападна Сирия. Почти веднага след това излезе информация, че при въздушните удари са използвани и химически оръжия, причинили смъртта на близо 100 души. Над 400 са обгазените. На видеозаписите може да се види, че жертвите показват симптоми на обгазяване, включително липса на реакция към Повече [...]

Изложба: „И (жени)те са герои“ – Съдби на унгарските жени през Първата световна война

Дебютните два романа на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели” излизат отново на български близо 30 години след първото си издаване у нас, съобщават от издателство „Парадокс“. Те са публикувани в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата. „Преводите на...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Проведеният в неделя референдум в Турция превърна страната в президентска република. Това предизвиква много коментари, но доколко реални са събудените стари и избуялите нови страхове – темата коментираме с Пламен Асенов.

– Пламен, референдумът завърши с по-малко от процент и половина разлика. В самата Турция опозицията вижда фалшификация и протестира както на улицата, така и в съда. Може ли да се очаква да има ефект от тези протести?

– По-скоро не, Фили. Турция е голяма страна, от 58 милиона избиратели гласуваха цели 86 процента. Да, мненията за предложените от Ердоган промени в конституцията са полярни, затова разликата е само процент и нещо. И – да, големите градове, Истанбул, Анкара, Измир, където е цветът на турската интелигенция, гласуваха против. И още едно „да” – има косвени улики, които пораждат съмнения за фалшификации. Но мисля, че няма да се стигне до ново броене на бюлетини или друго решение, което да промени изцяло постигнатия резултат, въпреки протестите на опозицията.

– Това не означава ли, че в Турция трайно се настанява полюсното разделение. Някои, включително в България, заговориха дори за предстояща гражданска война……

– Коментатори, които бързат да печелят от катастрофични прогнози, има навсякъде, но те обикновено или нещо не са разбрали, или изпълняват поръчки за подклаждане на напрежение, какъвто вероятно е българският случай. С развитието на ситуацията в Турция са свързани и без това доста сериозни реални опасности, за да има нужда да се натягат докрай безпочвените страхове у хората.

– Пламен, ще стигнем до реалните опасности, но преди това – какви са основните точки от тези конституционни промени, които предизвикват толкова вълнения?

– Главната промяна, Фили, е въвеждане на президентско управление, малко или много подобно на това в САЩ. Имам предвид, че отпада премиерския пост, а президентът е шеф на изпълнителната власт. Той назначава министри, също вицепрезидент, който го замества в определени случаи – функция, която досега бе запазена за председателя на парламента. Мандатът на президента се удължава от 4 на 5 години и леко се усложнява досегашният парламентарен механизъм за свалянето му. Промени има и в съдебната система, премахват се военните съдилища. Офицерите, които досега имаха право да са в Конституционния съд, се отстраняват. Като цяло, Фили, както каза един колега онзи ден – поне на хартия, промените не са толкова стряскащи, нещо повече, някои от тях дори изглеждат като стъпки към демократизация на Турция…..

– Но страховете са от авторитарен режим и ислямизация – след като изчезват важни елементи от сградата на светска Турция, изградена преди сто години от Ататюрк.  

– Относително светска Турция, Фили, да не забравяме. Да, тя е най-светската от всички мюсюлмански държави, но балансите в това отношение са различни през годините. Смята се например, че през последните 14, при управлението на Ердоган, ислямизмът е засилил влиянието си. Тези критики идват основно от либерална Европа. На което пък самият Ердоган отговаря, че всъщност е въвел нови демократични свободи, като е дал права на жените да ходят забрадени, ако искат. Тук наистина има известен философски капан, свързан с не особено ясните измерения и граници на демокрацията. Обаче не от философски, а от чисто политически съображения смятам, че сега, след като Ердоган постигна желаната голяма политическа власт, няма да върви към ислямизация. Просто той не е човек, който доброволно ще дели тази си власт с някакви непредвидими и неконтролируеми религиозни субекти. Ердоган има пред очите си черния пример от съседен Иран и властта на аятолласите, така че едва ли ще си позволи подобна глупост. Обратно, Фили. Склонен съм да мисля, че именно сега, за да укроти опозицията, като покаже, че не се отклонява, а следва Ататюрк, но в новите условия, Ердоган няма да позволи задълбочаване на намесата на религиозните власти в светските дела.

– А какво ще кажеш за страховете от въвеждане на авторитарен режим или дори откровена диктатура, както предвиждат някои?

– Краен вариант винаги е възможен, Фили, но в момента не може да се прогнозира със сигурност. Сам Ердоган отхвърли онзи ден обвиненията, че е диктатор, като каза – аз съм смъртен, всеки момент мога да си отида, за каква диктатура говорим. Да, един от признаците за диктаторска склонност е манията за безсмъртие и той добре отбива топката. Изобщо, трябва да се признае, че, независимо как оценяваме действията му, Ердоган се оказа силен играч на турското политическо поле. От друга страна пък точно защото досега пътят му е неизменно нагоре, опасенията остават. Човек се пита – след като Ердоган вече има цялата власт в президентската, но демократична все пак република Турция, накъде по-нагоре. Или вече предстои неговото неизбежно надолу, което най-често води до безумия в опит да се задържи въпросната власт. Предстои да видим как ще се развият нещата в това отношение. Важното обаче е, че, освен хипотетични, има и немалко реални опасения, свързани с турската политика занапред.

– Кои са основните такива опасения?

– Първото е как ще се развият отношенията с Русия на Владимир Путин. Напоследък двете страни и двамата лидери изпадат в крайности – ту се прегръщат, ту се заплашват. Някои казват, че диктаторите се привличат, други – че се отблъскват. Сега отношенията им са добри, но кога ще е следващото смразяване, не се знае. Най-важно за нас, европейците, обаче е, че когато Турция се сближи с Русия, влошава връзките с Европа и обратно. Сега тези връзки са лоши, може би най-лошите от 100 години насам и нищо чудно дори да се прекратят преговорите за членство на Турция в ЕС. Още по-важен е обаче въпросът какво става с турското присъствие в НАТО. Ердоган вече стигна до открит конфликт с Германия, конфликт, който дори се отрази на възможността да се използва базата в Инджирлик за съюзнически операции в Сирия. Затова опасенията, че руско-турското сближаване и непредвидимата политика на Ердоган могат да докарат сериозни проблеми за юго-източния фланг на НАТО, са основателни. От друга страна обаче, поне засега, отношенията на Турция със САЩ, както и лично между Тръм и Ердоган, остават добри, което внася нотка спокойствие. Специално за България, Фили, реалните опасения са точно тези, които важат за НАТО и ЕС като цяло. Като се има предвид обаче омразата към всичко турско, целенасочено поддържана у българите вече десетилетия наред, плюс интригите на Русия и руската пета колона в тази посока, разбираемо е, че има истерични нотки в тукашните коментари. Освен споменатото вече внушение за предстояща гражданска война в Турция, чухме и още катастрофични сценарии. Например – как едва ли не е предстои Ердоган да вкара войски в България по модела на Северен Кипър и тогава няма кой да ни защити, включително НАТО. Покрай референдума продължи да си е дежурно и плашилото, наречено „мигрантска вълна”. Изобщо, Фили, както често става у нас – вместо да предвиждаме реалните опасности, ние се пазим от вятъра и мъглата в небето, а се чудим защо боли толкова, когато за пореден път настъпим оная мотика, захвърлена на земята.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com