С Голф из Кавказ (1): Турция и Южна Грузия

Започваме още едно пътуване из Кавказ – този път с голфа на Иван. Както е обичайно по този маршрут – тръгваме Турция към Грузия. Приятно четене:

Турция и Южна Грузия

част на първа на

С Голф из Кавказ

Здравейте!

Бих искал да Ви разкажа за тазгодишното ми пътешествие с автомобил из Кавказкия регион. След години наред обикаляне с кола из Европа отдавна ме изкушаваше да тръгна малко по на изток. Мечтите за посещаване на Средна Азия, Монголия и Далечния изток на Русия си остават, но на година по лъжичка така да се каже Кавказ е не по-малко интересен, дори бих казал, че това бе най-интересното ми пътешествие до сега. Разбира се останаха много интересни места за посещаване и се надявам един ден отново да мога да потегля натам.

След това лирично отклонение нека дам малко сухи факти. За 16 дена изминахме 7000 км по следния маршрут:

По време на пътуването си посетихме следните държави/градове:

• Турция – Ерзурум, Карс, Ани, Трабзон
• Грузия – Ахалцихе, Тбилиси, Гори, Местиа, Батуми
• Армения – Гюмри, Ереван, Норатус, Севан
• Азербайджан – Шеки, Баку, Ганджа

Малко информация относно необходимите документи:

• Турция – изисква се единствено валидна застраховка „Зелена карта„.
• Грузия – Зелената карта важи на територията на Грузия, не се изисква виза или някакви други застраховки. Не се плащат такси на границата.
• Армения – при влизане с кола в страната се заплаща сумата от около 100 лева за различни митнически документи (тип „временен внос“), такси и застраховка.
• Азербайджан – необходима ни беше туристическа виза, която от януари 2017-а се издава по електронен път. За нея може да се кандидатства онлайн, издава се в срок до 3 работни дни и струва 24 долара. На границата се заплащат около 50-60 лева за застраховка и други митнически такси.

И последно ще си позволя да дам кратък очерк на геополитическата обстановка в региона, за тези, които не са запознати.

Грузия

на територията на Грузия се намират две сепаратистки републики – Абхазия и Южна Осетия. Конфликтът там започва с разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Причините са основно етнически, като тогава на територията на тези две автономни области се водят войни. След кратката руско-грузинска война през 2008-а година Грузия окончателно губи контрола над тези две републики. Към момента Абхазия и Южна Осетия са признати единствено от Русия, Приднестровието и Нагорни Карабах (които от своя страна също са непризнати републики), Никарагуа и Венецуела.

Армения

страната е в конфликт с Турция откакто получава своята независимост от Съветския съюз. Причината е основно Арменския геноцид, извършен от страна на Османската империя по време на Първата световна война. От 1991-ва до 1994-та година Армения води война с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах – тогава автономна област в състава на Азербайджан. Към момента границите на Армения с Турция и с Азербайджан са затворени, като специално на азерската напрежението е голяма и периодично се стига до леки сблъсъци и жертви от двете страни.

Азербайджан

„de jure“ територията на Нагорни Карабах е международно призната като част от Азербайджан, но „de facto“ Азербайджан няма контрол върху тази територия от 1994-та година насам.

И така…след всички тези писания нека започна своя разказ.

Нека представя екипажа. Отляво е моя милост, отдясно моят добър приятел и съквартирант Георги. Тръгнахме от София на 26-ти април следобед и след има-няма 3 часа вече бяхме на

турската граница при Капитан Андреево

Малко след границата спряхме на нещо като пункт, където си мислихме, че биха продавали

HGS стикери,

чрез които да плащаме магистрални такси и съответно да можем да ползваме магистралната мрежа на Турция. Оказа се, че това е някакъв пункт за проверка на теглото на ТИР-овете и единият от двамата души там ме прати да пресека магистралата и да отида до пощенския клон от другата страна. Въпросният човек говореше български. Все още се чудя как така пропуснах да го питам откъде го говори… явно съм приел, че е нормално от другата страна на турската граница да говорят български Не мисля, че беше изселник от България, тъй като говореше по-скоро зле…не ми звучеше като да го е учил в училище. Както и да е, заприказвахме се.

– Накъде пътува?
– Към Кавказ – Грузия, Армения, Азербайджан.
– Ааа, защо Ермения? Там няма нищо. Там жени ‘убави!

В пощата бяха свършили стикерите, така че търчах през магистралата за едното нищо. Както се казва на местна почва „язък!“ Българоговорящият чичо продължаваше с въпросите.

– Какво работи?
– Лекар съм. В „Бърза помощ“ работих. Линейка…иу-иу-иу.
– Ааа, машалла. А аркадаш какво работи?
– И аркадаша е лекар – казах му аз.
– И двама лекар…алл-аах! – възклина той. Много се впечатли

Здрависахме се и се сбогувахме. По-късно намерихме така търсения стикер на една бензиностанция.

Надявахме се да успеем да преминем през Истанбул същата вечер, тъй като бяхме сигурни, че на другия ден сутринта щяхме да изгубим много повече време, борейки се със сутрешни задръствания. В около 22 часа вечерта

Истанбул ни посрещна с интензивен трафик

Лично на мен Истанбул не ми е сред любимите градове, но да се шофира през него вечерно време беше доста впечатляващо. Наистина се чувствахме в мегаполис от световна величина.

Пренощувахме в колата на 50 км след града, а на следващата сутрин станахме рано, тъй като ни предстоеше много сериозен преход през почти цялата държава.

Пътуването през Турция

беше доста живописно. По пътя си минахме през голяма част от Анадолското плато и някои от множеството планини в страната (основно Понтийските, ако правилно се оправям с географията).

Тук е момента

да похваля турците за страхотната им пътна мрежа

В цялата страна има изградена невероятна система от скоростни пътища, позволяващи бързо и комфортно пътуване. Дори и в далечните източни части на страната пътищата бяха с 2 х 2 ленти и аварийни платна. В цяла Турция сме пътували по обикновени двулентови пътища за не повече от 60 – 70 км.

След дълго шофиране успяхме привечер да достигнем първата си спирка –

град Ерзурум

в далечния Източен Анадол. Настанихме се в един евтин хотел и бързо се гътнахме по леглата. Рецепционистът и брат му бяха приятни хора, доста добронамерени и гостоприемни, както може да се очаква в тази част на света. За съжаление комуникацията ни беше доста затруднена, така че не успяхме да проведем кой знае какви разговори.

На следващата сутрин се отправихме за разходка из

централната част на Ерзурум

Една от забележителностите на града бяха т.нар.

Три гробници

За тях явно не се знае много, поне на табелите там информацията беше оскъдна. Предполага се, че най-голямата от тях принадлежи на емир на селджукските турци, който превзема града през 12-ти век.

Да си призная не съм голям почитател на турските градове. Хаотични са ми, но това не е толкова големия проблем… даже си носи някакъв чар. Не ми харесва това, че са много презастроени и то без да се спазва някакво кой знае какво градоустройство. Зелените площи и парковете хич не са им любими също. Освен това от моите наблюдения турците не са народ, който особено много цени културно-историческото си наследство.

Въпросните три гробници се намираха в една стара махала, съвсем близо до центъра на града. Всичко около гробниците беше или съборено, или в процес на разрушаване. Очевидно беше, че и тук ще се строят нови кооперации, както навсякъде другаде в града… както навсякъде другаде в Турция.

Тази джамия стоеше самотна, чакайки участта си.

Изобщо и начинът, по който се представяха на туристите различните забележителности, не ме убеди, че те са някакъв повод за гордост, или че въобще са ценени от турците. Сякаш се запазват единствено отделни големи забележителности с огромно значение за града и за държавата, които няма как да бъдат пренебрегнати. Една такава забележителност е

Cifte Minareli Medrese

– медресето с две минарета.

Построено е през 13-ти век от селджукските турци. Това е най-голямата забележителност на Ерзурум и е изобразена на герба на града. Медресето бе затворено и не успяхме да влезем.

Посетихме

другото известно медресе в града – Якути

. Построено е през 14-ти век от монголските нашественици. След като векове наред сградата е изпълнявала своята функция на духовно училище, днес тук се разполага музей, посветен на турския бит и култура.

Сцена от живота в духовното училище.

Голямата вътрешна зала:

Медресе „Якутие“ отвън:

Един последен поглед към централния площад на Ерзурум, след което бе време да се връщаме към колата и да потегляме.

Градът е известен с това, че тук Кемал Ататюрк официално подава своето заявление за напускане на Османската армия и получава гражданство на Република Турция.

Точно срещу колата ни се намираше едно магазинче за тенджери. Собственикът метеше отпред и много ми се прииска да го помоля за една снимка. Отидох към него и леко му се поклоних, с което исках да го поздравя. Той веднага ми подаде ръка и започна да се представя. Естествено аз нищо не разбирах, а познанията ми по турски се ограничаваха до тогава да му кажа:

– Булгаристан…турист – казах аз, удряйки се в гърдите.
– Машала! – възкликна той.

С мимики и жестове го помолих да застане пред магазина си, за да му направя една снимка за спомен.

Здрависахме се отново и се сбогувахме. Един от многото приятни хора, които ни предстоеше да срещнем.

След Ерзурум се отправихме в посока град Карс

и вече се приближихме до границата с Грузия, която искахме да минем тази вечер. По пътищата правеше впечатление, колко по-различни са тези региони на Турция. От една страна оставаше едно усещане за по-изразена консервативност и религиозност, но от друга стандартът на живот ни се струваше в пъти по-нисък… нищо общо с Истанбул или Западна Турция.

Минавахме през много бедни и запуснати градчета,

а не мисля, че би било пресилено да кажа, че много от селата отстрани на пътя бяха направо мизерни. Мисля си, че може би по тези места вече живееха и доста кюрди, но няма как да кажа със сигурност.

Гледките по пътя продължаваха да са прекрасни. Спряхме за малко, за да разгледаме този симпатичен мост.

Най-култовата пътна табела на това пътуване. Намирахме се на около 300 км от граница с Иран. Този път обаче завихме наляво към Карс. Този път…

Първоначално обаче подминахме Карс, тъй като се бяхме запътили към едно много любопитно и необичайно място. Става въпрос за града-призрак Ани.

Ани

е бил средновековна столица на Армения в периода края на 10-ти, началото на 11-ти век. Бил е процъфтяващ град, наричан „Градът на 1001 църкви“. Освен това се е намирал на пътя на коприната и съответно е бил много развит търговски център. Останките му говорят достатъчно за значението на този град в миналото. Градът бива превзет и разграбен от монголците през 13-ти век, а през 1319-та година става жертва на разрушително земетресение. След това значението му постепенно намалява и градът се обезлюдява окончателно през 17-ти век.

Потънал в забрава, споменът за Ани започва да се възражда през 19-ти век, когато започват първите разкопки в района.

След Първата световна война, когато след светкавична военна офанзива Турция си възвръща контрола над тези територии останките на града са спасени от пълно заличаване благодарение на факта, че главнокомандващият на турската армия в района отказал да се подчини на заповедта да унищожи всичко.

36100 Ocaklı Köyü/Kars Merkez/Kars, Турция

Към момента не се извършват археологически работи на терена и според арменската страна Турция целенасочено оставя мястото да се руши. Личното ми мнение е, че не прави чест на турците фактът, че никъде сред обяснителните табели не се споменава думата „Армения“ или „арменец“. Говори се единствено за „древен град“, „център по пътя на коприната“, „дом на множество етноси и религии“.

Изключвайки историята и политиката Ани е феноменално място, където човек може да почувства духа на едни отдавна отминали времена, както и да се наслади на невероятния простор.

Останките на една от църквите:

Поглед към голямата катедрала и джамията:

Още веднъж голямата катедрала. Невероятно въздействаща и величествена отвътре. Като се замисли човек, че е строена преди цели 10 века.

„Очите на Бог“ в арменски вариант. Голямата катедрала.

Надписи на езика на народа, който по табелите тук не съществува.

Градът се намира на брега на река Ахуриан, която тук образува красив каньон. Реката днес разделя Турция и Армения. На следващата снимка се виждат останките на древен мост, който някога е свързвал двете страни.

Вляво на снимката е Армения, а вдясно – Турция.

Тази страховита табела явно беше загубила вече своята актуалност, така че спокойно продължихме към една малка крепост на хълма, откъдето имаше страхотен панорамен изглед.

По пътя си към тази църква непрекъснато стъпвахме върху камъни, които са изграждали къщите в града. Цялото поле бе посипано с тях.

Заредени с много положителни емоции напуснахме Ани и поехме обратно по пътя към Карс. На тръгване дадох няколко сандвича на едно момче, което продаваше някакви покривки отпред. Той ги взе с искрена благодарност, а в очите му се четеше невероятна тъга и примирения. Неестествено излъчване за 10-годишно момче… определено. Правеше впечатление, че

пътят между Ани и Карс също беше скоростен

с 2 х 2 ленти. Някак не се връзваше такъв път заради Ани и няколкото села преди това. Георги предположи, че най-вероятно идеята е танковете да могат бързо да се придвижат, ако има нужда, и аз съм склонен да се съглася с мнението му.

Изобщо в тези части на Турция на 2– 3 пъти се разминахме с военни конвои. Изглеждаха много респектиращо и двамата с Георги едновременно сме си били помислили, че не бихме се майтапили с тях.

Карс

е най-големият град в тази част на Турция и до преди Първата световна война населението в региона е било предимно арменско. Впрочем в Ерзурум също е имало многобройно арменско население. Исторически землището на арменците се е простирало на територията на шест провинции, обединявани под името „Арменско плато“ или „Арменски възвишения“. По-късно това географско определение се измества от „Източен Анадол“. Сещате се защо…

По време на руско-турската война 1877-78 градът е превзет от Руската империя. През Първата световна война османците си го връщат, но са принудени да го напуснат, заради неблагоприятната си позиция във войната към този момент. Тогава градът и областта се администрират от Първата арменска република, но след кратка светкавична война между Турция и Армения през 1921-ва година арменската страна е победена катастрофално. Сключва се договора от Карс, съгласно който град Карс и областта, както и планината Арарат стават част от Турция, а СССР получава областта Аджария (днес част от Грузия), заедно с черноморския град Батуми.

Качихме се на крепостта.

От там имаше много красива панорама над града:

В долния ляв ъгъл на снимката виждате основната забележителност на Карс – арменската катедрала, известна още като „Църквата на стоте апостоли“. Построена е през 11-ти век, а днес функционира като джамия.

На крепостта се запознахме с един турски военен от Анкара, който като млад е служил в града. Беше малко досаден, но пък беше човека с най-добър английски, който бяхме срещали до момента в Турция. Поприказвахме и накрая той ни препоръча да посетим „грузинската катедрала“. Явно така ги учат в училище, но отново – изобщо не им прави чест на турците така да изопачават историята.

Слязохме от крепостта и се отправихме към центъра за по кафе:

Седнахме в едно типично турско кафене на улицата.

Не устоях да не си открадна един уличен портрет в това кафене.

Време беше да се отправим към Грузия.

GPS-ът ни преведе по малко странен път и излязохме от Карс по някакви второстепенни селски пътища. Това беше страхотно, защото за кратко имахме възможност да станем част от идилията на турския селски живот. Тъкмо беше време да се прибират кравите:

– Мараба!
– Мараба! – отвърнах аз.

Слънцето вече залязваше…

Свързани новини: