Пролетно Халкидики (1): Кавала и Ставрос

Днес с Влади ще отскочим до Халкидики – като за начало ще минем през Кавала, за да отседнем в Ставрос.

Приятно четене:

Кавала и Ставрос

част първа на

Пролетно Халкидики

Времето се затопли малко и трябва да се поразходим нанякъде. Без да бях решил накъде един ден разбрах, че имам да ползвам четири дена отпуска от миналата година, които събрани с три почивни дена си ставаха цяла седмица. Но така изневиделица ми беше много трудно да реша накъде. И след като се обаждах на няколко туристически фирми за програми, които ми допадат се оказа, че нямало места.

Тогава отидох в една агенция в моя град и тайно се надявах в техния компютър да има нещо като за мен. И бях приятно изненадан, когато се намери нещо за 4 дена, при това тръгващо от моя град.

Програмата беше за Гърция, на отиване през В.Търново, прохода Хаинбоаз, през Гурково, Стара Загора, Симеоновград, Свиленград и в тази посока през границата на Капитан Петко Войвода – Орменион (ГКПП Орменион, Гърция – при с.Орменион), с нощен преход, така че рано сутринта да бъдем в Кавала. Разглеждане на Кавала, качване до крепостта, след това до селището Ставрос, на третия ръкав на Халкидики (до Нея Врасна и Аспровалта), с две нощувки на Ставрос и възможност за вечеря. Добавяме към това две закуски, разходка до Уранополи, три часов круиз с кораб покрай манастирите на Атон, възможност за обяд в Уранополи, по желание вечеря с групата в ресторант в Ставрос и в последния ден, посещение на пещерата Алистрати и прибиране в България.

И цялото това само за 199 лева (без обядите, вечерите, входа за пещерата Алистрати и корабчето около Атон). Прекрасна оферта. Речено – сторено. И тръпна в очакване на началото.

Дойде деня за тръгване. По-скоро късна вечер, отивам до мястото за тръгване. Групата е събрана от няколко малки и по-големи градчета от региона. От Габрово ни вземат с една кола, понеже сме само четирима. По пътя шофьорът (представител на фирмата за туризъм) ни споменава за други техни оферти в страната и чужбина на прилични цени, за плюсовете и минусите на организираните от малките фирми екскурзии – предлагат се много приятни разходки за по ден, два, пет до седмица (и почивки), из Румъния, Албания, Охрид и Македония, остров Корфу и основно Гърция и Халкидики.

Така неусетно мина времето и вече сме в

Дряново

Прехвърляме се в големия автобус и заемаме местата си. За мен е останало едно място най-отзад, точно там, където аз обичам да се возя.

Пътуването продължава към

Велико Търново

Една прекрасна романтична топла вечер с пълнолуние при това. Луната се издига над хоризонта и аз си я гледам. Пристигаме в Търново, откъдето вземаме останалата група. И вече в пълен състав продължаваме през Хаинбоаз и Гурково. Спираме за кратка почивка на една бензиностанция в

Стара Загора

Останалата част от пътя до границата преминава в сладка дрямка. Събуждам се на границата само за да покажа личната си карта на митничаря, който беше се качил в автобуса. И вече сме в

Гърция

Все още е тъмно и няма какво да се гледа. Дрямката продължава. Събуждам се чак когато екскурзовода започна да разказва интересни неща за гръцките земи и планини.

Така неусетно пристигаме в

Кавала

Спираме преди това на един хълм, за да снимаме и гледаме града от високо. Правим една обиколка по крайбрежието на Кавала. Споменават ни за Пеликана с телефона на пристанището. Гледам, гледам, нито пеликан виждам, нито телефон…

Спираме в единия край на пристанището. Ранно утро, свеж морски въздух. Часът е малко след седем и половина, а крепостта отваря чак в девет. И дотогава ни дават около час свободно време, като ни показват накъде можем да се разходим, като ни водят до някъде.

И всеки се пръска кой където си хареса – за разходка, за снимки, за закуска или кафе.

Аз вървях, гледах , снимах, разхождах се покрай заведения, алеи, яхти, лодки а тук – там пред заведенията виждам меню и на български.

Избирам си едно по-голямо заведение за кафе и влизам вътре. В единия край виждам две големи нагряващи се плочи за палачинки. Но още било рано… А така ми се прияде палачинка с шоколад. Вземах си едно дълго кафе, разположих се на една маса навън и зачаках. Донесоха ми едно прекрасно и ароматно кафе, към него едно малко шоколадче и чаша вода. И докато си пиех кафето се намери кой да ми направи и палачинката – първата за деня беше за мен…

Прекрасна палачинка с шоколад. И докато похапвах и опитвах всичко това , споделях на фейсбук страницата си как се чувствам в това прекрасно свежо утро на тези, които се чудят къде съм се загубил тези дни.

Свободното време е към своя край. И докато се връщам отново към мястото, където се събираме в началото на алеята покрай яхтите, виждам онзи пеликан с телефона, за който ни говореха. Ау че сладко творение. Един голям пластмасов пеликан, в пазвата на който беше монтиран телефон, от онези с фонокартите…

Пеликана с телефона

– място за срещи и снимки.

Вече сме се събрали и тръгваме към

Крепостта

Завалява дъжд. И един зевзек от групата гледа към небето и мърмори: „И сега кат’ ни навали тоя дъжд и после в автобуса ще мирише на олющена мазилка“…

Качваме се догоре, плащаме по две евро за вход и разглеждаме. По едни много тесни стъпала нагоре към наблюдателната тераса на крепостта. Прекрасна гледка към залива и морето. Няколко снимки в дъжда и обратно надолу.

Кавала от високо

Крепостта в Кавала

Връщаме се понамокрени обратно донякъде по същата калдъръмена пътека и отиваме и до

паметника на Мехмед Али

За любопитните:

http://www.suntravel.bg/%D0%BA%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0–%D0%B7%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D0%B0%D1%89%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D0%BA-news664.html

Неговата история е много интересна, но нищо не запомних от нея. И от тази височина на хълма разглеждах града с бинокъла, който си носих, направих няколко снимки и обратно по пътя надолу.

Спряхме се пред едно магазинче за сувенири, в който сувенирите изработваше и продаваше една българка. По начало аз не проявявам интерес към сувенири и магнитчета, но нещо ме накара да вляза. Може би защото навън валеше дъжд.

Заразглеждах сувенирите. И се ослушвах кой за какво си говори, кой сувенир какво означаваше , кой бил по-интересен или по-красив, автентичен и т. н. И така стигнахме до

чашата на Питагор

Хм, какво ли представлява тя? Ще се изумите като разберете. Изглеждала много по-различно от обикновена чаша. И неслучайно е измислена от Питагор (или от някой умник много след него в историята). Както се казва в Гърция всеки камък е история, от който може да се спечелят много пари от туристите.

Жената започна да разказва историята:

Това се случило преди 2 600 години по времето на Питагор. Той давал на своите ученици всеки следобед след края на занятията по чаша вино. Виното подобрявало кръвообръщението, разширявало кръвоносните съдове, отпускало организма, лекувало много болести, един вид като антибиотик. Така отпускало организма, че човек заспивал като кошута…

Обаче Питагор забелязал, че виното много бързо свършвало, а не са минали и половината ученици. Значи някой си е наливал повече от една чаша. И Питагор решил да им даде един добър урок, един вид наказание за тези, които си наливат повече вино.

И казал – ДО ТУК. Мислил, мислил, пробвал, творил и измислил тази чаша. Тя има едно ръбче, до което може да се налива виното. В средата на чашата има едно много интересно приспособление, в което се крие малка тънка тръбичка. А на дъното има една дупка, свързана с тази тръбичка. Един вид скачен съд. И дал такива чаши на учениците си. Пълни се до означеното ръбче, може да се пие от нея така. Но когато някой реши да си налее повече (нали, никой не го гледа колко си налива, Питагор е далеч и т. н. ) и виното мине над означеното ръбче, показващо мярката и… всичко изтича… При това по права линия… И когато учениците му се напият в повече и започнат да прекаляват, той после познавал кой пиел повече, защото дрехите му се били намокрили с вино… Е, не изтичало съвсем всичко – и това било измислено. Оставало точно толкова, колкото да разберете какво сте загубили – една глътка. И жената обръща чашата да видим тази една глътка…

Е, как да не си купя тази чаша – за 6 евро… Много интересно забавлявах след това приятели и познати, които не знаят какво може да прави тази чаша. И продължаваше да ми е интересно как е направена – никой не ми каза. Но когато се прибрах в България и погледнах в интернет, всичко ми стана ясно.

– За любопитните вижте тук:

https://www. youtube. com/watch?v=qLd_MHjpPIs

Продължаваме да се прибираме към автобуса. На другия ъгъл на улицата след това магазинче видях място, където се продават билети от гръцката лотария. Я и аз да изтъркам един… Давам три евро, но така и не разбрах какво трябва да се гледа на билета. Накарах жената да ми го изтърка и тя каза, че не печелел…

Обратно в автобуса. Вече е към обяд, но обяда може да почака. Остават ни около 88 км до Ставрос – селището на Халкидики, построено върху хълм с изглед към залива Стримонико, където ще спим две вечери. Пътуваме натам. От магистралата се вижда голяма част от полуострова. След час и нещо в ранния следобед стигаме

Ставрос

Правим една бърза обиколка на селцето, за да ни покажат къде са заведенията, магазините, ресторантите и пешеходната уличка. И отиваме в хотела.

Хотел Ставрос бийч, холидей ресърч…

И си мисля , че само това – холидей ресърч, написано с малки букви е достатъчно да бъде продаден хотела за целия сезон…

Малко хотелче на три етажа с асансьор при това. Пред хотела един чист басейн – по-голям и един по-малък за деца. Естествено по това време на годината водата е студена, а и през деня никой не влиза в него. Широки тераси, някои стаи са с изглед към басейна, а други гледат към задния двор. Почти само нашата група и още няколко други туристи се разполагахме в целия хотел.

Стаите са в стила на студията – една тераса, на нея масичка с два – три стола. В самата стая имаше два котлона, в шкафа над мивката имаше чаши, чинии, тиган, дори и леген… Можете да си направите кафе, да си купите храна от супермаркета и да си я приготвите сами – ако сте прекалено стиснати и искате да минете с по-малко пари… Аз да готвя и да си приготвям храната сам… И то на морето в дните на активна почивка – няма как да стане…

Оставям си нещата в стаята, избирам си легло. В стаята си имам съквартирант – един мъж, достатъчно възрастен, но без да знам колко. Съгласих се на това, за да не доплащам за единична стая.

Ставрос 570 14, Гърция

Излизам на разузнаване – да видя къде какво има, къде мога да похапна или да пия нещо. Кристално чисто море, девствена природа, красиви пясъчни плажове и заливи с присъдена наградата „Син флаг“.

Ставрос (Stavros, Σταυρός)

Градче с малко над 3 600 жители. В превод името му означава „кръст“.

Разходих се по главната улица, избрах си едно кокетно барче и поседнах малко на биричка. На фона на много приятна гръцка музика.

Искаше ми се да отида до другия край на плажа, но преди това трябваше да похапна. Избрах си един ресторант, в който имаше повече хора, което предполага не много скъпа и вкусна храна. И като гледам колко апетитно изглежда месото за гироса, реших да ям точно това – един голям гирос и още една бира…

Хм, една голяма питка, свита на фуния и вътре пълна с месо. Ядох, почивах, пак ядох, даже си вземах и вилица, защото много обичам питката да остане за последно накрая. И докато си почивах, разглеждах

менюто. Имаше и на български,

но ми беше много смешно като го гледах, защото там няма някои наши букви, които бяха заместени с най-близко изглеждащите… Например вместо Ъ, пишеше Б… Вместо Ю, пишеше +О. Например за да напишат думата кърначе, тя изглеждаше като КБрна4е, или нещо подобно (защото не намерили и други наши букви). Интересно ми беше как ли ще напишат БЪРБЪН (сигурно като ЪЪрЪЪн). Ама едни такива букви, дето си приличат по форма, но не и по звук…

Забавно ми беше, докато се насилвах с гироса и остана само питката, която си вземах в торбата за после… И продължих към най-отдалечения край на плажа в посока обратна на тази към Нея Врасна – Минах покрай едно игрище, покрай няколко бара на плажа, в които нямаше все още нищо, през пустия плаж. В края на Ставрос имаше няколко вили и там някъде се простира

плажа „Милиес”

– по пътя за Олимпиада. Дълъг е около 2 км в подножието на планина Холомонта, като в единия край е обсипан със златист пясък, а на другия край плажа е украсен с големи камъни, които му придават див чар. Разглеждам частните къщички, повечето още в строеж. Малко по нататък пътя завива надясно и се отправя през планината в посока на Уранополи.

Аз минавам по плажа, следват едни камъни, скали и морени покрай които все още може да се минава. До където може. Поседнах малко да се порадвам на следобедното слънце и на самотното и кристално чисто море. След това си тръгнах към хотела.

Прибрах се някъде към 17 ч, и реших да поспя малко, за да изляза после по вечерно време още един път. Възрастния човек от стаята беше на терасата. Ядеше домати и разни храни, носени от България. И ракия някаква. Аз си легнах.

Но не можах да заспя, защото този човек постоянно си мърмореше нещо. Отначало си помислих , че си говори с някой от съседната стая, но след като дълго време не чух някой да му отговаря, се убедих, че си говори и мърмори сам… Едно дълго и досадно мърморене – мястото не му харесвало, пусто било, що нямало никой, западнал ли е курорта, сега ли се развива, никой ли не идва, мрън – мрън…

А действително около хотела доколкото се вижда през терасата има много голяма площ, буренясала, незастроена. Тук – там по някоя вила или малко хотелче, някои недовършени къщи със стърчащи железа и арматури, една църква също в строеж, без таван, отвсякъде стърчащи арматури (но си има камбана, защото сутрин и вечер някой я бие). Няма го това презастрояване, както по нашето море. Оказва се, че имало някакъв техен си закон, според който

на два декара площ може да се застроят само 200 квадрата

за жилищни нужди. И така виждам цели парцели достатъчни за по една голяма къща с по два гаража и градина с цветя… Но незастроени, дори не и оградени. Някак си пръснато ми изглежда това селище. Но за активен летен сезон, може да се окаже идеалното място за почивка… И понеже мърморенето на възрастния човек нямаше изгледи да свърши, аз станах, облякох се и излязох отново.

Обикалях, спирах, почивах си, потопих си краката в кристално чистото море, разхождах се, радвах се на морето. И по пътя си похапнах остатъка от питката на гироса.

Върнах се към Ставрос и реших да потърся нещо за вечеря. Избрах си един ресторант, съседния на този, в който обядвах. Настаних се на една маса и заразглеждах менюто.

Казват, че Гърция била разделена на 52 области (не запомних по какви критерии). И всяка област си имала своя си марка Узо. 52 области, 52 марки Узо. Я да видим в менюто…

• Узо 7;
• Узо 12;
• Узо Живаери;
• Узо Арион;
• Узо Тракиос;
• Цантали,
• Лесбос,
• Димино,
• Пилавас,
• Сан Ривал,
• Пломари,
• Бабадзим,
• Идонико,
• Матарели,
• Барбаяни,
• Барбаяни Евзон,
• Барбаяни Афродита,
• Адоло,
• Зорбас,
• Митилини,
• Калокери…

Замая ми се главата. И всяко различно, с различен привкус и съставки. Добре, но аз търся нещо за ядене. И въобще не обърнах внимание, че имало меню на български, ама аз съм взел на гръцки и английски. Ама очите ми все в гръцките букви гледат… И какво мислите си избрах, хм, по-добре не питайте.

Не е лошо да правите разлика в едно меню между чушка и люта чушка…

Гледам пише паприка (или беше пиперика, не запомних), нещо си там, което означава някаква чушка, ама аз откъде да знам каква – панирана ли, печена ли и изобщо не ми идва наум, че може и да е люта… Пък да е порция… И за толкова малко пари… И си поръчвам една такава чушка и малка бира. Те бирите са малки – по 200 – 300 грама, да не си мислите че като съм изпил три бири днес съм прекалил… Идва след малко една голяма чиния, в средата на която имаше една лъжица или малък черпак саламура и върху нея една цяла, дълга, права зелена чушка… Казват, че

Гърция била само за ЦЕНИТЕЛИ. А не за лакомници като мен.

Гледах я, гледах, чудих се толкова малка чушка в толкова голяма чиния. Взех да я режа, а тя започна да се разпада на жилки и да се губи в саламурата… И като я срязах наполовина и като я лапнах наведнъж тая половина и… пламнах целия… Тя била люта, ама много люта, не като за мен. Пламна ми езика, небцето, бузите, хранопровода, стомаха, зачервих се, ама стискам устни и преглъщам… След тази лакома хапка изпих бирата на два пъти, че не ми и стигна… Поисках си и минерална вода. Донесоха ми една малка бутилка, че и газирана при това…

Попремина ми малко лютото, опитах още на два пъти по едно малко парче на върха на вилицата и я изоставих. Тогава си поръчах пържени картофи. Тя бяха най-вкусните – меки, пухкави, задушени… една голяма чиния с куп. Добавих и малко кетчуп. На съседната маса вечеряше една двойка френско говорещи туристи. Изискани порции с най-различна риба. И така мина час и половина от вечерта. И вече уморен, преял се поразходих малко по уличките и се прибрах в хотела.

Беше тъмно, възрастния човек отдавна е заспал… Но този път ужасно хъркаше. Ау, хрррррр, хрррр – хрррр. Оле викам, по-добре беше докато си мърмореше сам, отколкото сега… Легнах си. Хъркането продължава. По едно време спря. Минута, две, три – пет, не се чува нищо… И после пак – с нова сила. И все пак можех да поспя поне малко.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Атон – на картата:

Атон

Booking.com

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=74139

Свързани новини: