По следите на разследващата журналистика

04/22/17 06:53
(http://sulla.bg/)

По следите на разследващата журналистика

През седмицата, докато светът се чудеше дали Турция ще поеме курс към нов халифат и дали севернокорейските ракети ще достигнат градовете на Съединените щати, у нас един журналист напусна със скандал една телевизия и отиде да се оплаче при друг журналист в друга телевизия. Обществото настръхна от ужас, защото инстинктивно осъзна, че тъмни сили се гъбаркат с правдата, и потръпна от удоволствие, защото предвкуси предстоящото масово омаскаряване.

Всичко започна с това, че журналистът Васил Иванов обяви своето напускане от Нова телевизия, където беше работил през последните 14 години. Като причина посочи системно цензуриране. Подробности обеща да разкрие същата вечер в предаването на Станислав Трифонов по конкурентната bTV. За зла участ предаването беше свалено. Въпреки това двамата борци за правда не изпаднаха в униние, а свикаха пресконференция, на която повторно разиграха неизлъчения сценарий с цялата презентация на Васил Иванов, но без оркестър и балет.

Публиката разбра, че журналистът напуска, защото не са му дали да направи материал за корупцията в съда. Причината обаче била в принципната забрана да се работи по теми, свързани с кметове и обществени поръчки. Като илюстрация към казаното се показа възмутителна родопска история с кметове и областни управители, девери и снахи, обществени поръчки и ДАНС. Чухме записи от телефонни разговори, чиято цел беше да докажат, че в телевизията се шири цензура, но май впечатлението, че са правени без знанието и съгласието на записаните, се оказа по-силно.

Наистина родопската история е възмутителна, наистина тя показва ширещата се из цялата страна печална практика да се развива икономическа дейност с административни средства и по роднинска линия. Такава е съдбата на всяко бедно и безотговорно общество, с умишлено унищожаван през годините морал и историческо предразположение към корупция. Но каква е връзката между този свободно и многократно излъчен материал и цензурата в Нова? Връзката е тази, че макар този смел и изобличителен материал да е стигнал до ефир, имало още 4-5 като него, които не били допуснати даже до производство. На какви теми са щели да бъдат тези материали, в кои общини са скандалите, кои кметове са засегнати и за какви обществени поръчки става дума? Виж, това Васил Иванов нямало да каже, защото ще го реализира като предавания в други телевизии. Тоест, в крайна сметка не разбрахме защо точно напуска.

Известна светлина хвърлиха от Нова телевизия. Оттам казаха, че наистина са отказвани на Васил Иванов теми, по които да прави предавания, но в повечето случаи това е ставало по подозрение, че са поръчкови и че служат за разправа на един обществено-икономически фактор с друг обществено-икономически фактор. Дори е имало случай, в който разследващият журналист се появил с цяла папка СРС-та, дадена му кой знае от кого и кой знае с каква цел. Ето такива материали не са разрешавани на Иванов да прави, казаха от телевизията и допълниха, че в миналото може да е бил живата съвест на обществото, но настоящето му е съвсем различно. После добавиха, че са силно фрустрирани от узнаването, че техният колега в продължение на много време е правил телефонни постановки и е записвал разговорите без знанието на събеседниците си – негови приятели и хора, с които работи. Повечето журналисти от телевизията декларираха писмено из социалните мрежи, че не са подлагани на цензура в смисъла, който следва да се влага в тази дума. Дали са били подлагани на нещо друго в различен смисъл, не уточниха.

Междувременно, съвсем очаквано и закономерно се появи и конспиративната теория. Тя гласи, че всичко случило се през последните дни, включително и напускането на Васил Иванов и съвместните драматизации със Станислав Трифонов по темата, включително и театралните сваляния от ефир на предаванията на последния, включително и скандалите около главния прокурор, включително и скандалите около хотела на СКАТ – всичко това се вършело с цел да се направи невъзможно съставянето на правителство. Пропуснаха да включат в общата схема на заговора единствено необичайния за сезона снеговалеж. Темата „отвличане на вниманието от важните неща“ е обичана и популярна при конспираторите. Какво ще стане, ако всички тези медийни скандали наистина попречат да се състави правителство? Много просто: „целта е страната да потъне в хаос и протести и после да се стигне до нови избори“. Защо да се стига до нови избори? Ами за да може политическият проект на кръга „Капитал“, тоест на Иво Прокопиев да получи втори шанс за влизане в парламента, след като така безславно се размина с първия. Ето затова е всичко, не е ли очевидно! Слава Богу, че страните не потъват толкова лесно в хаос.

Друг конспиративен анализ пък твърди, че всичко се прави нарочно, по поръчка, с цел да се дискредитира медията, да се унизи и лесно да се овладее в момент, в който шведските ѝ собственици я вадят за продан на пазара. Кой ще я купи? Разбира се, че Бойко Борисов и Делян Пеевски! А публичната активност на Васил Иванов и Станислав Трифонов помагат ли на Борисов и Пеевски или им пречат? Виж, ето това не успях да разбера съвсем добре. Но да оставим конспирацията на страна. Тя си има своя логика и свое място на осъществяване.

Да се върнем на напусналия журналист и да се запитаме кое от двете е вярно: дали че той е безкористен страдалец в името на правдата или че е поръчков наемник , който вади кирливи ризи срещу заплащане? Дали е волен рицар на истината, готов да страда за нея, или стене под оковите на трупани с години зависимости и вече е неспособен да действа и решава от свое име? Или нито едното е вярно, нито другото? Или пък е вярно и едното, и другото? Всъщност, това изобщо не ни интересува. За мен случката с Васил Иванов е само технически повод да кажа това, което ще кажа по-долу и за което сигурно ще отнеса доста ругатни и обвинения в конформизъм, ще предизвикам озадачено повдигане на вежди пред неочакваната си гледна точка. Тъй че, моля, гледайте на всичко дотук като на увод.

Тази страна на проблема с обидения журналист – кой крив, кой прав, кой маскара, кой още по-голяма маскара, задкулисие, предкулисие, междукулисие – това се предъвка достатъчно в анализи и коментари. На пръв поглед всичко се изследва от морални позиции, но всъщност далеч не е така и там е бедата на публичния дискурс. Нека не повтаряме казаното, а да се опитаме да оценим не това, което се е случило, а нашата лична и обществена реакция към случилото се. Защото смея да твърдя, че когато се пръсне гнойния цирей на подобен скандал, ние не се ужасяваме от себе си (защото всичко, което се случва в нашето общество е наша лична отговорност), а изпитваме перверзното удоволствие на привидно незасегнатите странични наблюдатели и започваме хищно да търсим кого да посочим с обвиняващ пръст – става наводнение: кой е виновен, кого ще накажем, кой ще страда; шофьор блъсва пешеходец: разпни го; лекар прави грешка: затрийте го до девето коляно; става земетресение: кой ще поеме отговорността! Ние сме страстно увлечени в това да съдим и осъждаме другите хора, защото така се чувстваме по-добри от тях, така доказваме своето нравствено превъзходство. А всъщност е тъкмо обратното: осъждането, без значение основателно или неоснователно, е едно от най-тежките нравствени прегрешения. Осъждането не е наша работа, има си най-различни инстанции от земята до небето, които да го осъществяват. Човек не бива да се мъчи да оправи света, а себе си, което обикновено е по-трудно. По-трудно е, защото ти се налага да се изправиш срещу противник, когото си склонен да щадиш.

Колко хубаво би било, ако прилагахме презумпцията за невинност и към моралните си оценки – тъй както се приема, че всеки е невинен, докато не се докаже, че е виновен, така да се приема, че всеки е добър, докато не се докаже, че е лош. Тогава, ако видим у някого някаква нередност, ще гледаме да я потулим от любов към него, а не да я размахваме на показ пред всички за всеобщ присмех, поругание и възмущение. У всеки човек има хубаво и лошо, въпросът е кое от двете ще видим и с кое ще определим човека.

Животът ще стане изненадващо лесен и подреден, ако свикнем да търсим причината за всеки провал и вината за всяка несгода у себе си, а не трескаво да се оглеждаме кого да обвиним: снощи се напих и днес не отидох на работа, но не съм виновен аз, защото съм пияница, ами приятелите, които ме поканиха, и кръчмарят, защото продава много сладка ракия. Който е свикнал за всичко да обвинява първо себе си, той винаги се радва на кротко спокойствие.

Изкушението да обвиняваме, да съдим, да клюкарстваме и да злословим нанася много по-преки вреди на обществения живот, отколкото можем да си представим. Чрез него се разрушава уважението към институциите, а единствено заради тях живее цивилизованото общество. От омраза към порочните властници (които често си го заслужават) ние намразваме самата власт, а това води към пагубна анархия, която по революционен път ни връща на пещерни нива. Чрез осъждането ние вредим не само на този, когото осъждаме, защото не го правим по-добър, а само по-зъл и циничен, но и на себе си, а и на всички останали.

Да не съдим шефката на Васил Иванов, нито девера ѝ, нито неговия кум, нито самия Васил Иванов, нито Станислав Трифонов, нито Бойко Борисов, нито Делян Пеевски, нито Путин, нито Тръмп, нито глобалното затопляне, нито международното положение… Да, обаче тогава за какво ще си говорим? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Без съд и присъда.

Норман Рокуел, „Клюките“, 1948