Да поискаме съюзническа подкрепа за дементиране на монументалните съветски ментета

08/19/17 09:26
(http://ivo.bg/)

Да поискаме съюзническа подкрепа за дементиране на монументалните съветски ментета

Как ще ни стигнат американците, които са на път… да ни изпреварят?

Въпросът ми е по повод факта, че в САЩ “внезапно” узряха за идеята паметниците, свързани с робското и робовладелското (им) минало, каквото е миналото на поробената от СССР днешна постколониална България, трябва преди всичко да бъдат демонтирани. Спори се за начина на тяхното евентуално съхраняване, но демонтирането им е най-широко застъпената теза като първа стъпка към раздялата с т.н. “друга гледна точка”, която царува и у нас като ефективна защита на “правото” на съветските окупатори да бъдат възвеличавани като “освободители”.

Неправителствената организация, която се бори у нас за същото ( имам честа да бъда обявяван за водач на организацията, което ме ласкае). До идеята за демонтирането сега са достигнали в много американски селища по отношение жалоните на робството там. Гражданска инициатива за ДЕМОНТИРАНЕ паметника на Съветската армия, така се нарича нашата организация. В този смисъл този път сме изпреварили американците. http://e-vestnik.bg/26891/za-muzeya-ili-za-bokluka-spor-za-sadbata-na-statuite-ot-konfederatsiyata/

Точно както и в САЩ, предизвикателното стърченето на жалоните на робството у нас е оправдавано с наличието на “другата гледна точка”. Чувал съм това блокиращо оправдание от кого ли не- от кметицата Фандъкова, до “независимия” русофилстващ депутат Георги Кадиев.

Точката на кипене на страстите, подпалени от неонацисти и т.н. националисти с патоса на обикновени расисти ( на чиято страна Тръмп застана на практика, говорейки за “двете гледни точки” и че не всички погромджии от Вирджиния били нацисти,) надигна ветровете на масовото възмущение В САЩ. Те, обаче, за разлика от (не)ставащото у нас, доведоха до моментален резултат.

Американците, овластили своите представители да решават от тяхно име, нямат равни на света в самоорганизирането си и се гордеят с тази традицията. Но и дума не обелват за правото си тепърва да обсъждат очевидната необходимост от раздялата с жалоните на робството.

Властите в САЩ изобщо не се поколебаха да преминат към конкретни мерки без никакво протакане под предлог, че трябва тепърва да се организират кръгли маси и триъгълни консултации между гражданите, юристите и правителството ( например)- както става у нас под диктовката на хитреците от московската пета колона.

Защо у нас това не се получава, въпреки ,че сме изпреварили американците в предлагането на достойно решение на въпроса с националното достойнство – намерили сме го и сме го защитавали многократно в публичността ( според силите си, които не стигат , защото срещу нас е изправена държавата като зле прикрит съветофил в това отношение)?

Не е само заради прословутата американска ефективност- веднъж взетото решение се превръща в действие там. У нас проблемът е, че тукашната пета колона на Москва не може да се различи лесно по расов или друг външен признак. Тя е проникнала навсякъде. Проникването у нас е по-злокчествено, откоккото в Украйна.

Наполеон е забелязал, че “ ако изчегърташ руснака, отдоло се появява татарин” ( и външният министър на Русия Лвров го признава, пишейки за приноса на Златната орда в “обновяването на руския генофонд”)”. У нас същото важи за русофилите, които се бият в гърдите като големи български патриоти. Но проблемът е труден за решаване, защото съществува на ментално, а не на етническо ниво.

Докато в Украйна руското влияние и правото на руския империализъм да се разпорежда се защитава от руско говорещи, в България тази подривна дейност ентусиазирано ( макар и често завоалирано) се върши от “чисти българи”, повечето от които не могат да вържат две приказки на правилен руски. Виждаме ги като чуждопоклоници само на сборищата им, но през останалата част от годината те си “мируват” и кадруват на всякакви ниво в държава- от парламента до президента ( не е първица при президента, така беше и при Първанов).

Когато кореспондент на “Уолстрийт джърнъл” неотдавна ме попита, дали балтийските страни ( с техните руски малцинства като потенциален претекст за кремълска намеса, вкл. военна) са по-застрашени от руската хибридна война или “случайно” това е България, бях категоричен отново, че тук положението е далеч по-лошо.

Съжалявам, че трябва да “цитирам себе си”, но съм го писал и друг път: да се пребориш с вероломството на чужди елементи сред народа и държавата ти, които открито и по етническо подразбиране работят за интересите на чужда държава, все пак е по-лесно. Много по-трудно е да разпознаеш и блокираш същото ерозиране на страната в полза на чужди завоавателни интереси сред съродниците си, повечето от които във всекидневието си са хрисими български граждани, докато в душите си са поданици на Кремъл.

Всичко това си има своите проекции в българската политиката. Двуличният евроатлантик Борисов редовно се заиграва с българските московци, изпращийки едновременно съответните сигнали на Путин. Премиерът ни периодично демонстрира ( предизборна) близост с вождовете на официализираното русофилство в България, като Николай Малинов или чрез “крепки” ръкостискания на неофициални срещи с руския посланик Макаров, снимки от които биват дмонстрирани официално след това.

На сборищата на русофилите, като на платения с руски пари митинг край бившия язовир “Георги Димитров” ( днешен “Копринка”), Борисов праща свои представители – депутатати от първия ешелон на ГЕРБ, активни членове на масонстващата задруга на русофилите в България, претендиращи да отразяват настроените на БОЛШИНСТВОТОбългари, събирани веднъж годишно, за да впечатляват с масовост.

Достатъчно е да се види дългият списък от имена на дептати от ГЕРБ, волонтири за показно членство в групата за дружба с Русия в Народното (ни?) събрание ( най-голямата подобна в нашия евроатлантически парламент), оглавявано на паритетен принцип от гербаджия и бесепар, за да стане ясно, че сърдечните пристрастия на Борисов не са останали незабелязан от угодниците край и под него.

Върхът на тази московска камбанария стърчи, разбира се, високо над нивото на Черно море, в което лично Борисов се ангажира със защитата на руския интерес срещу по-близко военно сътрудничество между регионалните членове на НАТО. Не случайно пак той, за да се хареса на Путин, разпореди ( но по-скоро тихомълком, отколкото при акцията му за “мир” в Черно море) да няма у нас разполагане на американски противоракетен щит, нито да се регистрира в държавно подпечаани документи заплахата от руската хибридна война ( справка: случаят с намесата му за пренаписване на “Визия 2020” на Министерството на отбраната в края на лятото на 2014 г. по време на служебното правителство на Близнашки).

Щит обаче в България има и той е като парников протектор за пълзящата русификация ( вижте безпроблемната концентрация на руска собственост, която принуждава туземците да преглъщат всичко срещу съответните пари на приносителя по същото това Черноморие!). Под егидата ( т.е. под щита) на Борисов расте и крепне буренът българското русофилско лицемерие, което не може да се мери с никое друго подобно по света.

Уникални сме в брането на плодовете от тази буреносна реколта. Няма друга държава в света с “НАЦИОНАЛНО движние “Русофили” ( както с основателен имперски възторг възкликна дългогодишният кремълски надзорник на българското русофилство генерал Решетников). Да припомня за пореден път и фактът, че няма друг народ, който безропотно да приеме за свой национален празник зачеването на своята свобода в резултат на сблъсъка между две завователни империи, опитали се преди и след това да унищожат българското свободолюбие- при това при наличието на наистина достойни за увековечаване исторически събития, създадени от самите българи, известни на повечето техни птомци днес.

Понеже руснаците и техните слуги се боят единствено от американците, направо се чудя, дали да не потърсим открито и демонстративно американско съдействие за истинското ни нацонално освобождение от чуждопоклоническата напаст на рублолюбците. Звучи като идея, породена от отчаяние, но, ако не друго, то поне американците най-после могат да ни разберат чрез примера, които дават сами в борбата срещу робството наследство. Буквално допреди дни те имаха формалното право на “дипломатическо премълчаване” на въпроса, но днес вече са лишени от това основание. Трябва “само” да се изправим и да потърсим тяхното морално съдействие, за да покажем на маршируващия все по-безцеремонно московския реваншизъм в България, че и на тяхното действие е възможно “някакво” противодействие.

Апропо, същото се отнася изобщо за нашите западни съюзници. Сред тях рязко преобладават силно възмутените реакции от проявите на расизъм в САЩ и от пристрастията на президента Тръмп към тях. Той буквално декламира познатата у нас русофилска защитна теза , според която трябва да си пазим историята такава, каквато е (битият бит и т.н.). Защото , за разлика от Германия, където възмущението от Тръмп е може би най-ярко изразено в обществото, в медиите и по върховете на държавата, у нас червеноармейците не само не са освобождавали никого, но и не са дали пукната жертва, за да претендирт тежните жалони на нашето робство да имат статут на недосегаемост от позицията на “правото на пролятата кръв” – такава има в огромни количество, но е българска и е резултат от съветската окупация.

В Германия, възмутена от крепителите на жалоните на робството в САЩ ( на снимката: “Истинското лице на Тръмп” на корицата на сп. “Шпигел), имат всички основния да подкрепят и българската съпротива срещу жалоните на робството именно на историческа основа- не защото Царство България е била в злощастен съюз с тях, а заради обратното: царството не е воювало със СССР и не е причинило смъртта на нито един червоноармеец въпреки онзи съюз с Германия. Тази българска специфика заслужава да получи най-после международно признание като освободи София от страховете да бъде противопоставяна на Берлин и прочее места, в които са умирали стотици хиляди червеноармеци.

Сега вече , ползвайки американския пример, имаме още повече основания от преди да поставим въпроса за съюзническата подкрепа за правото си да се разпоредим с демонтирането на жалоните на позора от съветското иго, които ни надзирават надменно от висотата на колосите на колосалната лъжа за българската свобода, донесена уж от поробителите.

Дементиране на ментетата на “дружбата” с поробителя!

И не на последно място: трябва да припомняме винаги, че това право е юридически достатъчно ясно предвидено в самия договор с Русия от 3 юли 1992 г., подписан от Желев и Елцин. Време е да го упражним. Бедата е обаче, че преди това трябва да се освободим от “меката диктатура” на мимикриращите рублолюбци в България. Изглежда няма да стане без междунродна подкрепа, шанс за каквато за пръв път се появява в контекста на събитията в САЩ.