Вчера, 21-ви април 2017-та г., за първи път от 1880-та година, Великобритания не е изгорила нито един килограм въглища за производство на електроенергия. Това съобщава днес информационната агенция Блумбърг в материала: U.K. Just Went Wi...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Дървото на лъжите” от Франсис Хардинг Издава: Сиела Дата на излизане: 21 април 2017 г. Преводач: Елена Павлова Художник на корицата: Живко Петров За книгата: Очаквайте...

Изгледах, изслушах и изчаках необичайно търпеливо за самия мен развитието на скандала между бизнесмена Сашо Дончев и главния прокурор Сотир Цацаров, ефектът от който вече рикошира върху организатора му Георги Гергов. Беше ми интересно дали някой журналист, политик или който е да е публично коментиращ ще спомене “малката подробност”, че Гергов е почетен консул на Русия в Пловдив от 2007 г. насам.  Темата ми е някак близка до сърцето. Мои роднини успяха в началото на 90-те години да си върнат родната къща, заграбена от съветските окупатри и превърната в тяхно консулство в самия център на Пловдив- една от малкото категорични победи на българи над (пост)светските властелини у нас.

Като чуя “руски консул” си представям новите грабители на България, застанали в позата на нейните нови строители, които подкрепиха проруския пробив във властта на Румен Радев ( антипод на онзи голям българин Симеон Радев, написал “Строителите на нова България”).

Още много скелети щели да излезнат от гардероба, заплаши днес почетният консул на Русия в Пловдив, един от най-видните крепители и “благодетели” на руските интереси у нас Георги Гергов, който подаде оставка от ръководството на БСП заради прекалено явната си роля на близък до главния прокурор Цацаров елемент от тайната власт на службите и прокуратурата. Беше осветен като “явочник” на Цацаров и като инструмент на службите в притискането на български бизнесмен, намиращ се в остро противоборство с руския концерн “Газпром” в битката за българския пазар на природен газ.

С ултиматума си към Георгов, който се увенча с успех, Корнелия Нинова се опита да спре разпространението на пожара. Тя се надява да ограничи разкритията за задкулисието, поради което беше принудена да направи (само)признание, че най-видният червен олигарх в държавата е извършил нещо укоримо и вредно ( за партията). Самият олигарх не признава това, а главният прокурор Цацаров, който ползва офиса и посредничеството му, за да сплашва един български гражданин, потъна в мълчание след първоначалната си контраатака срещу думите на Сашо Дончев, увиснали като доста правдоподобна, но неудобна за него истина в този вакуум.

Къде минава границата между “доброто и злото” в този сюжет?

Социологот Първан Симеонов я посочи пред БНТ тази сутрин витиевато по разделителната линия Изток-Запад: нещо, което авторът на тези редове отдавна откроява като истинският разлом в България. Дончев, независимо от дълго градения си през годините облик на по-скоро ляв човек ( а и вестникът му “Сега” е с такъв профил), се оказа изразител на прозападната линия, обвиняван дори в една от прокурорските атаки срещу него в нещо като заговор с Европейската комисия срещу България (!). Цацаров пък изплува още веднъж ( след като обвини военния министър Ненчев, че е ощетил при една сделка руската държава) по линия на близостта си с отявления проводник на руското влияние у нас Гергов като част от петата колона на Москва.

Поправете ме, ако греша, но вече имам ярко практическо докзателство извън теорията, че не левите и десните убеждения са водещи в битката за изтръгване на България от мечешката прегръдка на Москва, а чувството ни за самосъхранение в рамките на прозападния ни избор на развитие. Откакто пиша на тази тема, т.е. най-малко от 6 години ( ако взема за отправна точка първата ми книга оп поредицата “Течна дружба”), това е първият ясен сигнал за характеристиките на тази слблъсък на цивилизациите у нас.

За политически зрящите, тъкмо тази нишка е най-значимата част от скандала, която дори и споменатият по-горе политолог не пожела (?) да формулира в пълната му яснота, говорейки с намеци. Ограничи се само няколко пъти да наблегне на международната същност на събитието, докато водещата Милена Цветанска поиска от него да се конкретизира. Едва тогава Симеонов “изплю камъчето” за вододела между двете страни в сблъсъка като свързан с проевропейската и проруската тенденция в България- без да спомене Русия, естествено.Макар и доста по-интелигентно като изказ, социалогът постъпва като Борисов, който се изхитрява да се разграничава от руката окупация на Крим без нито веднъж да спомене Русия, Путин или каквото и да било, свързано с думата “руски”.

Равносметката на този етап?

Ръководството на БСП успя днес панически да отреже опашката на динозавъра (си) Георгов, за да не завлече с нея партията в пещерата на основателните подозрения, че е производна на червения капитал, чийто най – видим представител е Гергов. В столетния гардероб обаче има много скелети за вадене, заплаши пострадалият от собственото си самозабравяне руски почетен консул в Пловдив.

Някои от тях вече надничат от интервютата на Сашо Дончев. Разни хора могат да си изберат любим скелет. Онези, които мразят Иван Костов, ще акцентират върху припомнянето на Дончев, че е бил притискан и от премиера Костов. Беше задължително да го каже, за да парира очакваните внушения, че лошият Костов си има маша в негово лице, щом изобличава добрия др. Георги Гергов и се репчи на самия Сотир Цацаров.

Да ми е простено омаловажаването в този смисъл, но историята на антагонизма между Дончев  Костов е известна отдавна. Докато Дончев, струва ми се, за първи път повдигна публично завесата на тайно упражняваната от президента Георги Първанов нерегламентирана от конституцията власт във връзка с това, че се е опитал да му наложи за член на борда на директорите в собствената му компания “Овергаз” не друг, а оръжейния търговец Петър Манджуков. Държавният глава направил това през 2005 г., т.е. в края на първия си мандат и година преди да се кандидатира отново, пробутвайки спонсора си, за да го възнагради с нещо повече от орден ( Манджуков е първият от дългия списък с приближени и заслужили лично, когото Първанов помаза със “Стара планина”).

Същият Манджуков година по-късно беше “заподозрян” ( от моя милост), че е подарил два мезонета на Първанов, който обаче реагира на този сигнал с такава ярост, че никоя медия, с изключение на “Капитал”, дори не направи опит да провери посочения адрес с мезонетите, камо ли да се ангажира с истинско разследване на тази следа. “Секелетът” й обаче е оставил отпечатък, както се видя от припомнянето на Дончев.

Изводът?

Залагам надеждите си на Георгов да осъществи заканата си да отмъщава за личното си пропадане от върха на БСП. При толкова успехи в разбиването на проевропейската политическа алтернатива на Борисов в България, който е главният таран в тази дейност, остава да се надяваме да узнаем повече за задкулисните събития в  държавана – държана чрез тях на първо място по бедност в ЕС – от един ляв по убеждение, но прозападен бизнесмен и от неговия още по-ляв, но проруски антипод по разделителната линия Изток-Запад. А дано, но дали?

А най-голямата смешка?

Тя по право се полага на артист Номер едно в БСП Стефан Данаилов. Във Варна заявил, че с оставката на Гергов БСП е избегнала “Содомор и Годомор”. Дали е съзнателен каламбурът му със Содом и Гомор или е нещо като ново Збогом ( този път край тленните останки на предполагаемия политически труп Георги Георгов), не е ясно. Дано обаче да не се шегува с украинския Голодомор, при който руските болшевики избиват чрез изкуствено причинен глад между 6 и 9 милиона украинци. Защото ако си прави майтап с тази аналогия, токава никак не е смешно…

Share on Facebook

Изгледах, изслушах и изчаках необичайно търпеливо за самия мен развитието на скандала между бизнесмена Сашо Дончев и главния прокурор Сотир Цацаров, ефектът от който вече рикошира върху организатора му Георги Гергов. Беше ми интересно дали някой журналист, политик или който е да е публично коментиращ ще спомене “малката подробност”, че Гергов е почетен консул на Русия в Пловдив от 2007 г. насам.  Темата ми е някак близка до сърцето. Мои роднини успяха в началото на 90-те години да си върнат родната къща, заграбена от съветските окупатри и превърната в тяхно консулство в самия център на Пловдив- една от малкото категорични победи на българи над (пост)светските властелини у нас.

Като чуя “руски консул” си представям новите грабители на България, застанали в позата на нейните нови строители, които подкрепиха проруския пробив във властта на Румен Радев ( антипод на онзи голям българин Симеон Радев, написал “Строителите на нова България”).

Още много скелети щели да излезнат от гардероба, заплаши днес почетният консул на Русия в Пловдив, един от най-видните крепители и “благодетели” на руските интереси у нас Георги Гергов, който подаде оставка от ръководството на БСП заради прекалено явната си роля на близък до главния прокурор Цацаров елемент от тайната власт на службите и прокуратурата. Беше осветен като “явочник” на Цацаров и като инструмент на службите в притискането на български бизнесмен, намиращ се в остро противоборство с руския концерн “Газпром” в битката за българския пазар на природен газ.

С ултиматума си към Георгов, който се увенча с успех, Корнелия Нинова се опита да спре разпространението на пожара. Тя се надява да ограничи разкритията за задкулисието, поради което беше принудена да направи (само)признание, че най-видният червен олигарх в държавата е извършил нещо укоримо и вредно ( за партията). Самият олигарх не признава това, а главният прокурор Цацаров, който ползва офиса и посредничеството му, за да сплашва един български гражданин, потъна в мълчание след първоначалната си контраатака срещу думите на Сашо Дончев, увиснали като доста правдоподобна, но неудобна за него истина в този вакуум.

Къде минава границата между “доброто и злото” в този сюжет?

Социологот Първан Симеонов я посочи пред БНТ тази сутрин витиевато по разделителната линия Изток-Запад: нещо, което авторът на тези редове отдавна откроява като истинският разлом в България. Дончев, независимо от дълго градения си през годините облик на по-скоро ляв човек ( а и вестникът му “Сега” е с такъв профил), се оказа изразител на прозападната линия, обвиняван дори в една от прокурорските атаки срещу него в нещо като заговор с Европейската комисия срещу България (!). Цацаров пък изплува още веднъж ( след като обвини военния министър Ненчев, че е ощетил при една сделка руската държава) по линия на близостта си с отявления проводник на руското влияние у нас Гергов като част от петата колона на Москва.

Поправете ме, ако греша, но вече имам ярко практическо докзателство извън теорията, че не левите и десните убеждения са водещи в битката за изтръгване на България от мечешката прегръдка на Москва, а чувството ни за самосъхранение в рамките на прозападния ни избор на развитие. Откакто пиша на тази тема, т.е. най-малко от 6 години ( ако взема за отправна точка първата ми книга оп поредицата “Течна дружба”), това е първият ясен сигнал за характеристиките на тази слблъсък на цивилизациите у нас.

За политически зрящите, тъкмо тази нишка е най-значимата част от скандала, която дори и споменатият по-горе политолог не пожела (?) да формулира в пълната му яснота, говорейки с намеци. Ограничи се само няколко пъти да наблегне на международната същност на събитието, докато водещата Милена Цветанска поиска от него да се конкретизира. Едва тогава Симеонов “изплю камъчето” за вододела между двете страни в сблъсъка като свързан с проевропейската и проруската тенденция в България- без да спомене Русия, естествено.Макар и доста по-интелигентно като изказ, социалогът постъпва като Борисов, който се изхитрява да се разграничава от руката окупация на Крим без нито веднъж да спомене Русия, Путин или каквото и да било, свързано с думата “руски”.

Равносметката на този етап?

Ръководството на БСП успя днес панически да отреже опашката на динозавъра (си) Георгов, за да не завлече с нея партията в пещерата на основателните подозрения, че е производна на червения капитал, чийто най – видим представител е Гергов. В столетния гардероб обаче има много скелети за вадене, заплаши пострадалият от собственото си самозабравяне руски почетен консул в Пловдив.

Някои от тях вече надничат от интервютата на Сашо Дончев. Разни хора могат да си изберат любим скелет. Онези, които мразят Иван Костов, ще акцентират върху припомнянето на Дончев, че е бил притискан и от премиера Костов. Беше задължително да го каже, за да парира очакваните внушения, че лошият Костов си има маша в негово лице, щом изобличава добрия др. Георги Гергов и се репчи на самия Сотир Цацаров.

Да ми е простено омаловажаването в този смисъл, но историята на антагонизма между Дончев  Костов е известна отдавна. Докато Дончев, струва ми се, за първи път повдигна публично завесата на тайно упражняваната от президента Георги Първанов нерегламентирана от конституцията власт във връзка с това, че се е опитал да му наложи за член на борда на директорите в собствената му компания “Овергаз” не друг, а оръжейния търговец Петър Манджуков. Държавният глава направил това през 2005 г., т.е. в края на първия си мандат и година преди да се кандидатира отново, пробутвайки спонсора си, за да го възнагради с нещо повече от орден ( Манджуков е първият от дългия списък с приближени и заслужили лично, когото Първанов помаза със “Стара планина”).

Същият Манджуков година по-късно беше “заподозрян” ( от моя милост), че е подарил два мезонета на Първанов, който обаче реагира на този сигнал с такава ярост, че никоя медия, с изключение на “Капитал”, дори не направи опит да провери посочения адрес с мезонетите, камо ли да се ангажира с истинско разследване на тази следа. “Секелетът” й обаче е оставил отпечатък, както се видя от припомнянето на Дончев.

Изводът?

Залагам надеждите си на Георгов да осъществи заканата си да отмъщава за личното си пропадане от върха на БСП. При толкова успехи в разбиването на проевропейската политическа алтернатива на Борисов в България, който е главният таран в тази дейност, остава да се надяваме да узнаем повече за задкулисните събития в  държавана – държана чрез тях на първо място по бедност в ЕС – от един ляв по убеждение, но прозападен бизнесмен и от неговия още по-ляв, но проруски антипод по разделителната линия Изток-Запад. А дано, но дали?

А най-голямата смешка?

Тя по право се полага на артист Номер едно в БСП Стефан Данаилов. Във Варна заявил, че с оставката на Гергов БСП е избегнала “Содомор и Годомор”. Дали е съзнателен каламбурът му със Содом и Гомор или е нещо като ново Збогом ( този път край тленните останки на предполагаемия политически труп Георги Георгов), не е ясно. Дано обаче да не се шегува с украинския Голодомор, при който руските болшевики избиват чрез изкуствено причинен глад между 6 и 9 милиона украинци. Защото ако си прави майтап с тази аналогия, токава никак не е смешно…

Share on Facebook

Предлагам ви моят музикален подбор за тази седмица, по дни.

Тази сряда беше динамична. изборът ми се колебаеше между "Politician" на Cream и родната естрада:

Hey now baby, get into my big black car
I wanna just show you what my politics are...
...
I support the left, tho' I'm leanin' to the right
But I'm just not there when, when it's coming to a fight.

Все пак, в сряда надделя рожденият ден на Сидеров и на върха патриотично се изкачи "Та-ри-ри-рам" на Марус Куркински:

Вълшебна нощ се спуска над града
красиви хора търсят нежността...

Пряко от Литературен клуб „Перото“ – организираната от Национален център за книгата – НДК дискусия за задължителната литература в училище. Участват Ангел Игов – писател и преводач; Александър Секулов – писател и поет; Александър Шпатов – писател; доц. д-р Дарин Тенев – преподавател по Теория на литературата, преводач и японист; Михаела Петрова – ръководител на Националния център за...

Ето го официалното съобщение на АЕЦ-а, от тази сутрин: 22.04.2017 ЗАПОЧНА ПЛАНОВИЯТ ГОДИШЕН РЕМОНТ НА ПЕТИ БЛОК НА АЕЦ “КОЗЛОДУЙ”

През седмицата, докато светът се чудеше дали Турция ще поеме курс към нов халифат и дали севернокорейските ракети ще достигнат градовете на Съединените щати, у нас един журналист напусна със скандал една телевизия и отиде да се оплаче при друг журналист в друга телевизия. Обществото настръхна от ужас, защото инстинктивно осъзна, че тъмни сили се гъбаркат с правдата, и потръпна от удоволствие, защото предвкуси предстоящото масово омаскаряване.

Всичко започна с това, че журналистът Васил Иванов обяви своето напускане от Нова телевизия, където беше работил през последните 14 години. Като причина посочи системно цензуриране. Подробности обеща да разкрие същата вечер в предаването на Станислав Трифонов по конкурентната bTV. За зла участ предаването беше свалено. Въпреки това двамата борци за правда не изпаднаха в униние, а свикаха пресконференция, на която повторно разиграха неизлъчения сценарий с цялата презентация на Васил Иванов, но без оркестър и балет.

Публиката разбра, че журналистът напуска, защото не са му дали да направи материал за корупцията в съда. Причината обаче била в принципната забрана да се работи по теми, свързани с кметове и обществени поръчки. Като илюстрация към казаното се показа възмутителна родопска история с кметове и областни управители, девери и снахи, обществени поръчки и ДАНС. Чухме записи от телефонни разговори, чиято цел беше да докажат, че в телевизията се шири цензура, но май впечатлението, че са правени без знанието и съгласието на записаните, се оказа по-силно.

Наистина родопската история е възмутителна, наистина тя показва ширещата се из цялата страна печална практика да се развива икономическа дейност с административни средства и по роднинска линия. Такава е съдбата на всяко бедно и безотговорно общество, с умишлено унищожаван през годините морал и историческо предразположение към корупция. Но каква е връзката между този свободно и многократно излъчен материал и цензурата в Нова? Връзката е тази, че макар този смел и изобличителен материал да е стигнал до ефир, имало още 4-5 като него, които не били допуснати даже до производство. На какви теми са щели да бъдат тези материали, в кои общини са скандалите, кои кметове са засегнати и за какви обществени поръчки става дума? Виж, това Васил Иванов нямало да каже, защото ще го реализира като предавания в други телевизии. Тоест, в крайна сметка не разбрахме защо точно напуска.

Известна светлина хвърлиха от Нова телевизия. Оттам казаха, че наистина са отказвани на Васил Иванов теми, по които да прави предавания, но в повечето случаи това е ставало по подозрение, че са поръчкови и че служат за разправа на един обществено-икономически фактор с друг обществено-икономически фактор. Дори е имало случай, в който разследващият журналист се появил с цяла папка СРС-та, дадена му кой знае от кого и кой знае с каква цел. Ето такива материали не са разрешавани на Иванов да прави, казаха от телевизията и допълниха, че в миналото може да е бил живата съвест на обществото, но настоящето му е съвсем различно. После добавиха, че са силно фрустрирани от узнаването, че техният колега в продължение на много време е правил телефонни постановки и е записвал разговорите без знанието на събеседниците си – негови приятели и хора, с които работи. Повечето журналисти от телевизията декларираха писмено из социалните мрежи, че не са подлагани на цензура в смисъла, който следва да се влага в тази дума. Дали са били подлагани на нещо друго в различен смисъл, не уточниха.

Междувременно, съвсем очаквано и закономерно се появи и конспиративната теория. Тя гласи, че всичко случило се през последните дни, включително и напускането на Васил Иванов и съвместните драматизации със Станислав Трифонов по темата, включително и театралните сваляния от ефир на предаванията на последния, включително и скандалите около главния прокурор, включително и скандалите около хотела на СКАТ – всичко това се вършело с цел да се направи невъзможно съставянето на правителство. Пропуснаха да включат в общата схема на заговора единствено необичайния за сезона снеговалеж. Темата „отвличане на вниманието от важните неща“ е обичана и популярна при конспираторите. Какво ще стане, ако всички тези медийни скандали наистина попречат да се състави правителство? Много просто: „целта е страната да потъне в хаос и протести и после да се стигне до нови избори“. Защо да се стига до нови избори? Ами за да може политическият проект на кръга „Капитал“, тоест на Иво Прокопиев да получи втори шанс за влизане в парламента, след като така безславно се размина с първия. Ето затова е всичко, не е ли очевидно! Слава Богу, че страните не потъват толкова лесно в хаос.

Друг конспиративен анализ пък твърди, че всичко се прави нарочно, по поръчка, с цел да се дискредитира медията, да се унизи и лесно да се овладее в момент, в който шведските ѝ собственици я вадят за продан на пазара. Кой ще я купи? Разбира се, че Бойко Борисов и Делян Пеевски! А публичната активност на Васил Иванов и Станислав Трифонов помагат ли на Борисов и Пеевски или им пречат? Виж, ето това не успях да разбера съвсем добре. Но да оставим конспирацията на страна. Тя си има своя логика и свое място на осъществяване.

Да се върнем на напусналия журналист и да се запитаме кое от двете е вярно: дали че той е безкористен страдалец в името на правдата или че е поръчков наемник , който вади кирливи ризи срещу заплащане? Дали е волен рицар на истината, готов да страда за нея, или стене под оковите на трупани с години зависимости и вече е неспособен да действа и решава от свое име? Или нито едното е вярно, нито другото? Или пък е вярно и едното, и другото? Всъщност, това изобщо не ни интересува. За мен случката с Васил Иванов е само технически повод да кажа това, което ще кажа по-долу и за което сигурно ще отнеса доста ругатни и обвинения в конформизъм, ще предизвикам озадачено повдигане на вежди пред неочакваната си гледна точка. Тъй че, моля, гледайте на всичко дотук като на увод.

Тази страна на проблема с обидения журналист – кой крив, кой прав, кой маскара, кой още по-голяма маскара, задкулисие, предкулисие, междукулисие – това се предъвка достатъчно в анализи и коментари. На пръв поглед всичко се изследва от морални позиции, но всъщност далеч не е така и там е бедата на публичния дискурс. Нека не повтаряме казаното, а да се опитаме да оценим не това, което се е случило, а нашата лична и обществена реакция към случилото се. Защото смея да твърдя, че когато се пръсне гнойния цирей на подобен скандал, ние не се ужасяваме от себе си (защото всичко, което се случва в нашето общество е наша лична отговорност), а изпитваме перверзното удоволствие на привидно незасегнатите странични наблюдатели и започваме хищно да търсим кого да посочим с обвиняващ пръст – става наводнение: кой е виновен, кого ще накажем, кой ще страда; шофьор блъсва пешеходец: разпни го; лекар прави грешка: затрийте го до девето коляно; става земетресение: кой ще поеме отговорността! Ние сме страстно увлечени в това да съдим и осъждаме другите хора, защото така се чувстваме по-добри от тях, така доказваме своето нравствено превъзходство. А всъщност е тъкмо обратното: осъждането, без значение основателно или неоснователно, е едно от най-тежките нравствени прегрешения. Осъждането не е наша работа, има си най-различни инстанции от земята до небето, които да го осъществяват. Човек не бива да се мъчи да оправи света, а себе си, което обикновено е по-трудно. По-трудно е, защото ти се налага да се изправиш срещу противник, когото си склонен да щадиш.

Колко хубаво би било, ако прилагахме презумпцията за невинност и към моралните си оценки – тъй както се приема, че всеки е невинен, докато не се докаже, че е виновен, така да се приема, че всеки е добър, докато не се докаже, че е лош. Тогава, ако видим у някого някаква нередност, ще гледаме да я потулим от любов към него, а не да я размахваме на показ пред всички за всеобщ присмех, поругание и възмущение. У всеки човек има хубаво и лошо, въпросът е кое от двете ще видим и с кое ще определим човека.

Животът ще стане изненадващо лесен и подреден, ако свикнем да търсим причината за всеки провал и вината за всяка несгода у себе си, а не трескаво да се оглеждаме кого да обвиним: снощи се напих и днес не отидох на работа, но не съм виновен аз, защото съм пияница, ами приятелите, които ме поканиха, и кръчмарят, защото продава много сладка ракия. Който е свикнал за всичко да обвинява първо себе си, той винаги се радва на кротко спокойствие.

Изкушението да обвиняваме, да съдим, да клюкарстваме и да злословим нанася много по-преки вреди на обществения живот, отколкото можем да си представим. Чрез него се разрушава уважението към институциите, а единствено заради тях живее цивилизованото общество. От омраза към порочните властници (които често си го заслужават) ние намразваме самата власт, а това води към пагубна анархия, която по революционен път ни връща на пещерни нива. Чрез осъждането ние вредим не само на този, когото осъждаме, защото не го правим по-добър, а само по-зъл и циничен, но и на себе си, а и на всички останали.

Да не съдим шефката на Васил Иванов, нито девера ѝ, нито неговия кум, нито самия Васил Иванов, нито Станислав Трифонов, нито Бойко Борисов, нито Делян Пеевски, нито Путин, нито Тръмп, нито глобалното затопляне, нито международното положение… Да, обаче тогава за какво ще си говорим? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Без съд и присъда.

Норман Рокуел, „Клюките“, 1948

Tweet

Отдавна слушам за тази книга и понеже се бях уморила от големи фентъзи романи, реших да заложа на малко по-различна тематика. „География на блаженството“ (изд. „Фабер“) е журналистическо изследване на американеца Ерик Уайнър за страните с най-висок индекс на щастието. Анализът на Уайнър става бестселър и е преведен в над 19 страни. Звучи интересно и любопитно, но какво всъщност се крие зад това...