De Profundis: Я МРЪДНИ МАЛКО, ЧЕ МИ ЗАКРИВАШ СЛЪНЦЕТО НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ИНТЕРЕС

08/02/17 09:10
(http://asenov2007.wordpress.com/)

De Profundis: Я МРЪДНИ МАЛКО, ЧЕ МИ ЗАКРИВАШ СЛЪНЦЕТО НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ИНТЕРЕС

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-ya-mradni-malko-che-mi-zakrivash-slantseto-na-obshtestveniya-interes

Античните хроники разказват великолепна история, която – нали не се учудвате много – има пряко отношение към ред събития от днешния ден.

Когато след смъртта на баща си, Филип II, Александър III поема македонския престол, той на бърза ръка укротява избухналите вълнения сред варвари и елини. Те не вярват, че голобрадият 20-годишен младеж, с едно черно и едно синьо око, плюс вродена айлурофобия, страх от котки, е способен да ги управлява адекватно.

Обаче Александър, макар още да не е минал Хелеспонта, за да завладее Персийската империя чак до Индия, тоест, макар още да не се е превърнал от просто Македонски в наистина Велики, нагледно показва, че е способен.

Демонстрацията е така ярка и кървава, че дори прочутите със свободомислието си гръцки философи намират начин да се срещнат с новия владетел. Само Диоген си трае. И, след като Диоген не отива при Александър, Александър отива при Диоген.

Но не за да го накаже, пази, Боже, а за да го приветства. Намира Диоген да размишлява, проснат на припек, представя му се и го попита какво иска да получи от новия владетел на елинския свят.

„Искам да мръднеш малко, че ми закриваш слънцето” – безцеремонно отвръща философът.

Дори да не е съвсем истинска, историята е прекрасна. И напоследък винаги се сещам за нея, колчем прочета нещо, свързано с отчаяните напъни на Иван Гарелов и онзи сонм известни и не чак дотам известни български медийни величия, желаещи да се докопат до върховния престол на БНТ. Да, малко нелепо звучи, но не за първи път великото и дребното си правят шега, като се смесват по неподражаем начин в живота ни.

Обаче имам перфектно оправдание да направя този исторически екскурс по дребен съвременен повод. Защото съм сигурен – и го „подарявам безплатно” на СЕМ – че единственият истински критерий, по който трябва да се избира шефът на обществената българска телевизия, издържана с пари на данъкоплатеца, е дали въпросният шеф е способен да каже на Бойко Борисов, на всеки друг премиер, президент, министър, депутат, на КОЙ и на СВОЙ, едно единствено нещо – я мръдни малко, че ми закриваш обществения интерес, за който работя.

Никой от кандидатите, поне доколкото на мен ми е известно, не е от тия безцеремонни типове. Най-малко пък Гарелов. Обратно, той е от ония, дето козируват с повод и без повод. И с видимо удоволствие. През годините го е доказвал достатъчно – дори само в битността си на „журналист”, без да говорим за срамния му ортаклък с уж бившата комунистическа ДС.

Като чета пък изобилния списък от хора, които го подкрепят, избива ме уртикария, без майтап. Нашето гражданско общество всъщност изглежда доста жалко, погледнато през този списък.

Така, де, то напоследък всъщност няма и през какъв друг да се погледне. Дори слепите виждат, че огромната част от тези имена се повтарят във всеки списък, който се съставя в тъмна доба на тайно място при всяка отворила се възможност наш другар или проверено наше момче/момиче, да бъде защитено, наградено, подкрепено, издигнато, възвисено и настанено някъде на достатъчно високо място в българското обществено пространство. Някъде там, където ще пази, ще служи, ще слушка, ще папка, ще взима и ще връща. Имам предвид – пръчката, която му хвърлят. И изобщо няма да се свени, че не се свени изобщо.

В случая ме заинтригува и тънката подробност, че списъкът с подкрепители е разпространен от някакъв си „офис” на Гарелов, тоест, разбираме, че човекът не е сам в усилията си, а за неговия избор работи екип. Е, дори да се поразрови цялата работа, вероятно пак няма да стане ясно кой плаща масрафа за издръжката на въпросния „офис” и ще се окаже, че там усмихнати доброволци и доброволки се трудят по цял ден най-безплатно.

Добре, де, съгласен съм, прекалено много време отделих на летния медиен кьорфишек с избора за шеф на БНТ. Но думите на Диоген към Александър винаги си струва да се напомнят, нищо, че и този път със сигурност няма да приложим историческата поука в модерния си живот. Ние, българите, май не сме от онзи вид хора, дето умеят да прилагат такива неща.

А известна, при това не малка, част от нас пък изобщо дори не са способни да си извадят историческа поука, камо ли да я приложат. Имам предвид например ПЕС-о-главецът /о-главяващия ПЕС, вие какво си помислихте?/ и бивш български премиер Сергей Станишев.

Харесвам този човек. Колкото пъти се разшета напоследък той из България, независимо дали лично или призрачно – само в писмовна форма, толкова пъти ме връхлита вълна от носталгия по развития социализъм, граден, но несъграден докрай от баща му и неговите другари. Имам предвид – връхлита ме неговата, на Станишев, лепкава като лигите на Пришелеца, носталгия.

И това ме радва, защото се надявам младите в тази страна, които утре ще поемат гражданската и политическата щафета от нас, дето не успяхме да изринем българските Авгиеви обори, също да усетят цялата гнусотия, която ги залива. И да схванат не само с мозъка, но и с кожата си, каква идиотщина, каква манипулация, каква лъжа е всичко, което левите български другари бълнуват.

Сега, с кървавото писмо, което изпрати до поредното сборище на българските чичкови червенотиквеничковчета на Бузлуджа, другарят Станишев за пореден път го доказа, като заяви: „Единствено БСП може да намери решения на реалните и все по-крещящи проблеми на България. Единствено БСП може да предложи план за ускорено развитие и модернизация на икономиката и държавата, за възстановяване на чувството за справедливост и създаването на общност, в която никой не е изоставен”.

Този човек не е в час. Или е прекалено в час, за да лъже и маже по този начин.

Защото той и ортаците му, всички открити или срамежливо прикрити комунистически премиери от началото на прехода, не направиха нищо от казаното, когато имаха пряка възможност. Напротив, всички те съзнателно дърпаха повода на българското магаре назад, вместо напред, бутаха го в ямата, изкопана от самите тях и реализираха на наш гръб политическия си талант да комбинират вопиюща некадърност, готовност да се служи на руските интереси и желание да се докопа максимум плячка на момента, дори с цената на напълно изгорена земя.

Ало, другарю Станишев, я се дръпни, че ми закриваш визията към нормалния свят с празните си дрънканици!

„Имах доста сложни отношения в предишните години с Русия. Но прагматиката изисква да имаме нормални отношения с тях”.

Ще познаете ли чии са тези съкровени думи, граждани?

Не, не са на Симеон Сакскобургготски, от изказване на Бойко Борисов пред студенти във Варна са. И съдържат истина и половина.

Първата истина, цяла в случая, е, че през всичките си управления Борисов наистина има сложни отношения с руснаците. Чрез своите хранени хора тук, те го свалиха от власт с прости улични протести през 2013. И май сериозно го заплашиха преди президентските избори през 2017, за да стигне той до там нарочно да ги загуби.

Да, на същата среща във Варна премиерът просто официално потвърди и така извади пред скобите на конспиративните теории отдавна известното – че ГЕРБ нарочно загуби президентския вот и ни натресе за държавен глава човек, който едни чехли не може да надене. С други думи – човек, чиято лична харизма, мозъчна способност и управленски талант, са обратно пропорционални на българските национални интереси.

Също, през всичките тези години на управление на Бойко Борисов, руснаците извиваха максимално ръцете му за реализация на уредените ни от Първанов „големи руски енергийни проекти”.

Те извиват ръцете, той се противи – поне такова впечатление бе нарочно поддържано през годините у масовата публика. Но сега, от изказването му във Варна, се разбра, че и това не е така. „ЕС ни предаде за „Южен поток” – заяви Бойко Борисов. С което доказа недвусмислено, че хич, ама хич не се е дърпал пред руснаците, а по-скоро се е ослушвал пред европейците.

Лоша работа. Особено съчетано с последвалата втора „истина”, която обаче е само половинка – че прагматизмът изисква да имаме добри отношение с Русия.

Наричам това твърдение половин истина, защото от него е изпусната истинската половина – няма прагматизъм, който изисква поддържането на добри отношения с една агресивна, нахална, лакома и престъпна путинова Русия.

Може би с някаква друга Русия, която се стреми да бъде част от демократичната международна общност, която уважава правото и партньорските отношения между независимите държави, която не размахва оръжие и не заплашва всекиго за щяло и не щяло, наистина прагматизмът подтиква към добри отношения€ само че такава Русия няма.

Няма и такъв прагматизъм като цитирания по-горе. Българският прагматизъм в случая изисква да сме единодушни и в крак с европейските и американските си партньори по отношение на всичко, свързано с Кремъл.

Ако не го правим, значи се опитваме чрез полуистини да скрием от българите цялата истина за отношенията ни с Русия и мястото на страната ни в модерния свят. А тогава, дори да си Александър Велики, все ще се намери някой да каже: „Абе, я се мръдни, че ми закриваш слънцето на обществения интерес”.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com