Тази вечер любимата "медия" на фондация "Америка за (унищожаване на) България" ритна поредната кофа с (дез)информационна помия, в услуга на и подплатена от ядрената мафия, която изглежда ето така: Турция одобри ...

Най-големият ни враг е стресът, който понякога успява много подмолно да се изрази чрез различни симптоми, а най-честият и изтощаващ, е безсънието. Когато физически и психически не успеем да си починем през нощта, няма как организмът ни да работи на пълни обороти. Всеки намира различни начини да се справи с инсомнията – разходка, йога, музика,...

„Дракончето Поли“ (изд. „Жанет 45“) е книжка, събрала в себе си мъдрост, въображение, митове и природни богатства. Чрез нея писателката Екатерина Йосифова разкрива очарованието на един непознат, но вълнуващ свят, в който малкото момиченце Надежда се гмурка, за да помогне на прастарата раса на драконите. Съществуват ли тези митични същества? Сигурно! Просто хората са ги накарали да...

За трета поредна година стартира лятната програма за работа с деца на Регионална библиотека „Гео Милев” – Монтана, протичаща под надслов „Забавно лято в библиотеката”. Лятната програма за деца включва арт-работилници, които ще бъдат провеждани всеки вторник и четвъртък от 10:00 ч. до 11:30 ч., а всяка сряда от 10:00 ч. до 11:30 ч. децата...

watch video: how to make: see more:

Марта Радева е победител в третия конкурс на Сдружение „Пътуващите книги на Стара Загора“ за художествен текст на тема „Рамка”, на който „Аз чета” бе медиен партньор. Тя бе отличена за разказа си „Над бялата зимна земя”, стана ясно на награждаването в сряда вечер в Регионална библиотека „Захарий Княжески” в града на липите. В този конкурс бяха получени 18...

Мониторингът на медийния плурализъм е изследователски инструмент, който цели да идентифицира потенциалните рискове за медийния плурализъм в държавите-членки на Европейския съюз. Първото общоевропейско приложение на мониторинга е осъществено през 2016 г. в 28 държави-членки на ЕС, както и в Черна гора и в Турция. Изпълнител за България е фондация „Медийна ...

Забелязва се своеобразна конкуренция между икономика №1 в Европа (Германия) и икономика №1 в света (САЩ) по производството на електроенергия, в национален мащаб, от  възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), основно вятър и слънце. Сл...

Забелязва се своеобразна конкуренция между икономика №1 в Европа (Германия) и икономика №1 в света (САЩ) по производството на електроенергия, в национален мащаб, от  възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), основно вятър и слънце. Сл...

През 2014 г. Путин се подиграваше на Запада, че няма да постигне нищо с неговите смехотворни санкции и изобщо няма да навреди на всемогъщата  ( според него) Русия. Тогава той все още седеше върху камари от лесно спечелени петродолари. Днес отчете загуби от 52 милиарда долора и изчисли щетите за Запада на 5 пъти по-малко.

По този начин Путин се помъчи да оправдае факта, че има сериозен спад на жизненото равнище в поверената му държава. Призна го в уводните си думи в рамките на пропагандната си акция в интернет, в която (уж) отговаря на всякакви въпроси.

И без да му задават неудобни за отговаряне въпроси обаче той се “изхитри” да си вкара автогол. Оплете се в обяснителния си режим за санкциите със следното изречение:

“Под санкциями мы жили всегда, даже до Октябрьской революции так называемой(!).. А сейчас плюс в том, что мы вынуждены были включить мозги”.

http://moskva-putinu.ru/

Дано българските медии, които вече реагираха на “мъдростите му” ( също онлайн) да преведат точно за българските си потребители какво на  практика признава самодържеца от Кремъл. Защото е видно, че без да иска си признава, че преди санкциите, ползвайки по инерция притока на пари от продажбата на полезни изкопаеми, той и неговата админстрация ( обобщено казано от него “ние”), не са използвали мозъка си. Сега вече, благодарение на санкциите, са ПРИНУДЕНИ да го направят.

Путинистите могат да му се кланят колкото си искат, но този човек просто има проблем с мозъка. Което изглежда се харесва на безмозъчните му последователи.

Share on Facebook

Класация на Ozone.bg – 05-11 юни 2017 г. 1. Дневник от панелните блокове, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 2. Междупанелни войни, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 3. Приключенията на принцеса Точица, Ралица Найденова, Пощенска кутия за приказки 4. Мамка му, Димитър Калбуров, Пощенска кутия за приказки 5. Помниш ли?, Димитър Калбуров, Пощенска кутия за...

Вчера беше публикувано решението на Съда на ЕС по дело C‑610/15 Stichting Brein срещу Ziggo BV и XS4ALL Internet BV.

Решението засяга функционирането и достъпа до The Pirate Bay.

Спорът

9 Ziggo и XS4ALL са доставчици на достъп до интернет. Значителна част от техните абонати ползват платформата за онлайн споделяне TPB, индексатор на BitTorrent файлове. BitTorrent е протокол, чрез който потребителите (наричани „равноправни устройства“ или „peers“) могат да споделят файлове. Съществената характеристика на BitTorrent се състои в това, че файловете, които се споделят, са разделени на малки сегменти, като по този начин отпада необходимостта от централен сървър за съхраняване на тези файлове, което облекчава тежестта на индивидуалните сървъри в процеса на споделянето. За да могат да споделят файлове, потребителите трябва най-напред да свалят специален софтуер, наречен „BitTorrent клиент“, който не се предлага от платформата за онлайн споделяне TPB. Този BitTorrent клиент представлява софтуер, който позволява създаването на торент файлове.

10      Потребителите (наричани „seeders“ [сийдъри]), които желаят да предоставят файл от своя компютър на разположение на други потребители (наричани „leechers“ [лийчъри]), трябва да създадат торент файл чрез своя BitTorrent клиент. Торент файловете препращат към централен сървър (наричан „tracker“ [тракер]), който идентифицира потребители, които могат да споделят конкретен торент файл, както и прилежащия към него медиен файл. Тези торент файлове се качват (upload) от сийдърите (на платформа за онлайн споделяне, каквато е TPB, която след това ги индексира, за да могат те да бъдат намирани от потребителите на платформата за онлайн споделяне и произведенията, към които тези торент файлове препращат, да могат да бъдат сваляни (download) на компютрите на последните на отделни сегменти чрез техния BitTorrent клиент.

11      Често пъти вместо торенти се използват магнитни линкове. Тези линкове идентифицират съдържанието на торента и препращат към него чрез цифров отпечатък.

12      Голямото мнозинство от предлаганите на платформата за онлайн споделяне TPB торент файлове препращат към произведения, които са обект на закрила от авторски права, без да е дадено разрешение от носителите на авторското право на администраторите и на потребителите на тази платформа за извършване на действията по споделянето.

13      Главното искане на Stichting Brein в производството пред националната юрисдикция е да разпореди на Ziggo и на XS4ALL да блокират имената на домейни и интернет адресите на платформата за онлайн споделяне TPB с цел да се предотврати възможността за ползване на услугите на тези доставчици на достъп до интернет за нарушаване на авторското и сродните му права на носителите на правата, чиито интереси защитава Stichting Brein.

Въпросите

 При тези обстоятелства Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Налице ли е публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 от страна на администратора на уебсайт, ако на този уебсайт не са налице защитени произведения, но съществува система […], с която намиращи се в компютрите на потребителите метаданни за защитени произведения се индексират и категоризират за потребителите по начин, по който последните могат да проследяват, да качват онлайн, както и да свалят закриляните произведения?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос:

Дават ли член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 и член 11 от Директива 2004/48 основание за издаването на забрана по отношение на посредник по смисъла на тези разпоредби, който по описания във въпрос 1 начин улеснява извършването на нарушения от трети лица?“.

Вече имаме заключението на Генералния адвокат Szpunar, според което

обстоятелството, че операторът на уебсайт индексира файлове, съдържащи закриляни с авторско право произведения, които се предлагат за споделяне в peer-to-peer мрежа, и предоставя търсачка, с което позволява тези файлове да бъдат намирани, представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато операторът знае, че дадено произведение е предоставено на разположение в мрежата без съгласието на носителите на авторските права, но не предприема действия за блокиране на достъпа до това произведение.

Решението

Понятието „публично разгласяване“ обединява два кумулативни елемента, а именно „акт на разгласяване“ на произведение и „публичност“ на разгласяването (решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 29 и цитираната съдебна практика). За да се прецени дали даден ползвател извършва акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, трябва да се отчетат няколко допълнителни критерия, които не са самостоятелни и са взаимозависими.

• ключовата роля на потребителя и съзнателния характер на неговата намеса. Всъщност този потребител извършва акт на разгласяване, когато, като съзнава напълно последиците от своето поведение, се намесва, за да предостави на клиентите си достъп до произведение, което е обект на закрила, и по-специално когато без неговата намеса тези клиенти по принцип не биха могли да се ползват от разпространеното произведение. (вж. в този смисъл решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 31 и цитираната съдебна практика).
• понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица (решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 32 и цитираната съдебна практика).
• закриляното произведение трябва да бъде разгласено, като се използва специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика“, тоест публика, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им (решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 33 и цитираната съдебна практика).
• дали публичното разгласяване  е извършено с цел печалба (решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 34 и цитираната съдебна практика).

42 В случая, видно от акта за преюдициално запитване, значителна част от абонатите на Ziggo и XS4ALL са сваляли медийни файлове чрез платформата за онлайн споделяне TPB. Както следва и от представените пред Съда становища, тази платформа се използва от значителен брой лица, като администраторите от TPB съобщават на своята платформа за онлайн споделяне за десетки милиони „потребители“. В това отношение разглежданото в главното производство разгласяване се отнася най-малкото до всички потребители на тази платформа. Тези потребители могат да имат достъп във всеки момент и едновременно до защитените произведения, които са споделени посредством посочената платформа. Следователно това разгласяване се отнася до неопределен брой потенциални адресати и предполага наличие на голям брой лица (вж. в този смисъл решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 45 и цитираната съдебна практика).

43      От това следва, че с разгласяване като разглежданото в главното производство закриляни произведения действително се разгласяват „публично“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

44      Освен това, що се отнася до въпроса дали тези произведения са разгласяват на „нова“ публика по смисъла на съдебната практика, цитирана в точка 28 от настоящото съдебно решение, следва да се посочи, че в решението си от 13 февруари 2014 г., Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 24 и 31), както и в определението си от 21 октомври 2014 г., BestWater International (C‑348/13, EU:C:2014:2315, т. 14) Съдът е приел, че това е публика, която носителите на авторските права не са имали предвид, когато са дали разрешение за първоначалното разгласяване.

45      В случая, видно от становищата, представени пред Съда, от една страна, администраторите на платформата за онлайн споделяне TPB са знаели, че тази платформа, която предоставят на разположение на потребителите и която администрират, дава достъп до произведения, публикувани без разрешение на носителите на правата, и от друга страна, че същите администратори изразяват изрично в блоговете и форумите на тази платформа своята цел да предоставят закриляните произведения на разположение на потребителите и поощряват последните да реализират копия от тези произведения. Във всички случаи, видно от акта за преюдициално запитване, администраторите на онлайн платформата TPB не може да не са знаели, че тази платформа дава достъп до произведения, публикувани без разрешението на носителите на правата, с оглед на обстоятелството, което се подчертава изрично от запитващата юрисдикция, че голяма част от торент файловете, които се намират на платформата за онлайн споделяне TPB, препращат към произведения, публикувани без разрешението на носителите на правата. При тези обстоятелства следва да се приеме, че е налице разгласяване пред „нова публика“ (вж. в този смисъл решение от 26 април 2017 г., Stichting Brein, C‑527/15, EU:C:2017:300, т. 50).

46      От друга страна, не може да се оспори, че предоставянето на разположение и администрирането на платформа за онлайн споделяне като разглежданата в главното производство се извършва с цел да се извлече печалба, тъй като тази платформа генерира, видно от становищата, представени пред Съда, значителни приходи от реклама.

47      Вследствие на това трябва да се приеме, че предоставянето на разположение и администрирането на платформа за онлайн споделяне като разглежданата в главното производство, съставлява „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

48      С оглед на всички изложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че понятието „публично разгласяване“  трябва да се тълкува в смисъл, че  в неговия обхват попада предоставянето на разположение и администрирането в интернет на платформа за споделяне, която чрез индексиране на метаданните относно закриляните произведения и с предлагането на търсачка позволява на потребителите на платформата да намират тези произведения и да ги споделят в рамките на мрежа с равноправен достъп (peer-to-peer).

Масовите коментари са, че решението засилва позициите на търсещите блокиране организации.

Да, тъкмо до този извод може да достигнете след изчитане решението на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело C-610/15, по което страни са (1) холандската фондация Brein, създадена да преследва авторскоправни нарушения, и (2) известният торент сайт The Pirate Bay.

Накратко

Съдът постановява, че поддържането на торент сайтове представлява „разгласявне на публиката“ на достъпните чрез сайтовете произведения (примерно филми, музика и софтуер). Същото представлява нарушение правата на авторите или съответните правоносители, когато те не са дали разрешение на оператори на торент сайтове да „разгласяват“ техни произведения, достъпни там.

Каква е предисторията?

От няколко години насам Brein води множество дела, с които се опитва да принуди интернет доставчиците да блокират достъпа на потребителите си до сайтове като The Pirate Bay. Конкретно от холандската фондация са искали това от интернет доставчиците Ziggo и XS4ALL, които разбираемо са се противопоставили. Интересното е, че Brein веднъж губи битката с тях пред върховния съд в Хага и дори е трябвало да възстанови над 300 000 евро деловодни разноски на провайдърите.

Но през 2014 стартира ново производство, което по преюдициален път достига до СЕС.

Какви са аргументите?

Съдът принципно се съгласява, че произведенията, до които имат достъп потребителите на The Pirate Bay, се качват там не от администраторите на сайта, а от самите му потребители.

Според СЕС обаче

Това не променя констатацията, че с предоставянето на разположение и администрирането на платформа за онлайн споделяне като разглежданата в главното производство тези администратори действат при пълно осъзнаване на последиците от своето поведение, за да дадат достъп до закриляните произведения, като на посочената платформа индексират и разделят по категории торент файлове, които позволяват на нейните потребители да намират тези произведения и да ги споделят в рамките на мрежа с равноправен достъп (peer-to-peer).

В допълнение Съдът се съгласява със предхождащото решението му становище на генералния адвокат по това производство, че

…без предоставянето на разположение и без администрирането на такава платформа от тези администратори, не би било възможно посочените произведения да бъдат споделяни от потребителите или споделянето им в интернет най-малкото би се оказало по-сложно.

С други думи, Съдът приема, че ролята на администраторите на торент сайтове е ключова при предоставянето на достъп до закриляни от авторското право произведения.

Важно в този контекст също е, че Съдът обръща внимание на индексирането на торент файловете от администраторите на платформата, така че произведенията, към които препращат метаданните в тези торент файлове, да се намират и свалят максимално лесно от потребителите.

СЕС отчита и обстоятелството, че The Pirate Bay предлага вътрешна търсачка и разделяне на произведенията по категории съобразно жанр или популярност – за още по-лесното им търсене или намиране от потребителите.

Финалният пирон идва от съдебната констатация, че администраторите полагат усилия да премахват остарели, грешни, неактивни или водещи в нищото торент файлове.

По тази пътека СЕС достига до извода, че

самото предоставяне и администриране на платформа за онлайн споделяне като разглежданата в главното производство трябва да се приеме за акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

Какви ще са последствията?

Цялото решение на СЕС се занимава с въпроса дали налице е акт на публично разгласяване, като на всъщност по-важното питане, а именно дали интернет доставчиците могат да бъдат задължени да блокират достъпа на потребителите си до определени сайтове, ще трябва да отговори холандският съд.

Лично аз обаче не се и съмнявам, че този отговор ще бъде положителен. Много добре си спомням как в подобно производство СЕС веднъж преряза вените на информационното общество, като обяви блокирането на достъп до съдържание за пропорционална мярка.

Това развитие бе очаквано, защото в съдебните битки през последните години така и не се намериха или аргументи, или ефикасни средства за директна атака срещу торент сайтовете. В този смисъл подходът на правоносителите вместо това да атакуват интернет доставчиците, с чиято „помощ“ потребителите стигат до торентите, макар и свръхпроблемен, изглежда напълно разбираем.

Защо проблемен?

Ами я си представете Google, който също индексира съдържание и го прави лесно откриваемо и достъпно за потребителите. Представете си още, че утре СЕС обяви и това за непозволено публично разгласяване. Щото кой правоносител активно е дал съгласието си на Google? А да не говорим, че целият интерент съществува благодарение на индексиране на информация, която къде по-лесно или по-трудно, е тук, за да е достъпна за потребителите.

Да, засега звучи абсурдно, но с още 1-2 копирайт-максималистки решения и като нищо ще сме се озовали баш там.

Има ли мегдан за цензура?

Според мен – определено да.

Възможността със съдебно решение да задължиш интернет доставчик да блокира потребителския достъп до определено съдържание, е точно това – цензура.

Макар с днешното си решение СЕС да не се е постарал да елаборира над баланса между авторскоправната защита и потребителския интерес от информационна свързаност, то ясно можем да разпознаем тренда към изтъняването на последния.

Очаквам това да почустваме особено осезаемо в България, чието зле работещо правосъдие едва ли ще съумее да ни защити от манипулации и произвол.

Картинка с автор TORLEY, достъпна под CC BY-SA на Flickr

Президентът на САЩ е особено активен в социалната мрежа Twitter.

Тръмп не само говори, той и блокира достъпа – възможността да отговарят, критикуват, обсъждат – на опоненти и другомислещи.

Тези два факта са в основата на дебатите дали в Twitter  президентът говори частно или официално и, съответно, блокирането не е ли цензура в противоречие с правата по Първата поправка.

За правната природа на съобщенията на президента в Twitter вече има и произнасяне на съда (9^th U.S. Circuit Court of Appeals). В този смисъл е и отвореното писмо на Knight Institute, което заслужава отбелязване.

Наистина Тръмп – макар много да гледа телевизия – говори не през класическите медии, а главно през личния си профил в Twitter. Това дава основание да се твърди, че на сериозни твърдения, представляващи обществен интерес, гражданите трябва да могат да реагират, следователно профилът на президента – комуникиращ главно чрез Twitter – се превръща във форум за обществени дебати. В такъв контекст  и с позоваване на Франклин се твърди, че

президентът не може да изключи определени хора от такъв обществен форум само заради изразяване на противоречиви възгледи или критики, които не му харесват. […] Всъщност  свободата да се критикува  е точно причината, поради която Първата поправка съществува  […]

Стивън Кинг e между известните американци, които съобщават, че са блокирани от президента в Twitter –

Blocked! Condemned to an existential wasteland of Trumplessness!

— Stephen King (@StephenKing) June 14, 2017

//platform.twitter.com/widgets.js

Съдиите имат права на граждани, имат конституционно право на свободно изразяване на мнение – особено по въпроси на съдебната реформа, имат право и компетентност да участват в обществени дебати, както е потвърдено  и от практиката на Съда за правата на човека на Съвета на Европа. Това не трябва да е спорно – или да се представя като проблем – или съдиите да се обезкуражават да правят изявления по значими обществени въпроси,  особено по въпроси на съдебната реформа и независимостта на съда.

Изглежда самоочевидно, но не  е – Министърът на правосъдието поставя ред условия, за да се упражни свободата на изразяване, например (гостуване в бТВ):

“Прокуратурата е там, където българската конституция и законите са й отредили мястото. Ако някой желае тези правила да бъдат променени – нека се заяви като кандидат или присъстващ в законодателната власт, но в момента съдебната система, съдебната власт, съдебната система, тримата големи са призвани да организират прилагането на законите – всеки в неговата сфера. Добре е и е полезно всеки да има поглед и в другата структура, но преди всичко трябва да бъдем самокритични в звената, които ние ръководим. Ако г-н Панов счита, че в касационния съд, в съдилищата всичко е наред, едва тогава би могъл да дава мнение по отношение на други структури…”

Напомня казуса Обершлик – “ако искаш да говориш, трябва да си участвал във войната на страната на Германия…”

Ето и писмото:

До г-жа Цецка Цачева

Министър на правосъдието

и Председателстващ Висшия съдебен съвет

ОТВОРЕНО ПИСМО  

Уважаема госпожо Цачева,

Всеки от подписалите настоящото искане е юрист с професионални познания, продължителен опит и определено мнение по необходимостта от реформа на българското правосъдие. Каква следва да е тази реформа, за да се осигури справедлив съдебен процес за гражданите в съответствие с приетата от Народното събрание концепция, е експертна тема. От публичните Ви изказвания за състоянието и бъдещето на реформата на съдебната система и коментарите Ви за опитите на председателя на Върховния касационен съд да предизвика сериозното им обсъждане на най-високо равнище, оставаме с впечатлението, че възгледите Ви за разделението на властите и тяхното взаимно възпиране, за върховенството на закона и независимостта на съда изглежда не съответстват в пълна степен на смисъла, който съвременното демократично общество придава на тези понятия.

Изненадани сме от факта, че изразените от Вас позиции по необходимостта от съдебна реформа са противоположни на застъпваните в чужбина мнения на г-жа Екатерина Захариева – заместник министър-председател по правосъдната реформа и министър на външните работи относно стремежа на страната да извърши препоръчаните в рамките на Механизма за сътрудничество и оценка от ЕК на ЕС промени. Считаме, че реформата на съдебната система е преди всичко вътрешен обществен въпрос, който засяга всички български граждани. Осигуряването на справедлив съдебен процес и върховенство на закона в Република България е процес, който не следва и не може да бъде политизиран или ограничен до мандата на определени лица, или управлението на една, или друга партия, защото гражданите на демократичните общества следва всякога да имат достъп до независим съд и закони, пред които всички са равни. Справедливостта, от която всички се нуждаем, няма политически цвят и не може да бъде осигурена само от законодателя в рамките на мандата на една или друга партия.

Припомняме Ви, че според българския Закон за нормативните актове, законопроектите подлежат на задължително обществено обсъждане. Независимо от това дали споделяме конкретните предложения за промени, ние не виждаме кой друг, ако не съдиите, са компетентни да формират мнение и предлагат промени в тази област, както и да участват активно в обсъждането им. Намираме за крайно неуместно изказването Ви, че „ако иска промени, г-н Панов следва да се кандидатира за депутат”. По този повод Ви припомняме, че през 2016 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди Унгария за нарушение на свободата на изразяване на бившия председател на унгарския Върховен съд – г-н Андраш Бака, поради реакцията на властите по изразени от него критики към предприетите законодателни реформи. В това решение ЕСПЧ подчерта, че „темата за функционирането на съдебната система е от обществен интерес и че дебатът по нея е защитен от чл. 10 от ЕКПЧ. Дори даден проблем да има политическа окраска, това само по себе си не е достатъчно, за да бъде обезкуражен съдия да прави изявления по въпроса. Нещо повече, предсрочното прекратяване на мандата на г-н Бака е имало безспорен „смразяващ ефект“ и е можело да обезкуражи съдиите да участват в общественото обсъждане на законопроекти и да изразяват становище по въпроси, свързани с независимостта на съда”. В резолюцията си от 17 май 2017 г. Европейският парламент се позова на това решение и изрази опасение за системна заплаха за принципите на правовата държава в Унгария, като призова Съвета да задейства чл. 7 от Договора за ЕС. Със съжаление констатираме, че тези обстоятелства като че ли не са били напълно осмислени.

По наше убеждение, ролята на министър на правосъдието е да свързва изпълнителната и съдебната власт, а не да ги противопоставя, или да злепоставя представители на коя да е от тях, а ролята на Висшия съдебен съвет, който Вие председателствате, е да осигурява и брани независимостта на съдебната власт, а не да пренебрегва мнението и достойнството на нейните представители.

Като считаме, че публичните Ви изявления са несъвместими с тези функции,

                         НАСТОЯВАМЕ ЗА НЕЗАБАВНАТА ВИ ОСТАВКА.   

Отвореното писмо е подписано от авторитетни юристи – адвокати и преподаватели по право, вж  тук

Повечето хубави неща в България се случват заради европейското членство. Без ЕС щяхме да сме като Молдова, Украйна и Босна.

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6279561

The post Доклад: ЕС ни влошил живота. Невярно! appeared first on Блогът за икономика.

Джуно Диас, който завладя читателските ни сърца с „Краткият чуден живот на Оскар Уао„, скоро отново ще нахлуе в книжарниците. Този път с „Ето така я губиш“ (изд. Orange Books, превод Надя Баева). Това са разкази за любов, изневери и раздели. Но и за много, много повече. Какво е да си латиноамериканец в Бостън, какво...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-putin-kato-vudu-martenitsa-na-shiyata-na-balgariya

През 1509 година в Париж мислителят Еразъм Ротердамски пуска първото издание на знаменитата си сатира „Възхвала на глупостта”. Интересът към нея в цяла Европа е фантастичен и само за следващите 27 години – до смъртта му през 1536 – книгата претърпява цели 40 издания.

Има две версии за този бум. Първо, малцинството в Зрелият Ренесанс, което подготвя почвата за Века на разума, се наслаждава на сарказма, с който Еразъм громи глупостта. И второ – самата Глупост „открива себе си” в главите на мнозинството и, нали е умна като банда пияни абитурентки в бални рокли, започва да се харесва неистово – как да схване, че всъщност се вижда в кривото огледало на сарказма…..

По онова време обаче ние, българите, просто сме пили вино и замезвали пастърма край празни мисловни ясли, така че не сме и на йота засегнати от европейските антиглупави веяния. Не успяхме да се надишаме с тях и после, след тъй нареченото Освобождение, както и през последните 27, уж свободни от комунизъм, години.

Затова мисля, че трябва поне през следващите 27 да направим тук 40 бързи издания на „Възхвала на глупостта” и да превърнем нейното четене в държавна политика – белким поумнеем.

Държавна политика ли? Грешка! Като се сетя как и какви решения се вземат тук и кой участва в процеса /справка – стенограмата за КТБ/, смятам, че единственото, което държавата ни ще измисли, за да накара всички да прочетат „Възхвала на глупостта”, ще е да назначи по един дежурен от ДАНС до главата на всеки. А това е самата Глупост в действие.

Пък и, както се сещате, тогава възниква сакралният въпрос – кой, по дяволите, ще стои до главата на агентите от ДАНС, докато те на свой ред четат? Но да не изпадаме в умности, тук говорим за глупости.

Една от най-големите глупости напоследък в тази държава дойде от устата на човека, който, за съжаление, е неин главен представител по света и у нас според Конституцията и свободния избор на българските граждани.

Не се заяждайте, де! Нищо, че въпросната Конституция не предвижда първият ни човек задължително да прилича на Тато като по-млад – това явно доста помага. И нищо също, че свободата на въпросния избор бе леко поразклатена от семейна кавга между лидера на БСП Корнелия Нинова и генерала от КГБ Леонид Решетников. Ама наистина съвсем лекичко се оказа разклащането, защото, както виждаме, трясъкът от чупенето на сервизите вече е напълно отшумял и забравен…..

Но да не ви държа в напрежение, в класацията ми за най-голяма глупост напоследък, е заканата, която президентът Румен Радев отправи преди дни по бТВ – че в най-скоро време ще има разговор с Владимир Путин и ще го покани на посещение за тържествата по повод 3 март 2018-та, когато се навършват 140 години от тъй нареченото Освобождение на България.

С други думи, граждани, догодина ще си спестим досадното купуване на мартеници, защото реверите на всички ни ще бъдат закичени лично от любимия ни държавен глава с по една голяма вълнена кукла, облещила се срещу ни с червения лик на император Путин.

Истинска вуду-магия, казвам ви. Само че ще бъде забранено куклата да се ползва по предназначение, тоест, да се забиват в нея карфици или шишове за плетене. Пак агенти на ДАНС ще следят за изпълнението…..

Нужна е предпазливост – да не вземе Императорът наистина да пострада от магията на българската земя и нейното нежелание да го посрещне. Не за друго, ами тогава ще трябва да дохвърчат спешно от Русия едни малки зелени ангелчета да го спасяват. Нали знаете – така е според руската Конституция, хората имат права…..

Обаче после колко ще останат самите ангелчета тук, за да спасяват пък нас от гадния ЕС и още по-гадното НАТО, които са ни колонизирали и ни потискат, не е ясно. Добре, де, ясно е – според руската конституция те могат да останат колкото си искат, а според българската – колкото им е необходимо, за да изпълнят своя конституционен дълг. Е, да, последният път останаха само 45 години, но то е, защото направо се оляха с меда и маслото, дето ни пускаха от чешмата, та ни омръзна…..

И така, в екипа на президента Радев май има провокатор, някаква нездрава сила, която иска да му навреди, като го съветва точно догодина да покани Путин като патрон за 140-годишнината от Освобождението.

Проблемът е, че догодина на 3 март тук ще се състоят също – дори ДАНС да ги забрани официално – всенародни чествания за 100-годишнината от Брест-Литовския мирен договор, според който Русия капитулира пред България и другите сили от Антантата по време на I Световна война.

На кой празник всъщност президентът Радев ще кани Путин?

Само превантивно питам – да не вземат да се омешат празничните капи, да стане някой сакатлък и да произведем международен резил, който ще ни попречи да продължим да си бъдем мост /покорно извит гръбнак? – б.а./ между ЕС и Русия, както бленуват разни русоляви.

Защото е всеизвестно, че Москва и досега гледа по възможност никак да не споменава този Брест-Литовски договор, нищо, че е подписан по поръчка на самия Ленин. Кремъл го намира унизителен, защото чрез него от някогашната Руска империя най-после се отскубват сегашна Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Украйна, Беларус и територии в Южен Кавказ, които са върнати на Турция. Изтръскват си реверите хората от тези земи, изтупват си праха от опинците и се махат от славната Руска империя с възможно най-голямо облекчение.

Нали знаете, граждани, Русия през вековете винаги – независимо дали начело там е цар, император, комунистически сатрап или градинско джудже от КГБ – е управлявана отвратително. И, въпреки това, постоянно ламти за още земи, още хора, още влияние. А на всичкото отгоре настоява и да бъде обичана от всички чужденци – не само онези, които владее или върху които се упражнява в отвратителната си политика, но и от всички останали.

Та и догодина с Путин в България така – ако го поканят Радев и отбор юнаци, ще дойде, но не просто за да усети прелестите на евксиноградската ракия с шопска салата, а с протегната по императорска десница – да я целунем, за да докажем, че го обичаме и да я напълним с разни неща, за да докажем, че го признаваме за патрон. Нищо, че вече нямаме какво да му дадем, защото сме шитнали на негова сметка дори най-свидното си – Волен Сидеров, Георги Първанов и другите явни и тайни български патриоти.

Е, „Белене” не му дадохме, както и „Южен поток”, но вината не е наша, а на Брюксел. И санкциите срещу Русия не можем да отменим, защото и те зависят от Брюксел, както самият Румен Радев горчиво призна преди време пред критиците си в ляво. Иначе той отколе да е подплатил с действия вуду-заклинанията си, че санкциите са излишни и вредят, та трябва да ги махнем – нали за това биде избран, човекът.

Както се казва обаче, медалът има две страни. Ако първата е за кой от двата 3 марта Румен Радев ще кани Путин догодина, то вторият е – кого всъщност румен Радев кани за патрон на нашия национален празник.

Дали кани някой убеден демократ, от когото ще се научим на диалог, толерантност и политическа култура – или човек, който използва държавната машина за разправа с личните си врагове и арестува по площадите невинни хора заради техните мирни, но неудобни на олигархичната му власт протести? Дали каним някой предвидим политик, в чиято дейност върховенството на закона, включително международното право, е ръководен принцип или някой, който е сигурен, че тези неща съществуват и са важни, единствено и само когато са изгодни за него?

Този Путин ли ще ни е патрон на националния празник – същият, който безчинства в Чечения, който безцеремонно нахлу в Грузия, в Украйна, в Сирия, който се опитва да разбие отвътре и отвън нашия общ европейски дом, мъчи се да ни отклони от нашия цивилизационен избор на НАТО, който манипулира напоследък целия свят с евтината хибридна война, която води, който отрови Александър Литвиненко, застреля Борис Немцов и през ден арестува Алексей Навални…..

Защо каним този Путин за патрон на 3 март, г-н Радев?

Защото от 10 години не е идвал в България – това е „неутралният” отговор, който най-често се дава от инициаторите на посещението.

Съгласете се обаче – този аргумент изключително тъп.

Ако ще си говорим така – американски президент не е стъпвал в България от юни 2007, точно 10 години, докато Путин беше по-късно, през януари 2008. На всичкото отгоре, със сигурност не само президентът Румен Радев, но и неговите твърде ентусиазирани съветници са наясно, че далеч по-нормално би било в София три, четири или пет пъти по-често да идва президентът на главния ни съюзник в НАТО – САЩ, отколкото президентът на главния военен противник на нашето НАТО – Русия.

Така че, много моля! Изпаднали сме в самодоволна възхвала на глупостта си, но все още можем да не претворяваме глупавите си думи в ужасни дела – защото така се руши не само авторитета на страната пред нормалните ни цивилизовани партньори, но се унищожава мисловна тъкан на българите и се късат тънките нишки, които все още крепят заедно българското общество.

Резултатът от подобни действия ще се струпа на главите на децата ни по-късно, както сега върху нашите глави са струпани тъпите грешки на родителите ни.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

От днес гражданите на ЕС ( плюс още три европейски държави с висок жизнен стандарт), които пътуват на територията на съюза и на държавите, подписали споразумението, ще плащат уеднаквена цена за минута разговор, SMS или интернет данни. Т.е. за българите тя ще е същата, като в България, без допълнително оскъпяване. Минута разговор ще ни струва не повече от 3 евроцента. SMS-ът няма да е по-скъп от 1 евроцент. За сърфираме в интернет или изпращане на снимки ще плащаме до 7,70 евро за всеки гигабайт.

Означава ли това “отпадане на роуминга”?

Добре е да има скептични гласове, които обясняват за какво точно става дума.https://offnews.bg/ikonomika/ne-roumingat-ne-otpada-ot-dnes-vnimavajte-658145.html

http://frognews.bg/novini/krs-roumingat-izchezva-nito-stava-bezplaten.html

И все пак- случаят е като кацането на луната. Както каза американският астронавт Армстронг при слизането си си от космическия апарат  “това е малка стъпка за мен, но голяма стъпка за човечеството”. Или като в поговорката “ и най-дългият път започва с първата стъпка”.

Има ли “политика” в тази тема? Има и още как! Питайте украинците, които от 4 дни насам получиха право да пътуват без визи в ЕС – макар с някои условия ( както при отпадането на роуминга). След това сравнете ситуацията със страните, в които тече обратния процес по насъскване на обществото срещу отворения свят, отвореното общество и глобалното затопляне в отношенията между хората в нормалните страни, приели общи правила за съвместен живот. На това Путин му казва с презрение в интервюто си с Оливър Стоун “доброволно ограничаване на суверенитета”, изтъквайки гордо, че Русия била една от малкото суверенни държави на света ( в която дори демокрацията била различна, не като онази в САЩ и Германия- разбирай по-добра, макар да ражда изолация, обърната навътре и агресия навън).

Две концепции, едната от тях (не) е излишна. Защото показва колко е хубаво да си жител на отворения свят, към който всички, включително и поданиците на проповедника на предимнството да си част от отровения от чуждомразие свят се стремят инстинктивно.

Share on Facebook

С Бистра днес ще ходим на Баба Вида и на водопада Белата вода край Стакевци. Приятно четене:

Белата вода на Баба Вида

Повечето хубави филми започват с ретроспекция. Така започва и днешната история – с един разказ отпреди петнайсет години. Тогава за пръв път нашите ме заведоха до Видин, да видя крепостта Баба Вида.

Миналата седмица, навръх първи май, решихме да повторим разходката. Причините са няколко – на баща ми му се кара, а на мен ми се снима. Майка ми няма нищо против да се вози, така че маршрутът набързо е скалъпен. Решаваме, че ще посрещнем деня на труда с труд – за него каране, а за мен снимки. И така, в девет сутринта на първи май, потегляме за крайдунавския град.

Първа спирка –

прохода Петрохан

На баща ми му е под достойнството да кара по магистралата. Харесва си прохода и иска да си върви по него.

Спирка е не защото ще спираме (то няма и кой знае какво да се види горе), а защото веднага след юзината на билото ни чака изненада – гъста млечно бяла мъгла. През април! Човек ще каже, че сме тръгнали в късна есен, но не би! Майтапим се, че това е мъгла в стил Трансфагарашан (епичен проход в Румъния и още по-епичен разказ, който обаче ще ти разкажа някой друг път, драги читателю) и наистина – в окото да ти бръкнат, няма да видиш. Майка ми ме майтапи, че ако е така и във Видин… а аз мрачно довършвам, че ако е така и във Видин, почти няма да има смисъл да си вадя апарата. Въпреки това продължаваме напред, намислили сме си, че ще ходим до Видин и толкова. Аз все пак предупреждавам, че може да се наложи да ходим отново…

Такава беше мъглата в по-леката си форма. Снимка от прозореца на колата, в движение.

А ето така изглежда мъглата, когато е зле. Има и по-трагични случаи, ще ги видиш по-долу, драги ми читателю. Фотосъвет – ако си имаш работа с мъгла, търси контрастен обект, който да изпъква на фона й. Иначе нямаш шанс да изкараш кадър на фокус.

По пътя мъглата ту се спуска, ту се вдига, но почти постоянно е наоколо. Пред нас почти няма коли, обаче срещу нас е колона. В десет и половина сутринта. Чудим се на глас защо – обикновено „софиянци“ се връщат от родните си места късно вечер и задръстват всички възможни входове на столицата. Какво ли ги е накарало да се върнат толкова рано? Едва ли е здравият разум, това поне е сигурно.

Бабо Видо, къде са ти кулите?

Видин

е може би един от най-красивите крайдунавски градове – разположен в горното течение на реката (на българска територия) и на естествен завой, определено има какво да се види. Старата архитектура е красива и… доста румънска. Като се замисли човек, в това има доста логика, тъй като местните и до ден-днешен говорят влашки (който, поне така съм чувала, е много близък до румънския). За съжаление обаче, градът изглежда запуснат – има прекрасни стари сгради в центъра, които са оставени да се разрушават (може би най-впечатляващата е една голяма катедрала), а улиците са доста пусти. Има и друго, което шокира – по улиците няма имена. Това не е прецедент – на мен поне ми прави впечатление, че не винаги се слагат имена на улиците в по-малките населени места. Номера по къщите има, табелки „Образцов дом“ има, но името на улицата не можеш да го намериш, освен ако не става дума за някой наистина голям булевард, по който минава пътят от/за друг окръжен град ИЛИ пък улицата не е кръстена на някой местен функционер/партизанин и прочее. Във Видин също е така и баща ми решава да ползва вградения си GPS (т.е. да върти наслуки из града, докато не нацели крайбрежната). Замъкът Баба Вида е на единия край на крайбрежната улица. Остава само да намерим къде е тя.

Баща ми върти из Видин, майка ми се чуди къде се намираме и отново се води разговора „да си купим ли GPS“. След известна дискусия и много смях от типа „Ние ако във Видин не се въртим, къде другаде?“ единодушно решаваме, че това няма да ни помогне. Баща ми обаче не се отказва и върти, докато най-накрая не излиза в единия край на крайбрежната – безспорно много красива паркова алея покрай Дунава. Караме до другия край, където пред нас се изправя крепостта Баба Вида. Паркираме на безплатния паркинг и се упътваме към входа.

Самотната господарка и отритнатия син

Ако си гледал филма „Елизабет, златният век“, драги ми читателю, сигурно си спомняш знаменитата фраза на Кейт Бланшет (Елизабет) „Това кралство ще има една господарка и никакъв господар!“. Интересен факт е, че според легендата, ние имаме български еквивалент. На жена, която отказва да се омъжи, за да запази наследството на баща си. Това е

легендата на Баба Вида и на нейния замък

Искаш ли да я чуеш? Аз я научих преди петнайсет години от книжката, която купихме тогава от будката за билети и тя остана завинаги в паметта ми. Искаш? Добре, слушай тогава…

Може би една от най-емблематичните гледки на замъка. Двете кули от този ракурс изглеждат еднакви, но не са. Не знам за теб, драги читатателю, но аз очаквам да видя някой воин с копие по стената.

Живял някога един болярин – царят му бил дал да управлява цялата Видинска област. Боляринът обаче имал три дъщери – Вида, Кула и Гъмза – но нито един син. Според българските закони обаче, момичетата можели да наследят имота на баща си и затова бащата решил – всяка дъщеря ще получи по част от имота, да го управлява, както намери за добре.

Двете по-малки момичета, Кула и Гъмза, бързо си намерили съпрузи и заживели в отредените им територии. Съпрузите им обаче се оказали лоши – пропили и продали бащиното наследство. Виждайки лошия пример на сестрите си Вида, най-голямата, решила никога да не се омъжва. На нея се паднало да управлява град Видин и околията му. Вида отхвърляла всички предложения за женитба, построила замъка и управлявала от него дълги години. Местните я запомнили като мъдра и справедлива господарка, а когато си отишла от този свят, нарекли замъка Бабини Видини кули, в нейна чест. Така е известен и до днес – Баба Вида.

Легендата разказана по-горе е както красива, така и тъжна, но не е единствената вградена в стените на тази мистична крепост. Другата история е тази за един лабилен баща, манипулативната му втора съпруга и един отритнат син. Тя също е неразделна част от историята както на Баба Вида, така и на цяла България, защото именно този отритнат син е последният владетел от Второто Българско царство. Сещаш ли се кой е това, драги читателю?

Иван Срацимир. Ето и историята на неговото семейство,

която е драматична като тази на Хенри Осми и шестте му жени.

Някъде през 30 те години на 14 ти век, Теодора Басараб, влахкиня по произход се омъжва за младия деспот Иван Александър. Живеят си младите мирно и тихо, докато един ден, при дворцов преврат, младият мъж не сяда на престола на българското царство. Въпреки размирното време, двамата млади управляват относително мирно и щастливо.

Иван Александър не е агресивен владетел и не обича военните стълкновения. Повече му харесва развиването на книжнината и учението по българските земи. За няколко години царската двойка успява да напълни детската стая с няколко деца – три момчета, родени едно след друго и едно момиченце. Най-големият, Михаил Асен, ще наследи баща си и ще управлява. Момчето е умно, смело и родено с дарбата да води. Щастливите родители го женят за дъщерята на византийския император и изглежда, че всичко в царското семейство върви по мед и масло. Тогава дошла бедата…

През 50 те години на 14 ти век, селджукските турци за пръв път стъпват на европейска земя, за да не си тръгнат никога повече. Михаил Асен вдига своя отряд и тръгва да защитава земите си срещу нашественика. Битката се разразява някъде около Средец, а в голямата сеч пада мъртъв и младия цар. Тогава той е на 33 години… Съпругата му е бременна и му ражда син, вече у дома, във Византия, но е твърде късно. Най-малкият брат, също е загинал, също почти веднага след брака. Така по-малкият му брат, Иван Срацимир, става наследник на баща си. Само че към този момент нещата вече са се променили – на трона до Иван Александър седи друга царица, коварна и жестока. Теодора Басараб е насилствено замонашена, за да може похотливият цар да развратничи с изгората си. Тази изгора се казвала Сара и била еврейка по произход. Именно тази коварна жена седнала на престола. Първата й работа била да закрепи статута си, а това могло да стане само по един начин – като роди мъжки наследник на царя.

Наистина успяла – на бял свят се появил Иван Шишман. Сара побързала да придума мъжа си да промени реда на престолонаследието и да направи Иван Шишман свой наследник. Иван Александър нямал много воля, така че не било особено трудно. Така, през 1371, Иван Шишман бил коронован за цар и самодържец български.

Къде бил Иван Срацимир обаче? Оставен да управлява Видинска околия, на края на света, далеч от Търновград и всяка възможност да седне на престола. Когато младият мъж чул за предателството на баща си, било вече твърде късно. Иван Шишман бил вече коронован и на отритнатия син не му оставало нищо друго, освен да отцепи своята околия и да се самопровъзгласи за цар. Така се родило прословутото Видинско царство, което рисуват на картите в учебниците. Само че малко учители разказват пиперливата история зад неговото създаване.

Смята се, че Баба Вида е била седалището на Иван Срацимир, неговата крепост. От тук, той успял да удържи три години, след като Патриарх Евтимий предал Търновград на турците. Кой знае, може духът му все още да броди по бойниците на Баба Вида и да пази българската граница.

От легенда към реалност или за стопанисването на един обект от национално значение

След като човек знае за невероятните легенди, които обгръщат това място не по-зле от мъглите на Авалон, няма как да не очаква нещо грандиозно. Самият замък наистина впечатлява – особено като се вземе предвид, че е единствената напълно запазена (и реставрирана) средновековна крепост в България (и май в съседните страни, но не съм съвсем сигурна).

Замъкът наистина е впечатляващ

и напълно достоен за снимачна площадка на „Игра на Тронове“ – има си всичко: внушителни кули във всякакви размери, големини и форми, напълно запазен вътрешен двор, дори крепостен ров (който някога се е пълнел с вода от Дунава, но днес е отделен от водата заради дигата, която пази града от наводняване). Дотук добре – дадености има, история има, легенди има, а какво правят господа културните дейци? Цакат карти или бистрят клюките.

Входът на Баба Вида. Много живописно и наистина впечатляващо. Какво ми липсва? Табели с информация… Иначе, оттук може ясно да се видят няколко различни архитектурни стила – квадратната кула на преден план е от най-стария средновековен стил, осмоъгълната е по-модерна, а най модерна е миникулата между тях (на нея стърчи гръмоотвод). Тази миникула е от турския (или османски, ако трябва да сме съвсем политкоректни) период на крепостта.

Защото

в цялата крепост Баба Вида няма ни една табела – НИТО ЕДНА табела,

която да ти каже къде се намираш и какво виждаш. Моя милост, като културолог, запален археолог и любител на камънаци може да каже кое горе-долу за какво е било. Всъщност дори мога да си представя коя част от крепостта по кое време е строена (има известна разлика в архитектурния стил), но за табели за нормалните туристи и дума не може да става.

Затова и хората, които идват в крепостта блуждаят из нея, правят си селфи на фона на Дунава, катерят се на върха на кулата и си отиват. Върхът на кича е, че единият вътрешен двор се ползва като почти частна галерия. То бива, бива, ама чак така не бива! Откъде-накъде обект от национално значение ще се ползва за частни цели, при това така? Нямам нищо против човека, явно има връзки в общината, но би било по-редно да продава работите си ИЗВЪН крепостта. Те нямат място в средновековния вътрешен двор, точно срещу тъмницата. Просто не се връзват.

Билетите

са евтини (4 лева за възрастен, 2 лева за ученик или студент), но картичките са от миналия век (при това в лошия смисъл на думата). Прилични магнитчета могат да се купят от сергиите пред входа на замъка, но сувенирни монети няма. Странното е, че такива могат да бъдат намерени в повечето български църкви и манастири и са чудесен сувенир. Тук обаче, на едно от най-известните места в България няма… Странно защо….

Поне някой се е погрижил да окоси тревата, че да не се пребие човек. Като се има предвид стопанисването на българските културни обекти, и това е нещо…

Един тур из средновековния замък

Въпреки очевидните недомислици в стопанисването,

Баба Вида впечатлява

Не само с факта, че тук виждаш една цяла крепост, драги читателю. Впечатлява и с размерите си, които макар и скромни, определено те карат да ахнеш. Поне мен ме накараха. Както споменах в началото, била съм там преди повече от петнайсет години, но тогава не ме впечатли почти с нищо. Помня, че имаше кули, имаше и бойници и отттам се виждаше Дунава (дори имам снимка до едно от оръдията), но нищо интересно. Сега обаче, с апарат в ръка, нещата стоят по друг начин.

Като начало, сме случили на време – мрачно и облачно е, но благодарение на вятъра, който духа откъм Дунав, няма мъгла. Така че крепостта изглежда точно така, както си я представях – мрачна, средновековна и леко зловеща.

;Подвижният мос:“ е напълно неподвижен, но пък е идеално място за снимка на фона на замъка.

Фотосъвет – ако искате да хванете замъка отвън и да го покажете целия в един кадър, ще ви трябва широкоъгълен обектив. Така в кадър ще бъде хем замъка, хем крепостния ров. Вътре в самия замък обаче широкоъгълния обектив може да ви пречи – има твърде много прави ъгли.

Вътре в крепостта нещата стават все по-средновековни. Това е един от входовете към друга част на замъка. Защо е толкова тесен и нисък? За да затруднява евентуални атаки.

Вътре посетителят се оказва зад стените на крепост – калдаръмен под, ниски сводове и изключително стръмни и тесни стълби. Аз съм натоварена с фоточанта (тегло поне пет кила) и ми е малко трудничко да се катеря по стълбите – хем са тесни, хем са стръмни, хем са изтъркани и излъскани от множеството стъпки през вековете. Баба Вида функционира като затвор и турски форт до Освобождението, така че доста от пътеките са именно такива.

Подхода към „втория етаж“ на замъка. На преден план се вижда кулата, която пази входа, както и няколко парапета, услужливо поставени за да не си потрошат главите заблеяните туристи.

След като се завъртаме из първото ниво на замъка – и се натъкваме на театралната/оперна сцена – се изкачваме по една такава стълба до горния етаж. Там са бойниците със знаменитите оръдия, а както се оказва, и други, още по-интересни ходници.

„Вторият етаж“ на Баба Вида е покрит с трева – хубава, равна, мека и… окосена. Единствената глупост е, че не са се сетили да сложат решетки по бойниците. Катерих се по някои от тях – едно време са ги правили да издържат оръдия, така че са стабилни. Само че ако паднеш от такава височина, ще те събират часовникарски бригади.

Нашите изпадат в ужас само като ме гледат какви ги върша и се редуват в безплодните си опити да ме задържат за качулката (както се прави с едва проходилите деца), за да не падна от крепостта. Аз, естествено нямам никакви подобни намерения (освен това си ме е страх от високото), така че фотографското ми висене от бойниците се разминава без произшествия.

Гледка към Дунав от втория етаж на Баба Вида. По реката бавно пъпли шлеп, а в далечината (ако се вгледаш много внимателно) се вижда Дунав Мост 2

Вторият етаж и входът към една от кулите.

Гледката на кулите на фона на шлеповете по Дунав и новия мост обаче си заслужава

Някой патриот дори е пуснал българското знаме да се вее от една от кулите. Има и друго модерно нещо – всяка кула е снабдена с… гръмоотвод. Предвид факта, че това е най-високата сграда в околността, доста умно решение.

Баща ми се завърта и решава, че му е омръзнало. Аз обаче съм на друго мнение и се мотая из замъка (снимките са си снимки, а за да са хубави, трябва да обикаляш и да заснемеш всеки възможен ракурс, така ще си сигурен, че не си изтървал нещо интересно). Така, обикалайки, попадаме на стълби. Които водят незнайно къде. И решаваме да се изкатерим.

Кифла в средновековна обстановка и други превземки или защо си нося фенер

Майка ми е също толкова луда, колкото съм и аз, така че скоро стръмните каменни стълби ни извеждат в мрачно помещение с друга стълба, този път дървена. Ясно, попаднали сме във вътрешността на една от кулите. Защо пък да не се изкатерим? Речено-сторено.

Тъкмо влизам и гледам как на една кифла й подават ръка да слезе по „стръмната стълба“. С много лигавене, хихикане и превземане, въпросният екземпляр от женски пол все пак се добира до твърда земя. Аз чинно чакам да се освободи стълбата. Все пак на едното ми рамо виси фоточанта, а на врата ми – два апарата. Статива съм го зарязала в колата (ще ми трябва за следващия обект), но въпреки това ми трябва пространство за да се изкатеря без да сботурясъм нещо по пътя (я глава, я апарат – от което ще ме заболи доста повече)…

Освен това стълбата е тясна. Така че, когато кифлата слиза, подпомагана от двамата си кавалери, аз си включвам фенерчето (което виси на чантата, за всеки случай и ми е спасявало главата няколко пъти и на най-разнообразни места, измежду които обсерваторията в Рожен и Магурата) и like a boss тръгвам нагоре по стълбите. Без помощ и без превземки. Горе катеренето си струва, защото по-голямата част от замъка може да се види почти от птичи поглед.

Гледка през бойниците. Не знам защо, ама чакам отсреща да се покаже някой войн.

Самата кула е стандартна квадратна средновековна кула. С не много тесни прозорчета, от които се вижда панорамата на цялата крепост. Прави впечатление, че кулата е строена отдавна, но пък затова – качествено (мога да направя обратното сравнение с Цари Мали град). Снимам напред-назад и слизаме. Пак с фенера.

Решаваме, че преди да си тръгнем, ще се пробваме да се качим и на другата кула. Така и така сме тук. Тя е доста по-висока – има две дървени стълби вместо една. Отново е ужасно тъмно. Много по-тъмно от другата кула. Да е живо и здраво фенерчето. Включвам го и се смеем, защото ако помагаха на кифлата да слезе по тези стълби, бих я разбрала. Впрочем, катерейки се нагоре си мисля, че май и аз няма да откажа малко помощ на слизане.

Гледка от кулата – определено си струва катеренето.

Отгоре гледката е впечатляваща – това е най-високата кула на Баба Вида и целият замък се вижда като на длан – другите кули, бойниците, подвижния мост и впечатляващия завой на Дунава, барабар с втория мост в далечината. Снимам през всяка една от амбразурите и майка ми започва да ме ръчка да слизаме. Зер, баща ми вече се чуди къде сме.

Тъкмо се ориентираме надолу, когато по стълбата се задава симпатично младо семейство. С две момченца като аптекарски шишета. Те, и двете, са много малки (видима възраст под 6 години) и страшно разлигавени. Подчертавам го, защото все пак са мъжки рожби и би трябвало да им е интересно да се разходят из средновековна крепост. Решаваме да ги изчакаме и да слезем след тях – все пак не може да се делят родителите от децата, особено на такова място. Бащата едвам ги качва горе и тръгва да им обяснява че това е замък и майката почва да дава зор за слизане. А, точно като в някой виц, децата писват. Ама не че искат да стоят повече, а че им е страшно по стълбите и не искат да слизат в страшното. Бащата стоически започва да изнася едно по едно уплашено и лигавещо се отроче. Аз решавам да се пошегувам с момченцето, което е останало при нас, че рицарите едно време не ги е било страх. Детето, с присъщата си желязна детска логика обаче ме закопава с фразата „Ми те са имали брони, затова не ги е било страх“.

Относително реалистичен макет на бойно снаряжение от онова време. Определено не изглежда много леко или удобно. Може да се види на партера на замъка и дечурлигата умират да се снимат до коня.

Подсмихвам се и си мисля, че ако носиш 30 килограма желязо на гърба си (което е средното тегло за една ризница) и се катериш по стръмни и тъмни стълби, ако се пльоснеш на земята, нямаш големи шансове да оцелееш. Най-малкото, самото тегло на снаряжението ще те смаже. Ама блажени са невежите…

Впрочем, стълбите в замъците са почти винаги тесни, вити и много стръмни именно за да затрудняват нападателите (в такова помещение трудно се върти меч) и за да помагат на защитниците (едно стълбище може съвсем спокойно да бъде пазено от един войн).

Идеален пример за тясно, стръмно вито средновековно стълбище. Такива има в много замъци из Европа. На толкова тясно място дори не може да се сложи факла, човек трябва сам да си я носи. Внимание! Слизането по такива стълби трябва да става внимателно, защото се хлъзгат дори при сухо време.

Светвам с фенерчето, за да улесня работата на злополучния баща и продължаваме надолу към партера на замъка.

Въпросното нелепо арт пространство насред замъка. Съгласи се, драги читателю, че никак не пасва на стила на сградата.

Баба Вида е истински средновековен замък

и като такъв разполага с… галерия насред замъка! Вече споменах в началото за това, драги ми читателю, но някак си след сводестия коридор и статуите на български воин и оседлан кон, арт пространството ми идва малко кичозно.

Защото артът си е арт, а музеят – музей

Средновековният замък аз го свързвам с гоблени по стените, рицарски гербове над камините и шарени знамена, които весело поздравяват всеки преминал по подвижния мост. Виж, с разни странни (и приличащи на резултат от леене на куршум) скулптури не го свързвам. Затова свиваме в първата отворена врата.

Тъмницата и квартирантите. Този на преден план го сбърках с клошар. Понякога да си фотограф означава да имаш одста здрави нерви.

Опааа! Попаднали сме на правилното място. Майка ми, която върви пред мен да огледа, казва, че това била

тъмницата на замъка

Ъхъ, кимвам аз, забила нос в екрана на апарата (трябва да се променят настройките) и когато вдигам поглед се изправям лице в лице с клошар. Секунди преди да изръся половината ругатни, които са ми в главата, се сещам че това нещо не е живо и просто изобразява дългогодишен квартирант в къщата на палача. До него се намира един още по-дългогодишен квартирант – който отдавна е станал храна за плъховете. Общо-взето,

зловещо място,

затова щраквам тъмницата и бързам да излизам, че баща ми вече нов ров около замъка може да е изкопал от обикаляне. На излизане, нашите се черпят с кафе, а аз решавам да задам на касиерката от гишето за билети един екзистенциален въпрос. След като се откъсва от клюката с колежката, тя ме поглежда леко отегчено.

• А, извинявайте, да знаете къде стои WC-то? – питам невинно аз.
• На паркинга – отговаря тя и бърза да се върне към разговора.

Щом като е там, хубаво, решавам аз на ум и сменям обективите.

Фотосъвети за запалени фотографи: За да заснемете Баба Вида отвътре, ще ви е нужен нормален обектив (може и леко широкоъгълен). Общо-взето, каквото и снимащо устройство да имате под ръка, все ще изкара сносен материал. Ако искате да заснемете замъка отвън и да го обхванете с един кадър, заедно с рова – ще ви трябва широкоъгълен обектив.

Ето защо е нужен широкоъгълен обектив. Просто иначе няма как да покажете и целия замък, и рова. Единственият минус е, че замъкът изглежда малко по-малък, отколкото е.

Аз, за щастие, съм си взела моето широкоъгълче (лекичко, мъничко и много си го обичам), така че сменям стъклата и с кеф започвам да щракам около

замъка. Много е кокетен.

Абе, от „Игра на Тронове“ съвсем спокойно могат да снимат нещо тук – целият декор е готов. Като се замисля, може и някоя хубава българска продукция да се направи, ама де тоя акъл.

Друг ракурс на Баба Вида с широкоъгълния. Много драматичен вид има това място, няма спор.

Стигам най-накрая до паркинга и се товарим в колата. Оказва се, че до един от 100-те национални туристически обекти няма WC. Срам! Срам! Ние решаваме да си ходим вече, че имаме и друга дестинация в списъка. По едно време майка ми се присеща:

• Обръщай, обръщай!

Баща ми, решил, че нещо фатално сме забравили някъде, се сепва и тя обяснява:

• Под Баба Вида има плаж, дай да го видим, докато сме тука още.
• Вие вървете – казва моят родител, – аз ще ви чакам в колата.

И ние отиваме.

Плажът на Баба Вида не става много за плаж

(въпреки надлежно насипания пясък), но пък гледката към Дунава е красива.

Пътеката към плажа прилича на декор от филм.

Голямата река – гледка от плажа на Баба Вида. На мен, честно казано, не ми прилича много на истински плаж, въпреки пясъка, но пък поне гледката си струва.

Входът на плажа откъм плажа – вижда се турското влияние (не съм спец по архитектурата, но поне аз това виждам).

Както и подхода към него. Снимаме се на фона на голямата река и потегляме.

Къде ми е Калето? Мъгла и още нещо.

Като казах „голямо бяло нищо“, драги читателю, имах предвид именно голямо бяло нищо. Това тук би трябвало да е входа на Калето в Белоградчик. Ама нещо не се вижда много.

Караме

обратно към Белоградчик

в гъста като мляко мъгла. Отново! Като по поръчка, мъгла на Баба Вида нямаше, според майка ми заради вятъра, който духаше там. При живописния град под червените скали обаче нещата не стоят така. В момента, в който напускаме Видин, ни обгръща мъглата и става все по-гъста. Докато стигнем Белоградчик, не можем дори да видим Калето. То е една от целите, заради виното. Ще пропусна продуктовото позициониране, драги читателю, само ще те посъветвам ако имаш път към града, да го опиташ.

Нашите отиват да избират от еликсира на Бакхус, а аз – да си тествам техниката на панорамната тераса.

Из-не-на-дааа! Техниката не може да фокусира.

Защото от впечатляващата белоградчишка крепост се вижда само входа (при това с фантазия). Щракам голямото бяло нищо, колкото да документирам

колосалната мъгла,

и поемаме към следващата дестинация – водопада Белата Вода, който трябва да е някъде в непосредствена близост.

Аз мрачно разсъждавам на глас, че ако и там е такова времето, няма да има какъвто и да е смисъл да слизаме. Майка ми обаче – доста по-голям оптимист от мен – решава, че ако намерим табелата за село Стакевци (най-близкото населено място), ще се пробваме. Речено-сторено.

Две полицайчета за чичко Поничка или как да се омотаеш тотално в инструкциите

Взели сме си ние, драги ми читателю, фотопътеводител на българските водопади. Нарочно споменавам името на книгата тук, защото наистина има много интересни водопади и готини идеи за разходка. Точно

този водопад обаче – Бела Вода

– са го оплескали отгоре до долу. Чудиш се защо ли? Защото инструкциите са подобни на онези от вица за Иванчо, който получил подробни инструкции от полицая как да му купи понички и накрая така се объркал, че казал на леличката в сладкарницата „две полицайчета за чичко Поничка“ вместо „две понички за чичко Полицай“.

И ние така – понеже инструкцията е дълга като свидетелството за съдимост на Кумчо Вълчо (според юридическия прочит на „Червената Шапчица“, драги читателю, това са цели 4 страници) – решавам да карам ред по ред.

Първа инструкция

– намерете село Стакевци. Като по чудо, табелата ни се смее на излизане от Белоградчик. Ние – бегом по нея. Стигаме до селото и аз чета следващата част от инструкцията

– карайте по главната улица на селото, до самия й край.

Село Стакевци

прилича много на селата от другата страна на Дунава, след Калафат и преди Крайова. Типична румънска архитектура – с красиви арки над входната врата и стълбището и изрисувани прозорци. Идилия. Караме ние по главната улица на селото – то друга асфалтова почти няма (едно хубаво нещо да са направили отговорните другари от едно време) – и чакаме да свърши пътя. И чакаме, и чакаме. А селото е въздълго. Когато пътят най-накрая свършва, аз чета следващата част от инструкцията

– карайте по пътя, докато стигнете разклон. Разклон няма, така че продължаваме.

ТКЗС-то от малко по-далеч, отново снимано през прозореца на колата. В такова време изглежда доста зловещо.

Минаваме покрай бившето ТКЗС на селото, където изглежда преминаващите бежански групи са се отдали на творчество. Старите и порутени сгради, бивши свинарници, краварници и други полета за изява на „опера