Обединителят на Германия Хелмут Кол я съедини също така и с най-проспериращата част от Европа чрез въвеждането на еврото на мястото на марката. Представете си само каква революция беше това за Германия, горда със своята стабилна от “незапомнени времена” национална валута.

Бившият канцлер Хелмут Кол, управлявал цели 16 години Германия, отстъпвайки по този показател само на Бисмарк, почина. Кончината му предизвика вълна от реакции в целия свят- такава, каквато се полага на наистина големите личности, които историята най-често оценява подобаващо посмъртно.

Толкова много е казано и написано за него през последните дни, че ако искам да добавя нещо различно, то може да бъде само лично. Може да не е кой знае какъв принос, но ще опитам…

Канцлерът Хелмут Кол направи официална визита в България на 1 юни 1993 година. Не се наемам да правя “класация” по важност в сравнение с други лидери, но може да се каже, че този “локомотив на Европа” беше най-важният гост за демократизараща се България в онзи начален период на трансформацията на страната ни от съветски на западни релси.

В рамките на своите възможности “обрулената ни държава” посрещна високия гост  колкото се може по-тържествено. Със съответния прием.

Моя милост беше отдавна в немилост като директор на БТА, “скаран” с президнта Желев, с бившия му съветник Беров качеството му на премиер и с прекроеното парламентарно мнозинство на БСП и ДПС . На 18 февруари правителството на премиера Беров вече ме беше вкарало в списъка за уволнение по политически причини. Но поради опасения от западна интервенция бях временно “пощаден” ( уволниха тогава “само” директора на телевизията Асен Агов и Стефан Софиянски като шеф на Комитета по пощи и телекомуникации – злополучната ми “екзекуция” опитаха да осъществят на 3 юни).

За неудоволствие на българското мултигрупирано по онова време ръководство на държавата обаче бях поканен на прием от германска страна. Ефектът в перспектива беше, че от канцеларията на канцлера Кол проявиха интерес към скромната ми личност.  Година по-късно ми отправиха персонална покана ( вече като “никой” от институционална гледна точка ) да бъде специален гост на германското правителство.

НА СНИМКАТА: Високият гост на приема в София в негова чест  в компанията на президента Желев и неговите съветници ( Валентин Стоянов, Ивайло Трифонов и Боян Славенков )

Поводът за поканата бяха тържествата в Германия във връзка с годишнината от атентата на германски офицери срещу Хитлер , извършен на 20 юли 1944 година, начело с полковник Клаус фон Щауфенберг. Бях единственият българин в това качество в компанията на цели делегации от най-много пострадали страни и народи от нацизма, като Беларус и Полша. Особено забележително беше еврейското присъствие: имаше значителна група представители на американската еврейска общност, за която германските домакини ми споделиха, че за първи път се съгласяват да приемат подобна покана.

След обиколка на страната, започнала от Мюнхен – отправна точка за възхода на националсоциализма, нашата международна делегация беше поканена на кулминацията на церемонията в Берлин в памет на жертвите на терора, последвал неуспешния опит за атентат срещу Хитлер на групата на Щауфенберг. Говорител в двора на зловещата сграда, в която са измъчвали и екзекутирали заловените атентатори, беше Хелмут Кол.

Това беше моята втора и последа среща на живо с него.

Share on Facebook

Въпреки неистовите усилия на (из)родната политико-енерГПЕИйна мафия, 100% държавната и най-голям производител на електроенергия АЕЦ "Козлодуй" и обслужващите ги "медии" доживяхме България пак да е №1 в Европа по ...

Гледате на живо от литературен клуб „Перото“ в НДК дискусията „Детските книги и дигиталният свят“, организирана от Националния център за книгата, с модератор създателят на „Аз чета“ Александър Кръстев. Участват ръководителят на НЦК Михаела Петрова, създателят на поредицата събития за деца Digital Kidz Ивелина Атанасова, Милена Стефанова от „Софтпрес”, Нина Дерменджиева от „Егмонт” и собственикът на „Кибеа”...

Преди точно 12 дни, в "Мутра храни шарани с тиквени семки", ви показах видеото, в което мутрата премиер бодро обещаваше през настоящата (следващата, към момента на изричането) седмица да инспектира старото желязо, складирано на...

Българските медии имат удобния за тях навик да си “връзват гащите” срещу шамари от силните на деня по теми, които не са им угодни, чрез изтъкване на необходимостта по въпросните теми задължително да бъде представена “другата гледна точка”. С този номер се измъкват и политиците, когато стане дума за абсурдното доминиране на съветската монументална окупационна символика в днешна България – “има и друга гледна точка по въпроса”, чувал съм да казват разни другари и другарки, от Георги Кадиев, до Йорданка Фанкъдова.

По този повод питам: къде (беш)е “другата гледна точка” във всетелевизионните чествания на 80 годишнината на Симеон Сакскобургготски?

Цередворци овършаха телевизионните студия с обичайните хвалби за тяхното величество. В репортажите се нагледахме на това как “елита” ( дор 400 души ) се редил час и отгоре на опашка да поздравява юбиляра. Някои представител(к)и на този елит, като Корнелия Нинова, дори получиха целувки от своя бивш коалиционен партньор от времето на монархо-социализма. Уж е нов елемент от “елита” карто партиен шеф, но тя се открои като по-близка до бившия премиер и монарх от (почти) всички на опашката.

НА СНИМКАТА: Кадри от репортажа на Нова телевизия, от които си вижда монархо-социалистическата близост между Корнелия Нинова и Сакскобургготски

Поради неговата реторичност оставям открит въпросът за това кои и защо (продължават да) уважават тарана, който разби и на практика унищожи  като негов предполагем заместител т.н. двуполюсен модел в България в полза на левия му полюс и направи по този начин вкупом излишни онези, които подготвиха резкият и наистина исторически завой на България към Запада, който Симеон не успя да спре въпреки изпуснатите реплики срещу необходимостта от присъединяване на страната към НАТО. И въпреки други негови действия. Ето някои от тях:

– Приоритетно, чрез своето мнозинство в парламента и чрез личните си действия в кадровата политика Сакскобургготски на практика “помилва” , направо реабилитира ДС и руското влияние , уж като продължение на политиката на неговия баща , който казвал “Винаги с Германия, никога срещу Русия”. От което, както и в случая с фаворизирането на левите за сметка на дясното статукво от предишното управление, означаваше възстановяването на позатлачените канали на руското нахлуване в българската икономика.

– Ярък пример как действаше като траулер, възстановяващ тези канали, Сакскобургготски даде чрез друго конкретно действие в икономиката: той обяви реанимирането на АЕЦ “Белене” като свое лично решение на конгрес на НДСВ през 2003 г.

– Сакскобургготски провъзгласи създаването на специален пост в правителството за специален човек като Бриго Аспарухов. Обяви, че иска да го назначи за свой съветник по сигурността. На практика това щеше да го превърне във фактически ръководител на тайните служби ( след като вече веднъж беше шеф на разузнаването в периода 1991-1997 г. и в това качество през есента на 1992 г. оглави публичния демарш на тези служби срещу правителството на Филип Димитров, довел до неговото сваляне и преформатиране на парламентарното мнозинство в полза на правителство на проруската корпорация Мултигруп). Намерението му беше осуетено от намесата на западни държави, които го предупредиха, че застрашава готвеното членство на България в НАТО.

– Разправи се чрез полиция с Алтернативния синод, който може да не е бил най-добрата алтернатива на проруското статукво в БПЦ, но беше платформа за неговото оспорване.

– Оневини виновните за банковия фалит и ограбването на милиони бългтари през 1996- 1997 г.

– Легитимира с особено настървение ДПС и лично Ахмед Доган като част от властта без парламентарната математика да изискваше непременно да извърши това упражнение.

– Държа се с българските журналисти като с презрени за неговото височайше внимание субекти, раздавайки в същото време охотно интервюта на чуждестранни медии ( по тази причина моя милост отказа да му се яви в кабинета за подлежащо на гарантирано цензуриране интервю, след което БТВ изпратиха в ролята на обслужващ персонал Николай Бареков и той изпълни заявката “блестящо”).

– Подготви почвата за “кадровото развитие” на “млади бизнесмени”, като Пеевски, Милен Вълчев и прочее младоци с вълчи апетит за приватизиране на вкусните остатъци от българската държавна икономика.

– Толерира ръста на престъпността и нейната безнаказаност под крилото на главния (му) секретар на МВР Бойко Борисов чрез намеци за ползата от факта, че някакви престъпни елементи се избиват помежду си.

– Демонстрира чрез личния си пример как властта се употребява за рязко ускоряване на процедурите по възстановане на собственост ( върната основатетелно или не , но във всички случаи поднесена угоднически на тепсия по спешни процедури, недостъпни за “простосмъртните” жертви на комунистическата национализация). Просто казано, демонстрира как се употребява съдебната система за лично ползаване от позицията на най-овластения човек в държавата. Точно като самодържец.

– “Затвори си очите” в същото време за гоненията срещу своя предшественик на премиерския пост Иван Костов, който в разговор с автора на тези редове заяви за книгата “Течна дружба”, че руската агентура е била мобилизирана с всички сили да му отмъщава заради прогонването на руски “димпломати” и “руско говорещи” персони от България през 2000-та и 2001 година. Не случайно главният му преследвач  Никола Филчев бе сред “елита”, отишъл на поклонение вчера в двореца Враня край София.

– И накрая, но не по значение, без “фактора Саокскобургготски” нямаше да се сдобием с “феномена Борисов”, продукт на кариерното излюпване и бързо наедряване под крилота на монарха, полетял на крилете на един двуглав орел – оживяла перефраза на легендата за щъркела и разнасянето на деца. Или по-скоро беше снесен от матушката кукушка ( кукувица на руски) в нашето гнездо.

За всичко това и за още много- нищо по повод възстановката на българския наивитет при двойното посрещане на завърналия се бивш монарх ( веднъж през 1995 г. и втори път през 2001-ва). Едно голямо публичо нищо, запълнено от “кръв “ ( в бандитската война по негово премиерско време ), пот ( в усиленото размножаване на лоялен политико-икономички елит) и сълзи ( не само от умиление).

НА СНИМКАТА ( от личния архив на автора): Сакскобургготски пристига на 25 май 1995 г. на среща с граждани в София, сред които е и откликналият на поканата автор на този текст 

Чърчил, когото британският народ повика да оглави държавата в тежкия момент на нациската инвазия, обеща тогава на поданиците на Нейно величество “кръв, пот и сълзи”. Нашият “месия” обеща на поданиците на републиката (му) да ги оправи за 800 дни, излъга тези наивни надежди, но въпреки това днес бере сълзите на умиление. Ето защо той звучи напълно достоверно, когато говори само суперлативи за България и българите- най-благодраните на света за неща, като съветската окупация или мадридската манипулация.

НА СНИМКАТА ( личен архив на автора): Премиерът Сакскобургготски на посещение в БТВ ( и в разговор с автора), следван от своя охранител Борисов

Share on Facebook

Има два вида протестиращи – от първи и от втори порядък. Протестиращият от първи порядък протестира, когато е лично засегнат, когато е пряко притеснен, когато, както се казва, е настъпен по опашката. Например, протестиращ от първи порядък е катаджията, който всеки ден с радар в ръка рискува живота си във войната по пътищата, обаче не му вдигат заплатата. Протестиращ от първи порядък е и младата майка, дошла на работа в града, но не успяла да запише детето на градина. Най-сетне, протестиращ от първи порядък съм и аз, когато мой съсед-столичанин коли прасе пред панелното общежитие, докато аз се опитвам да чета Барбе д’Орвили, Юисманс или друг някой декадент-дендист.

Протестиращите от втори порядък са нещо друго. Те са еволюирал вид с особено изострена обществена чувствителност. Емоцията, която ги доминира, е възмущение. Справедливо възмущение, граничещо с пламенен гняв. Когато те протестират, не протестират за себе си, а заради другите. И не заради някого другиго конкретно – полицай, майка или декадент, – а в името на Обществото и на абстрактната справедливост.

Тяхното благородство стига дотам, че протестират, дори самите те да не са притеснени от нищо. Имам познати – богати хора, – на които не се налага да работят, за да преживяват. Те обикалят света, за да обогатят впечатленията си от него, а когато са в родината, прелитат от ресторант на ресторант, за да обогатят впечатленията си от главните готвачи. Имат модерни и скъпи компютри, лаптопи и смартфони, чрез които стоят непрекъснато включени в социалните мрежи и възмутено констатират как не сме народ, а мърша, как от нас нищо не става, как си заслужаваме безпрогледната беднотия, в която тънем, как сме последна дупка на опашката на цивилизацията, как сме ударили дъното и продължаваме да копаем надолу, как ни управляват селяндури и бандити и как на всичко това трябва да се сложи край, ама няма кой да го сложи, защото сме много прости.

Но те не са точно протестиращи. Те са мърморещи, които вечно се оплакват в очакване на истинското нещастие.

Иначе протестиращите от втори порядък – онези, които протестират не за себе си, а за другите, – са три вида:

Редови протестиращи от втори порядък. Те се намират едва в първата фаза на самоосъзнаване. Обикновено се подвизават в социалните мрежи и протестират, манифестирайки солидарност – слагат си разноцветни лентички против СПИН, рак на гърдата и други уроки, слагат си върху снимките кръгли копчета, пропагандиращи една или друга възвишена идея, забулват се с чужди национални флагове по случай актуални събития (обикновено терористични актове в далечни страни) или пък се забулват с цветовете на дъгата, за да покажат колко са напредничави. Понякога излизат и на улицата и зъзнат на групички по 20-30 души в името на чужд проблем, който са превърнали в своя кауза. Когато всичко свърши, редовите протестиращи се прибират по домовете и чакат да се случи нещо ново, като междувременно ругаят телевизиите, че новина №1 не са те, а благотворителният мач на Бербатов. Те не печелят нищо от дейността си, нито пък чрез нея променят света.

Героични протестиращи от втори порядък. Типичен техен представител е Станислав Трифонов. Това са горди и самотни в своята титаничност люде. Те не оправят отделни хора и отделни проблеми, те оправят народи и светове! Те са ни повече, ни по-малко Прометеевци, въстанали срещу реда на боговете (разбирай системата, политическия модел, статуквото и тям подобни зловещи неща). Ако успеят да облекат въстанието си в кахърна песен и мрачни погледи от телевизора – още по-добре. Ето, онзи ден Парламентът окончателно отхвърли мажоритарното гласуване в два тура. То беше внесено от ГЕРБ, а както мнозина подозират, от ГЕРБ беше и поръчано на Станислав Трифонов да го оформи като сърцераздирателен референдум. По време на гласуването в пленарна зала, най-трагичният образ беше този на БСП. И като казвам трагичен, имам предвид трагичен в античния смисъл на думата: дали да гласува ЗА мажоритарния вот (защото това е логиката, това е целта и това е идеята – при мажоритарен вот в Парламента ще доминират и във властта ще се редуват само ГЕРБ и БСП в безопасната компания на няколко местни деребеи), или да гласува ПРОТИВ, защото на ГЕРБ винаги трябва да се гласува така, каквото и да поиска. В крайна сметка гласуваха НАПУК (обмислете дали да не се добави такъв бутон върху пултовете на депутатите) и идеята „Борисов-Трифонов“ не мина. Ако беше минала, тогава щяхме да видим що е то истински политически картел. Но както и да е. Сега не става въпрос за това, а за титаничния протестиращ от втори порядък.

Той обяви, че демокрацията е мъртва, нищо че законно избраният парламент не е нарушил нито една процедура, а демокрацията е това – законност, институции и процедури, нали? Обяви също, че ще следва възмездие. Какво „възмездие“ бе, г-н Трифонов! Той си въобразява, че говори от името на два милиона и н’ам колко си души, че ги представлява. Всъщност той е отишъл да им досажда с някакъв въпрос, който може да е много важен, но (хайде да сложим ръка на сърце!) хората нито го разбират съвсем добре, нито пък ги интересува чак толкова. Отишъл е да ги пита и те са отговорили. Толкоз. Това, че съм участвал в референдум, че съм отговорил на въпрос, изобщо не означава, че Станислав Трифонов ме представлява и говори от мое име. Но той го изживява точно така. Ето това е другият подвид на протестиращите от втори порядък. Героичният.

Професионални протестиращи от втори порядък. Когато имате проблем, когато сте жертва на несправедливост, когато искате да промените света и да го направите по-добър – обърнете се към професионалните протестиращи, те ще го направят вместо вас. При това ще го направят вещо и компетентно. Те знаят как се организира и планира спонтанен протест по всякакъв повод. Знаят кои медии да поканят, знаят как да се държат пред тях. Вие си стойте на топло вкъщи (неблагодарници такива, лишени от елементарно гражданско чувство!), а професионалните протестиращи ще излязат вместо вас на жълтите павета, ще раздрусат голи цици, ще залумкат с даули, ще писнат със зурни…

Те си имат готови фондации за това. С мисии, цели и органи. Често професионалните протестиращи не работят нищо друго. По-старите сред тях имат биографии още от палатковите селища пред президентството. Има оцелели от не една и две гладни стачки. Хайде да видим колко протестиращи-любители могат да преживеят гладна стачка, а?! Дрънци! Това е работа само за професионалисти!

И се сърдят, ако не ги зачетеш: аз измислих протеста, аз формулирах исканията и написах лозунгите, аз пръв излязох на улицата, аз клечах по площади да събирам подписи, аз организирах групите във фейсбук… Имената им са търговски марки, те инвестират в тях. Познават се един другиго, координират действията си, търсят се, когато е необходимо, и се сдружават.

Те са толкова организирани, че даже си правят свои политически партии, за да могат чрез тях да влязат в „статуквото“, срещу което протестират. Толкова са добри, така фино напипват пулса на проблемите, че когато защитават вашите граждански интереси и отстояват вашите граждански позиции, вие даже не разбирате, че го правят. Пък и не е ваша работа, нали затова има разделение на труда.

Разделението на труда. То е второто по величие изобретение на човека, довело до най-великото – парите. Всеки си намира какво да прави, усъвършенства се и го прави вместо другите, докато пък те правят нещо вместо него. Размяната на произведените блага става с помощта на парите. Едни са хлебари, други – месари. Едни са селяни и произвеждат храна за гражданите, други са граждани и произвеждат трактори за селяните. Едни са миньори и копаят руда, други са металурзи и леят метал, трети правят от метала автобуси, с които четвърти да отиват на работа, защото са чиновници.

Има хора, които пишат закони, има хора, които ги прилагат. Има и такива, чиято задача е да са недоволни от писането и прилагането на законите и да протестират срещу тях. Не е наша работа да се бъркаме нито на едните, нито на другите, нито на третите, защото те са специалисти, те са се изпедепсали в тези неща, в които ние едва прохождаме. Особено третите. Хайде, в законодателната и изпълнителната власт може да влязат аматьори. Но не и сред протестиращите. Аматьорите протестират, само когато има за какво. През останалото време на ход са професионалистите. Те поддържат интригата жива, не оставят недоволството да умре и свежото чувство за апокалиптичност да се превърне в делнично равнодушие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet