Според стародавно езическо вярване точно на празника Еньовден, когато Църквата почита рождението на св. Йоан Кръстител, билките имали най-голяма сила и затова на някои места по земята ни имало обичай да се берат рано сутрин, още по роса букети от всякакви лековити китки и тревички. Останала е приказката "за всяка болка и билка", а в набрания на Еньовден букет трябвало да има 77 полезни растения, но и една половинка за неверната болест. Каква и коя е била тая болест сякаш вече няма кой да каже, защото и бабите ходят на лекар и се редят на опашки в аптеките, стиснали рецептурни книжки в съсухрените десници. Само в детските им спомени от далечни времена може да са се запазили истории за лечението на болестите едно време, когато всяка майка е била посвещавана от своята майка и баба как да цери децата си със средствата на народната медицина. Кое от това познание е рационално от гледна точка на съвременния човек и кое е действало по силата на суеверно внушение сега е трудно да се отсъди, защото човеците са променили традиционната си култура. И до днес обаче животните знаят коя болежка с коя трева да излекуват.


Това е засвидетелствал народният лечител Петър Димков в свои бележки: "Бях излязъл на екскурзия към Своге и изведнъж се натъкнах на една невестулка, която се бореше с пепелянка. Отровната змия се стремеше да захапе невестулката, тя пък се присягаше да захапе змията… Надмощие имаше змията – тя клъвна невестулката. Помислих си, че борбата е завършила. Невестулката бързо се шмугна в храстите, видях я как обели с острите си зъби кората от един бъз и схруска малко от нея… Минута след това отново се върна и се вкопчи в змията… И не я остави, докато не я прегриза и умъртви…Оттогава е и моят интерес към черния бъз… Това е едно чудно растение… Добитъкът, който пасе по склоновете, яде на есен черните зърна на бъза така, както човек яде баклава… А веднъж наблюдавах какво правят лястовиците, преди да отлетят на юг: няколко дни наред лакомо кълват зърната на бъза – само тях! – и се зареждат със сили да прелетят огромното разстояние…”

И това е само за черния бъз. Ами кучетата, които пасат определена трева като ги боли коремът? Ами козите, които по принцип пасат избирателно?
Такава една история разказваше преди време перничанка, прекарала успешно операция от рак на гърдата. Наред с това, което правят лекарите, за да пребори болестта на нея препоръчали да пие всяка сутрин на гладно прясно издоено козе мляко. Попитала тя кой може да й даде и един стопанин сам препоръчал козата си Роза, защото нейното мляко било с изключителен вкус, а самото животно капризно избирало кои травки да опасе и кои да отмине. Жената изпила почти една цистерна от млякото на Роза, защото било вкусно и тя се пристрастила към него. И дали от това, дали по Божия промисъл забравила за рака, а препоръчания на нея лек разказвала на всеки, който я пита.

От баба си знаела, че в Пернишко "на билявище" едно време ходели в деня преди Гергьовден и събирали всичко, що е тръгнало от земята, но го давали на стоката. Билки берели и на Еньовден и тогава те били за болките на хората. "Като тръгнехме с мама по ливадите и на някои места тревата беше по-тъмна. Мама ни е казвала, че на тия места самодивите са излизали нощно време да играят и това са самодивски околища. На тях не трябва да се стъпва, нито да се ходи близо до тия колела с по-тъмна трева. И добитъка не се пуска там, защото който ги нагази, лошо го чака, разболява се. Те, самовилите са моми, ама са опасни" , разказва жената и си спомня друга приказка, запомнена от нейната баба - за самодивската сватба през самодивската седмица.

По някои места викат на тази седмица и Русалска неделя. Някъде тя е преди Гергьовден или след това, но по често е между църковните празници Възнесение Господне или Спасовден и Свети Дух. Това според народните вярвания, които са малко скарани с православието, е най-доброто време за бране на билки. Приказката разказва как в петъка на тази потайна седмица младо воловарче се успало в усоето, където пасло добитъка. Така дълбок бил сънят му, че когато в потайните часове след полунощ наблизо му се спряла самодивска сватба, нищо не чуло. Сватбарите били на каруци, но едната се счупила и затова тъкмо при унесения в сън момък се установили. По заповед на един от главатарите на сватбата, които вървели отзад, му взели „пищялката” на единия крак, за да си подменят счупената жегла на колата. Като се събудило на сутринта, момчето окуцяло. Цяла година го водили по врачки, баячки, търсили всякакви доктори и знахари, но изцеление не се намерило. Чак на другата година като дошла Русалската неделя, един от другарите му го върнал на същото място. Самодивската сватба пак минала и главатарят разпоредил да върнат здравето на момчето, а на сутринта то наистина вече ходело като преди. Татко му приел другаря му, който го завел в гората като роден син и му казал, че от този ден нататък двамата ще делят по равно всичко, което оздравелият му син има.

Общо е вярването, че през нощите на тази седмица да танцуват по поляните и по горите излизали самодиви, самовили, русалки, което си е едно и също. Може и заради хорото им да са ставали околищата с по-тъмна трева, ама кой ли знае. Във всеки случай най-обичали да се разхождат там, където расте китката „росен”, дето се вика и „самодивско цвете”. Имало обичай през тази седмица болните да излизат сутринта рано в сряда, да се лекуват, като се измиват на потоците и се търкалят по росната трева или през нощта да преспиват на по поляните, където расте росен. Вярвали че само тази нощ цъфти и затова е най-лековит. Но още по-добре било, ако бъде откъснат и прашецът му изтърсен от русалките или самодивите в паничка с вода, оставена от болния под цвета. Затова още от вечерта облечени чисто и с пресни погачи и сладости болните излизали на познатите поляни, подреждали трапеза за русалките и лягали да нощуват при някое бунче росен. Като виждали през нощта приготвената за тях трапеза, русалките ставали благосклонни и изтърсвали прашеца на китката в паничката, а на сутринта болният изпивал тази вода и си тръгвал напълно убеден, че е оздравял.
Но това може да стане на закътано място в корията, далече от човешки очи, защото самодивите никой не трябвало да ги вижда.

Така било и с навяците. Те можело да разболеят от изтровушка всяко новородено бебе. Едно време много ги пазели и малките деца, и техните майки от навяците. Дрехите им на простор не замръквали, бебета нощем навън не ги изнасяли. Навяците били душите на умрелите некръстени деца. Те не отивали на горния свят, а оставали между човеците като пилета-голищари. По светло се криели в клоните на големите дървета, а през нощта летели и силно пищели като малки деца. И точно навяците можело да изтровят детето и майката, ако излизат вънка по тъмно. Изтровените родилки губели сила, лошо им било и само повръщали, главата им била замаяна и краката не ги държели, а бебетата прежълтявали като умрели. Ама имало жени баячки и хем баели някоя баяница, хем баняли и бебето, и майката с вода, пълна с травки, брани на Иван Бильобер, както му викали на Еньовден. И от тая вода болните се развеселявали и оздравявали от изтровушката и вече не ги било страх ни от навяците, ни от самовилите.

Чудни са тия вярвания в традиционната българска култура и сякаш са по-жилави от вярата в Бога. Може би защото са от времената преди Христос и преди пътят Му към нашето спасение да бъде проправен от св. Йоан Предтеча и Кръстител. И ако на Еньовден слънцето спира в небето, за да огледа Земята, то за човека празника на рождението на св. Йоан Кръстител може да е повод да се вгледа в себе си и да се покае пред Бога за грешките си, защото покаянието е най-доброто средство за лечение.