Белата вода на Баба Вида

С Бистра днес ще ходим на Баба Вида и на водопада Белата вода край Стакевци. Приятно четене:

Белата вода на Баба Вида

Повечето хубави филми започват с ретроспекция. Така започва и днешната история – с един разказ отпреди петнайсет години. Тогава за пръв път нашите ме заведоха до Видин, да видя крепостта Баба Вида.

Миналата седмица, навръх първи май, решихме да повторим разходката. Причините са няколко – на баща ми му се кара, а на мен ми се снима. Майка ми няма нищо против да се вози, така че маршрутът набързо е скалъпен. Решаваме, че ще посрещнем деня на труда с труд – за него каране, а за мен снимки. И така, в девет сутринта на първи май, потегляме за крайдунавския град.

Първа спирка –

прохода Петрохан

На баща ми му е под достойнството да кара по магистралата. Харесва си прохода и иска да си върви по него.

Спирка е не защото ще спираме (то няма и кой знае какво да се види горе), а защото веднага след юзината на билото ни чака изненада – гъста млечно бяла мъгла. През април! Човек ще каже, че сме тръгнали в късна есен, но не би! Майтапим се, че това е мъгла в стил Трансфагарашан (епичен проход в Румъния и още по-епичен разказ, който обаче ще ти разкажа някой друг път, драги читателю) и наистина – в окото да ти бръкнат, няма да видиш. Майка ми ме майтапи, че ако е така и във Видин… а аз мрачно довършвам, че ако е така и във Видин, почти няма да има смисъл да си вадя апарата. Въпреки това продължаваме напред, намислили сме си, че ще ходим до Видин и толкова. Аз все пак предупреждавам, че може да се наложи да ходим отново…

По пътя мъглата ту се спуска, ту се вдига, но почти постоянно е наоколо. Пред нас почти няма коли, обаче срещу нас е колона. В десет и половина сутринта. Чудим се на глас защо – обикновено „софиянци“ се връщат от родните си места късно вечер и задръстват всички възможни входове на столицата. Какво ли ги е накарало да се върнат толкова рано? Едва ли е здравият разум, това поне е сигурно.

Бабо Видо, къде са ти кулите?

Видин

е може би един от най-красивите крайдунавски градове – разположен в горното течение на реката (на българска територия) и на естествен завой, определено има какво да се види. Старата архитектура е красива и… доста румънска. Като се замисли човек, в това има доста логика, тъй като местните и до ден-днешен говорят влашки (който, поне така съм чувала, е много близък до румънския). За съжаление обаче, градът изглежда запуснат – има прекрасни стари сгради в центъра, които са оставени да се разрушават (може би най-впечатляващата е една голяма катедрала), а улиците са доста пусти. Има и друго, което шокира – по улиците няма имена. Това не е прецедент – на мен поне ми прави впечатление, че не винаги се слагат имена на улиците в по-малките населени места. Номера по къщите има, табелки „Образцов дом“ има, но името на улицата не можеш да го намериш, освен ако не става дума за някой наистина голям булевард, по който минава пътят от/за друг окръжен град ИЛИ пък улицата не е кръстена на някой местен функционер/партизанин и прочее. Във Видин също е така и баща ми решава да ползва вградения си GPS (т.е. да върти наслуки из града, докато не нацели крайбрежната). Замъкът Баба Вида е на единия край на крайбрежната улица. Остава само да намерим къде е тя.

Баща ми върти из Видин, майка ми се чуди къде се намираме и отново се води разговора „да си купим ли GPS“. След известна дискусия и много смях от типа „Ние ако във Видин не се въртим, къде другаде?“ единодушно решаваме, че това няма да ни помогне. Баща ми обаче не се отказва и върти, докато най-накрая не излиза в единия край на крайбрежната – безспорно много красива паркова алея покрай Дунава. Караме до другия край, където пред нас се изправя крепостта Баба Вида. Паркираме на безплатния паркинг и се упътваме към входа.

Самотната господарка и отритнатия син

Ако си гледал филма „Елизабет, златният век“, драги ми читателю, сигурно си спомняш знаменитата фраза на Кейт Бланшет (Елизабет) „Това кралство ще има една господарка и никакъв господар!“. Интересен факт е, че според легендата, ние имаме български еквивалент. На жена, която отказва да се омъжи, за да запази наследството на баща си. Това е

легендата на Баба Вида и на нейния замък

Искаш ли да я чуеш? Аз я научих преди петнайсет години от книжката, която купихме тогава от будката за билети и тя остана завинаги в паметта ми. Искаш? Добре, слушай тогава…

Живял някога един болярин – царят му бил дал да управлява цялата Видинска област. Боляринът обаче имал три дъщери – Вида, Кула и Гъмза – но нито един син. Според българските закони обаче, момичетата можели да наследят имота на баща си и затова бащата решил – всяка дъщеря ще получи по част от имота, да го управлява, както намери за добре.

Двете по-малки момичета, Кула и Гъмза, бързо си намерили съпрузи и заживели в отредените им територии. Съпрузите им обаче се оказали лоши – пропили и продали бащиното наследство. Виждайки лошия пример на сестрите си Вида, най-голямата, решила никога да не се омъжва. На нея се паднало да управлява град Видин и околията му. Вида отхвърляла всички предложения за женитба, построила замъка и управлявала от него дълги години. Местните я запомнили като мъдра и справедлива господарка, а когато си отишла от този свят, нарекли замъка Бабини Видини кули, в нейна чест. Така е известен и до днес – Баба Вида.

Легендата разказана по-горе е както красива, така и тъжна, но не е единствената вградена в стените на тази мистична крепост. Другата история е тази за един лабилен баща, манипулативната му втора съпруга и един отритнат син. Тя също е неразделна част от историята както на Баба Вида, така и на цяла България, защото именно този отритнат син е последният владетел от Второто Българско царство. Сещаш ли се кой е това, драги читателю?

Иван Срацимир. Ето и историята на неговото семейство,

която е драматична като тази на Хенри Осми и шестте му жени.

Някъде през 30 те години на 14 ти век, Теодора Басараб, влахкиня по произход се омъжва за младия деспот Иван Александър. Живеят си младите мирно и тихо, докато един ден, при дворцов преврат, младият мъж не сяда на престола на българското царство. Въпреки размирното време, двамата млади управляват относително мирно и щастливо.

Иван Александър не е агресивен владетел и не обича военните стълкновения. Повече му харесва развиването на книжнината и учението по българските земи. За няколко години царската двойка успява да напълни детската стая с няколко деца – три момчета, родени едно след друго и едно момиченце. Най-големият, Михаил Асен, ще наследи баща си и ще управлява. Момчето е умно, смело и родено с дарбата да води. Щастливите родители го женят за дъщерята на византийския император и изглежда, че всичко в царското семейство върви по мед и масло. Тогава дошла бедата…

През 50 те години на 14 ти век, селджукските турци за пръв път стъпват на европейска земя, за да не си тръгнат никога повече. Михаил Асен вдига своя отряд и тръгва да защитава земите си срещу нашественика. Битката се разразява някъде около Средец, а в голямата сеч пада мъртъв и младия цар. Тогава той е на 33 години… Съпругата му е бременна и му ражда син, вече у дома, във Византия, но е твърде късно. Най-малкият брат, също е загинал, също почти веднага след брака. Така по-малкият му брат, Иван Срацимир, става наследник на баща си. Само че към този момент нещата вече са се променили – на трона до Иван Александър седи друга царица, коварна и жестока. Теодора Басараб е насилствено замонашена, за да може похотливият цар да развратничи с изгората си. Тази изгора се казвала Сара и била еврейка по произход. Именно тази коварна жена седнала на престола. Първата й работа била да закрепи статута си, а това могло да стане само по един начин – като роди мъжки наследник на царя.

Наистина успяла – на бял свят се появил Иван Шишман. Сара побързала да придума мъжа си да промени реда на престолонаследието и да направи Иван Шишман свой наследник. Иван Александър нямал много воля, така че не било особено трудно. Така, през 1371, Иван Шишман бил коронован за цар и самодържец български.

Къде бил Иван Срацимир обаче? Оставен да управлява Видинска околия, на края на света, далеч от Търновград и всяка възможност да седне на престола. Когато младият мъж чул за предателството на баща си, било вече твърде късно. Иван Шишман бил вече коронован и на отритнатия син не му оставало нищо друго, освен да отцепи своята околия и да се самопровъзгласи за цар. Така се родило прословутото Видинско царство, което рисуват на картите в учебниците. Само че малко учители разказват пиперливата история зад неговото създаване.

Смята се, че Баба Вида е била седалището на Иван Срацимир, неговата крепост. От тук, той успял да удържи три години, след като Патриарх Евтимий предал Търновград на турците. Кой знае, може духът му все още да броди по бойниците на Баба Вида и да пази българската граница.

От легенда към реалност или за стопанисването на един обект от национално значение

След като човек знае за невероятните легенди, които обгръщат това място не по-зле от мъглите на Авалон, няма как да не очаква нещо грандиозно. Самият замък наистина впечатлява – особено като се вземе предвид, че е единствената напълно запазена (и реставрирана) средновековна крепост в България (и май в съседните страни, но не съм съвсем сигурна).

Замъкът наистина е впечатляващ

и напълно достоен за снимачна площадка на „Игра на Тронове“ – има си всичко: внушителни кули във всякакви размери, големини и форми, напълно запазен вътрешен двор, дори крепостен ров (който някога се е пълнел с вода от Дунава, но днес е отделен от водата заради дигата, която пази града от наводняване). Дотук добре – дадености има, история има, легенди има, а какво правят господа културните дейци? Цакат карти или бистрят клюките.

Защото

в цялата крепост Баба Вида няма ни една табела – НИТО ЕДНА табела,

която да ти каже къде се намираш и какво виждаш. Моя милост, като културолог, запален археолог и любител на камънаци може да каже кое горе-долу за какво е било. Всъщност дори мога да си представя коя част от крепостта по кое време е строена (има известна разлика в архитектурния стил), но за табели за нормалните туристи и дума не може да става.

Затова и хората, които идват в крепостта блуждаят из нея, правят си селфи на фона на Дунава, катерят се на върха на кулата и си отиват. Върхът на кича е, че единият вътрешен двор се ползва като почти частна галерия. То бива, бива, ама чак така не бива! Откъде-накъде обект от национално значение ще се ползва за частни цели, при това така? Нямам нищо против човека, явно има връзки в общината, но би било по-редно да продава работите си ИЗВЪН крепостта. Те нямат място в средновековния вътрешен двор, точно срещу тъмницата. Просто не се връзват.

Билетите

са евтини (4 лева за възрастен, 2 лева за ученик или студент), но картичките са от миналия век (при това в лошия смисъл на думата). Прилични магнитчета могат да се купят от сергиите пред входа на замъка, но сувенирни монети няма. Странното е, че такива могат да бъдат намерени в повечето български църкви и манастири и са чудесен сувенир. Тук обаче, на едно от най-известните места в България няма… Странно защо….

Поне някой се е погрижил да окоси тревата, че да не се пребие човек. Като се има предвид стопанисването на българските културни обекти, и това е нещо…

Един тур из средновековния замък

Въпреки очевидните недомислици в стопанисването,

Баба Вида впечатлява

Не само с факта, че тук виждаш една цяла крепост, драги читателю. Впечатлява и с размерите си, които макар и скромни, определено те карат да ахнеш. Поне мен ме накараха. Както споменах в началото, била съм там преди повече от петнайсет години, но тогава не ме впечатли почти с нищо. Помня, че имаше кули, имаше и бойници и отттам се виждаше Дунава (дори имам снимка до едно от оръдията), но нищо интересно. Сега обаче, с апарат в ръка, нещата стоят по друг начин.

Като начало, сме случили на време – мрачно и облачно е, но благодарение на вятъра, който духа откъм Дунав, няма мъгла. Така че крепостта изглежда точно така, както си я представях – мрачна, средновековна и леко зловеща.

;Подвижният мос:“ е напълно неподвижен, но пък е идеално място за снимка на фона на замъка.

Фотосъвет – ако искате да хванете замъка отвън и да го покажете целия в един кадър, ще ви трябва широкоъгълен обектив. Така в кадър ще бъде хем замъка, хем крепостния ров. Вътре в самия замък обаче широкоъгълния обектив може да ви пречи – има твърде много прави ъгли.

Вътре посетителят се оказва зад стените на крепост – калдаръмен под, ниски сводове и изключително стръмни и тесни стълби. Аз съм натоварена с фоточанта (тегло поне пет кила) и ми е малко трудничко да се катеря по стълбите – хем са тесни, хем са стръмни, хем са изтъркани и излъскани от множеството стъпки през вековете. Баба Вида функционира като затвор и турски форт до Освобождението, така че доста от пътеките са именно такива.

След като се завъртаме из първото ниво на замъка – и се натъкваме на театралната/оперна сцена – се изкачваме по една такава стълба до горния етаж. Там са бойниците със знаменитите оръдия, а както се оказва, и други, още по-интересни ходници.

„Вторият етаж“ на Баба Вида е покрит с трева – хубава, равна, мека и… окосена. Единствената глупост е, че не са се сетили да сложат решетки по бойниците. Катерих се по някои от тях – едно време са ги правили да издържат оръдия, така че са стабилни. Само че ако паднеш от такава височина, ще те събират часовникарски бригади.

Нашите изпадат в ужас само като ме гледат какви ги върша и се редуват в безплодните си опити да ме задържат за качулката (както се прави с едва проходилите деца), за да не падна от крепостта. Аз, естествено нямам никакви подобни намерения (освен това си ме е страх от високото), така че фотографското ми висене от бойниците се разминава без произшествия.

Гледката на кулите на фона на шлеповете по Дунав и новия мост обаче си заслужава

Някой патриот дори е пуснал българското знаме да се вее от една от кулите. Има и друго модерно нещо – всяка кула е снабдена с… гръмоотвод. Предвид факта, че това е най-високата сграда в околността, доста умно решение.

Баща ми се завърта и решава, че му е омръзнало. Аз обаче съм на друго мнение и се мотая из замъка (снимките са си снимки, а за да са хубави, трябва да обикаляш и да заснемеш всеки възможен ракурс, така ще си сигурен, че не си изтървал нещо интересно). Така, обикалайки, попадаме на стълби. Които водят незнайно къде. И решаваме да се изкатерим.

Кифла в средновековна обстановка и други превземки или защо си нося фенер

Майка ми е също толкова луда, колкото съм и аз, така че скоро стръмните каменни стълби ни извеждат в мрачно помещение с друга стълба, този път дървена. Ясно, попаднали сме във вътрешността на една от кулите. Защо пък да не се изкатерим? Речено-сторено.

Тъкмо влизам и гледам как на една кифла й подават ръка да слезе по „стръмната стълба“. С много лигавене, хихикане и превземане, въпросният екземпляр от женски пол все пак се добира до твърда земя. Аз чинно чакам да се освободи стълбата. Все пак на едното ми рамо виси фоточанта, а на врата ми – два апарата. Статива съм го зарязала в колата (ще ми трябва за следващия обект), но въпреки това ми трябва пространство за да се изкатеря без да сботурясъм нещо по пътя (я глава, я апарат – от което ще ме заболи доста повече)…

Освен това стълбата е тясна. Така че, когато кифлата слиза, подпомагана от двамата си кавалери, аз си включвам фенерчето (което виси на чантата, за всеки случай и ми е спасявало главата няколко пъти и на най-разнообразни места, измежду които обсерваторията в Рожен и Магурата) и like a boss тръгвам нагоре по стълбите. Без помощ и без превземки. Горе катеренето си струва, защото по-голямата част от замъка може да се види почти от птичи поглед.

Самата кула е стандартна квадратна средновековна кула. С не много тесни прозорчета, от които се вижда панорамата на цялата крепост. Прави впечатление, че кулата е строена отдавна, но пък затова – качествено (мога да направя обратното сравнение с Цари Мали град). Снимам напред-назад и слизаме. Пак с фенера.

Решаваме, че преди да си тръгнем, ще се пробваме да се качим и на другата кула. Така и така сме тук. Тя е доста по-висока – има две дървени стълби вместо една. Отново е ужасно тъмно. Много по-тъмно от другата кула. Да е живо и здраво фенерчето. Включвам го и се смеем, защото ако помагаха на кифлата да слезе по тези стълби, бих я разбрала. Впрочем, катерейки се нагоре си мисля, че май и аз няма да откажа малко помощ на слизане.

Отгоре гледката е впечатляваща – това е най-високата кула на Баба Вида и целият замък се вижда като на длан – другите кули, бойниците, подвижния мост и впечатляващия завой на Дунава, барабар с втория мост в далечината. Снимам през всяка една от амбразурите и майка ми започва да ме ръчка да слизаме. Зер, баща ми вече се чуди къде сме.

Тъкмо се ориентираме надолу, когато по стълбата се задава симпатично младо семейство. С две момченца като аптекарски шишета. Те, и двете, са много малки (видима възраст под 6 години) и страшно разлигавени. Подчертавам го, защото все пак са мъжки рожби и би трябвало да им е интересно да се разходят из средновековна крепост. Решаваме да ги изчакаме и да слезем след тях – все пак не може да се делят родителите от децата, особено на такова място. Бащата едвам ги качва горе и тръгва да им обяснява че това е замък и майката почва да дава зор за слизане. А, точно като в някой виц, децата писват. Ама не че искат да стоят повече, а че им е страшно по стълбите и не искат да слизат в страшното. Бащата стоически започва да изнася едно по едно уплашено и лигавещо се отроче. Аз решавам да се пошегувам с момченцето, което е останало при нас, че рицарите едно време не ги е било страх. Детето, с присъщата си желязна детска логика обаче ме закопава с фразата „Ми те са имали брони, затова не ги е било страх“.

Подсмихвам се и си мисля, че ако носиш 30 килограма желязо на гърба си (което е средното тегло за една ризница) и се катериш по стръмни и тъмни стълби, ако се пльоснеш на земята, нямаш големи шансове да оцелееш. Най-малкото, самото тегло на снаряжението ще те смаже. Ама блажени са невежите…

Впрочем, стълбите в замъците са почти винаги тесни, вити и много стръмни именно за да затрудняват нападателите (в такова помещение трудно се върти меч) и за да помагат на защитниците (едно стълбище може съвсем спокойно да бъде пазено от един войн).

Светвам с фенерчето, за да улесня работата на злополучния баща и продължаваме надолу към партера на замъка.

Баба Вида е истински средновековен замък

и като такъв разполага с… галерия насред замъка! Вече споменах в началото за това, драги ми читателю, но някак си след сводестия коридор и статуите на български воин и оседлан кон, арт пространството ми идва малко кичозно.

Защото артът си е арт, а музеят – музей

Средновековният замък аз го свързвам с гоблени по стените, рицарски гербове над камините и шарени знамена, които весело поздравяват всеки преминал по подвижния мост. Виж, с разни странни (и приличащи на резултат от леене на куршум) скулптури не го свързвам. Затова свиваме в първата отворена врата.

Опааа! Попаднали сме на правилното място. Майка ми, която върви пред мен да огледа, казва, че това била

тъмницата на замъка

Ъхъ, кимвам аз, забила нос в екрана на апарата (трябва да се променят настройките) и когато вдигам поглед се изправям лице в лице с клошар. Секунди преди да изръся половината ругатни, които са ми в главата, се сещам че това нещо не е живо и просто изобразява дългогодишен квартирант в къщата на палача. До него се намира един още по-дългогодишен квартирант – който отдавна е станал храна за плъховете. Общо-взето,

зловещо място,

затова щраквам тъмницата и бързам да излизам, че баща ми вече нов ров около замъка може да е изкопал от обикаляне. На излизане, нашите се черпят с кафе, а аз решавам да задам на касиерката от гишето за билети един екзистенциален въпрос. След като се откъсва от клюката с колежката, тя ме поглежда леко отегчено.

• А, извинявайте, да знаете къде стои WC-то? – питам невинно аз.
• На паркинга – отговаря тя и бърза да се върне към разговора.

Щом като е там, хубаво, решавам аз на ум и сменям обективите.

Фотосъвети за запалени фотографи: За да заснемете Баба Вида отвътре, ще ви е нужен нормален обектив (може и леко широкоъгълен). Общо-взето, каквото и снимащо устройство да имате под ръка, все ще изкара сносен материал. Ако искате да заснемете замъка отвън и да го обхванете с един кадър, заедно с рова – ще ви трябва широкоъгълен обектив.

Аз, за щастие, съм си взела моето широкоъгълче (лекичко, мъничко и много си го обичам), така че сменям стъклата и с кеф започвам да щракам около

замъка. Много е кокетен.

Абе, от „Игра на Тронове“ съвсем спокойно могат да снимат нещо тук – целият декор е готов. Като се замисля, може и някоя хубава българска продукция да се направи, ама де тоя акъл.

Стигам най-накрая до паркинга и се товарим в колата. Оказва се, че до един от 100-те национални туристически обекти няма WC. Срам! Срам! Ние решаваме да си ходим вече, че имаме и друга дестинация в списъка. По едно време майка ми се присеща:

• Обръщай, обръщай!

Баща ми, решил, че нещо фатално сме забравили някъде, се сепва и тя обяснява:

• Под Баба Вида има плаж, дай да го видим, докато сме тука още.
• Вие вървете – казва моят родител, – аз ще ви чакам в колата.

И ние отиваме.

Плажът на Баба Вида не става много за плаж

(въпреки надлежно насипания пясък), но пък гледката към Дунава е красива.

Както и подхода към него. Снимаме се на фона на голямата река и потегляме.

Къде ми е Калето? Мъгла и още нещо.

Караме

обратно към Белоградчик

в гъста като мляко мъгла. Отново! Като по поръчка, мъгла на Баба Вида нямаше, според майка ми заради вятъра, който духаше там. При живописния град под червените скали обаче нещата не стоят така. В момента, в който напускаме Видин, ни обгръща мъглата и става все по-гъста. Докато стигнем Белоградчик, не можем дори да видим Калето. То е една от целите, заради виното. Ще пропусна продуктовото позициониране, драги читателю, само ще те посъветвам ако имаш път към града, да го опиташ.

Нашите отиват да избират от еликсира на Бакхус, а аз – да си тествам техниката на панорамната тераса.

Из-не-на-дааа! Техниката не може да фокусира.

Защото от впечатляващата белоградчишка крепост се вижда само входа (при това с фантазия). Щракам голямото бяло нищо, колкото да документирам

колосалната мъгла,

и поемаме към следващата дестинация – водопада Белата Вода, който трябва да е някъде в непосредствена близост.

Аз мрачно разсъждавам на глас, че ако и там е такова времето, няма да има какъвто и да е смисъл да слизаме. Майка ми обаче – доста по-голям оптимист от мен – решава, че ако намерим табелата за село Стакевци (най-близкото населено място), ще се пробваме. Речено-сторено.

Две полицайчета за чичко Поничка или как да се омотаеш тотално в инструкциите

Взели сме си ние, драги ми читателю, фотопътеводител на българските водопади. Нарочно споменавам името на книгата тук, защото наистина има много интересни водопади и готини идеи за разходка. Точно

този водопад обаче – Бела Вода

– са го оплескали отгоре до долу. Чудиш се защо ли? Защото инструкциите са подобни на онези от вица за Иванчо, който получил подробни инструкции от полицая как да му купи понички и накрая така се объркал, че казал на леличката в сладкарницата „две полицайчета за чичко Поничка“ вместо „две понички за чичко Полицай“.

И ние така – понеже инструкцията е дълга като свидетелството за съдимост на Кумчо Вълчо (според юридическия прочит на „Червената Шапчица“, драги читателю, това са цели 4 страници) – решавам да карам ред по ред.

Първа инструкция

– намерете село Стакевци. Като по чудо, табелата ни се смее на излизане от Белоградчик. Ние – бегом по нея. Стигаме до селото и аз чета следващата част от инструкцията

– карайте по главната улица на селото, до самия й край.

Село Стакевци

прилича много на селата от другата страна на Дунава, след Калафат и преди Крайова. Типична румънска архитектура – с красиви арки над входната врата и стълбището и изрисувани прозорци. Идилия. Караме ние по главната улица на селото – то друга асфалтова почти няма (едно хубаво нещо да са направили отговорните другари от едно време) – и чакаме да свърши пътя. И чакаме, и чакаме. А селото е въздълго. Когато пътят най-накрая свършва, аз чета следващата част от инструкцията

– карайте по пътя, докато стигнете разклон. Разклон няма, така че продължаваме.

Минаваме покрай бившето ТКЗС на селото, където изглежда преминаващите бежански групи са се отдали на творчество. Старите и порутени сгради, бивши свинарници, краварници и други полета за изява на „опера

Свързани новини: