Разговорите за обществените медии не  престават и  през август, по волята на Съвета за електронни медии, който  направи конкурс  за генерален директор на БНТ през отпускарския за Европа месец.

Капитал публикува Кой ще контролира БНТ, анализира какъв е смисълът от обществената телевизия и в заключение предлага три мерки – “минимумът от задължителни условия, за да може отговорът на въпроса кой ще контролира БНТ да бъде: ние, гражданите”. Една от мерките е “Да се промени начинът, по който се финансира БНТ, и това да става през потребителски такси, а не през субсидия, която се отпуска от правителството и позволява директна намеса на политици в независимостта на медиата.”

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „​Картър & Лъвкрафт“ от ​Джонатан Л. Хауърд Издава: Екслибрис Дата на публикуване: 25 август 2017 г. Преводач: Илиян Лолов Художник: Николай Пекарев За книгата: Даниъл Картър...

В неделя вечер BBC One ще излъчи първия епизод от минисериала Strike и така ще отвори вратата на Дж. К. Роулинг към престижния клуб на британски автори, които имат екранизации на всички свои романи. Тази чест имат още сестрите Бронте, Джордж Елиът, Чарлз Дикенс, Греъм Грийн и Джейн Остин. BBC продуцира епизоди и по трите...

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

Нека да се разберем от самото начало ( на този текст) : не оспорвам правото на медиите, особено на булевардните, да се занимават предимно, че дори и единствено с повърхностната страна на събитие, като краткото гостуване в България на френския президент Еманюел Макрон , посрещнат подобаващо от Бай Банкю в резиденцията, създадена от дядото на Симеон и обитавана от Бай му Тошо от правешката династия ( с чиято внучка си дружи най-сърдечно). И Симеон и Бай му Тошо са му били клиенти на охранителя, как да не уважи резиденцията им като декор за своето ко -медийно авторекламно шоу!

Само не разбирам защо репликите на Борисов в рамките на това ко-медийно шоу бяха обявени в някои сайтове за “бисери”. Знам какво е бисексуалност, но в случая се притеснявам да ровя в етимологията на аналогията  за онова, което шоуменът е изтърсил под формата на “бисери”.

Фактът, че френският президент наруга остро опърничавата Полша ( чиято конфронтация с ЕС някои от нас също не харесваме), както и че похвали домакина за сговорчивостта му по важната тема за “социалния дъмпинг”- българска подкрепа за позицията на френския президент, заради която България е включена във воаяжа му, макар и като последна (аеро)гара от него, беше забелязно от наблюдател(н)ите. Но някак си на всички убегна истинската новина.

“Първо искам да благодаря и на президента Радев. Няма тема, по която ние да не сме на едно мнение. Ще се постарая да не ги потварям, за да ви спестя стоенето на слънцето”, започна изявлението си пред журналисти  Борисов.

Премиерът – слънце се е загрижил да не слънчасат някои слънчогледи при температура от 26 градуса ( бях наблизо и мога да свидетелствам,че приятната прохлада не предразполагаше към слънчев удар). Слънчогледите, разбира се, не могат да си позволят да постъпят като Диоген, който заявил на Александър Македонски от своята бъчва, че иска от него само да се отмести, за да не му закрива слънцето. Пък и кой е Диоген Синопски, с провъзгласил се за първия космополит, отказващ да принадлежи на отделен етнос или държава, претендиращ да е гражданин на света, та ще го имитират нашите слънчогледи?

Извинявам се, че се отплеснах. Дано не съм заблудил читателя, че слънчевото затъмнение на Борисов е главната новина. То няма как да е новина изобщо , защото продължава вече второ десетилетие.

Друго е зърното сред плявата насред “бисера” на Борисов. То е в съобщението му за пълното съгласие по всички теми с президента Радев ( да, с Радев, а не Макрон, който е новинаския повод и би трябвало и да бъде новинарският подлог в изречението, но подлогите не се интересуват от подобни подробности).

Само по себе си е интересно, че Борисов се изправя пред слънчогледите да говори за какво си е говорил с президента Макрон, но смята за нужно и важно да изведе като най-важно постигнатото от него пълно еднодушие с президента Радев. Защо ли?

Вече можем да смятаме, че Радев и Борисов, след като “властелинът на изборите” нарочно ги бил загубил, за да спечели Радев ( а чрез него и опозицията, на която Борисов пуснал по този начин гювеч като един истински демократ, който не желае цялата власт за себе си), са в пълен “симбиоз” ( по Станишев, с когото от всички   опоненти  Борисов единствено водеше нахъсана политборба като кмет на София по въпроса за боклука, преди Станишеф да стане шеф на евросоциалистите и да заслужи адмирациите на предишния си противник в българската политика).

Ще видим през крив мак(а)рон разделение на властите. Ако сте се надявали, че за приемането и връщането на законите чрез парламентарно гласуване и президентско вето работи някакъв механизъм на критично пресяване на плюсовете и минусите, а не механизмът на задкулисното договаряне всеки да си играе ролята на доброто и лошото ченге, значи сте се лъгали.

Ако сте си въобразявали, че президентът иска шведски грипени, а Борисов нещо друго ( дори не нови изтребители изобщо, а пренасочване на средствата за отбрана към сухопътните и военномските сили с акцент върху подкрепата за родната, подлежа на контрол и  изнудване за комисионни военна индустрия), също сте в грешка.

Само за общото мърморене между двамата водещи другари в българските политика по адрес на западните санкции спрямо списъка от приближени на Путин привърженици на руската агресия в Украйна нямаме новина. На Източния фронт- нищо ново, както би казал  Ремарк, ако можеше да коментира ремаркетата на руската политика в нейния заден постколониален двор.

В духа на разразилата се медийна истерия при тълкуването на знаци, като обувките, роклите, гримовете, саката и езика на телата, прилагам  (отново) като доказателство за важното съобщение на Борисов   снимката, която направих от видеото от посрещането на Макрон на варненското летище. Възхитен от Иво Христов, началник на кабинета на президента Радев, Борисов държи да го държи за врата и да го представи на Макрон ( още веднъж, след като френският президент вече се е ръкувал с Христов), откроявайки го сред останалите посрещачи. Най-важният съветник на президента Радев излъчва напрегнатото щастие на човечеца от облужващия персонал, комуто са обърнали специално внимание.

Не, Борисов не лъже ( този път) – наистина крепне президентско-премиерската дружба у нас. Вижда се от крепкото вратостискане, което е далеч по – срамно на вид и по смисъл от снимката с онова посягане на Борисов към лицето на Плевнелиев, което служеше години наред за медийното омаскаряване на предишния ни президент като слуга на премиера!

Share on Facebook

Често казвам, че има немалка разлика между автор и писател. Вероятно това си е някаква моя фиксация, но пък всеки пишещ има право да избира дали просто да поставя думите си върху белия лист, за да достигнат до неговите читатели, или да опитва да променя света не само с посланията в книгите си, но и с...

Онзи ден прочетох, че напоследък било много похвално от страна на съвестните, загрижените и най-вече просветените родители да възпират децата си от приемане на храна и вода. Така организмът сам се прочиствал, като изхвърлял болните клетки и тъкани. Не се учудвам. След като решиха да не раждат децата си в болница, да не ги ваксинират и да не ги пращат на училище, следващата логична стъпка е да им спрат храната и водата.

Това нещо се наричало „сух пост“ (СП) и най-ловките, най-печените го прилагат по специални схеми през цялата година, като се съобразяват с фазите на луната, за да не им прилошава от глад и жажда, и комбинират с „дните Екадаши или Денят на двете тръби“ (страх ме е да си представя кои са тези тръби), за да е гладуването още по-здравословно.

Думата „пост“, разбира се, тук е използвана съвсем произволно, защото това изстъпление няма нищо общо с църковния пост, който е преди всичко покаяние, обръщане, смирение и опрощаване, а въздържането от някои храни е само повод, нещо като броеница за концентрация и събиране на мислите, и никога не се прилага в мяра, рискуваща да застраши здравето на постещия.

Християнският пост е разкаяние за първородния грях и показване на желание за обръщане в състоянието преди него. Да „постиш“, без да си даваш сметка за тези неща, е все едно да пееш приспивна песен на бебе, без да разполагаш с бебе; такъв „пост“ не е нищо повече от диета, преписана от женско списание.

Забележителното е, че хората на СП сигурно гледат на себе си като на някаква нова раса или поне като на ново, поредно (и последно) еволюционно стъпало, а всеки, който дръзне да се изкаже критично за тях, в очите им не е нищо повече от питекантроп в панталони, който им завижда.

По подобен начин гледат на себе си и представителите на всевъзможните разновидности „свръхцивилизовани“ и „свръхморални“ групи от индивиди (вегани, вогони и пр.), активисти-любители и професионалисти, обединени главно от своята ПРИРОДОСЪОБРАЗНОСТ.

Природосъобразността е една от типичните болести на модерния свят. Да бъдеш вечно млад или поне да се държиш като такъв, да хрупаш сурови корени и грухано жито, да ядеш яйца (ако изобщо ядеш) с угризение и да се измъчваш дали правата на кокошките са били защитени, докато са ги снасяли, да въздишаш по кирпичената селска къща с клозет на двора, от която дядо ти едва е успял да избяга в града… Това наистина е болест. Тя произлиза от един конкретен грях – желанието да се покланяш на творението, вместо на неговия Творец.

Като чуят това, ще подскочат всички атеисти, антиклерикали и религиозни модернисти, ще подскочи целият либерален елит. Но ние ще ги помолим да бъдат наистина либерали и да приложат любимата си толерантност, търпимост, плурализъм и политическа коректност към „чуждото мнение“ (в случая нашето), ако не за друго, то поне за да манифестират за пореден път своята цивилизованост и морална чистота.

Човек е създаден така, че да изпитва уважение и преклонение към нещо, по-голямо от себе си. Но след като изгонва Бог от представите си за света, след като сам се настанява на опразненото от Него място, за да каже, че той, човекът, е мерилото за всички неща, то това по-голямо от него нещо остава да бъде единствено природата, вселената – тоест творението при отсъствието на Твореца. Ето така се раждат баснословните образи на Майката Природа и на Капитан Планета. Така се ражда митът, че човечеството е зло чудовище, което има силата (каквато всъщност няма) да разруши природата и само неговите най-висши представители – зелените активисти – са в състояние да го спрат.

Всъщност, както се беше изразил един астроном във връзка с глобалното затопляне и дупката в озоновия слой, „цялата човешка дейност върху лицето на планетата може да се оприличи с размазването на комар по носа на изтребител“.

Но въпреки това легендата за Майката Природа и за рицарите, които тя чака да я защитят или поне да се опитат да се усъвършенстват по нейните тайни закони, е жива и пулсираща като флуоресцентна плесен.

Последиците от тази легенда може да са сравнително невинни като заведенията за здравословно хранене, където от масите със строг поглед се взират десетки гладни очи, но може да оказват влияние и върху цели политики, върху развитието на цивилизацията. Защото наистина днес (а и не само днес) всичко може да е политика и далавера, но преди да стане политика и далавера, е тръгнало като философия и мироглед.

Когато децата, закърмени с Капитан Планета пораснат, някои от тях ще станат политици и висши администратори. Те, ако не съзнателно, поне подсъзнателно ще вярват, че човечеството е туморно образувание в организма на планетата, заради което е увреден озоновият слой, топят се полярните шапки, гинат дъждовните гори и някъде в океана има остров от празни пластмасови бутилки, голям колкото Гренландия.

Тук започва политиката и далаверата. Политиката за борба с климатичните промени води до далаверата с търговията на въглеродни емисии. Политиката за опазване на биологичното разнообразие води до далаверата със защитените територии. Създават се глобалните мрежи от зелени фондации, които усвояват и преразпределят рекета „гузна съвест“.

Създават се програми за защитени територии, обявяват се конкурси за определяне и очертаване на тези територии, конкурсите се печелят от регионалните подразделения на въпросните фондации, под защита попадат десетки хиляди хектари – толкова, колкото фондациите успеят да пробутат пред правителствата.

Върху тези територии започват да се изливат невероятни суми пари. Често пъти съм се питал каква е голямата схема при европарите (защото малките ги знаем), каква е схемата, която мотивира интерес у онези, които ги отпускат от първа ръка. Е, може би плащанията за дейности по защитените територии са част от нея. Казва ли ти някой?…

Отпускат се милиони евро, за да се пази тишина на червеногушестата копринарка, докато мъти сред изчезващи минзухари, цъфтящи само и единствено в блатата, които тя обитава; отпускат се милиони, за да се бършат дупенцата на прилепите с малки меки хартишки, за да не се подсекат[1]. Тези пари се усвояват от същите НПО, които са очертавали картите, но по-нататъшната им съдба е мъглява и се крие в още по-защитени територии.

Бедата е, че при усвояването на тези целеви средства често интересите на природата остават на съвсем заден план както при битката за АМ „Струма“, например, където зелените се борят за най-скъпия и най-вредния вариант. За съжаление на заден план остават и интересите на хората и то не само на разцъкващите голф олигарси, но и на стотици стопани, мнозина от които създали вече свои предприятия по Програмата за развитие на селските райони, пък и с други инвестиционни начинания.

Децата на Капитан Планета са повели война не само срещу голфа, макар в други случаи да обичат туризма и спорта сред природата; децата на Капитан Планета са повели война не само срещу ветрогенераторите (заради които не е загинала нито една птица), макар да са първи сторонници на зелената енергия срещу хищните акули от петролния бранш, ядрената енергетика и (съвсем пък да не говорим за тях!) онези сатани с шистовия газ! Децата на Капитан Планета са повели война срещу всяка човешка дейност върху любимите си защитени територии: земеделие, производство на храна, стопански постройки, пътища, че даже и гробища.

Децата на Капитан Планета си присвояват правото и компетентността единствено те да милеят и да се грижат за разтерзаната снага на Майката Природа, но увлечени в порива си, изопачават истината, опорочават мирогледа и превръщат човека от господар и стопанин на творението в негов враг, в нещо ненормално, уродливо и противоестествено, нещо появило се като грешка в генетичния код, злонамерено и престъпно по рождение, което цял живот трябва да плаща за своята вина. Става дума за предприемчивия човек, разбира се; човекът от неправителствения сектор е нещо друго.

Децата на Капитан Планета не са много, но са много шумни, шумът е част от техния предмет на дейност. Заслушани в техните крясъци, сякаш забравяме истината за себе си: човекът е създаден по образ и подобие Божие, единствен той има божествен дух, защото единствен той от всички останали твари е получил душата си лично от Бог. Като такъв човекът е господар на цялото творение, но не негов тиранин, а негов стопанин. Стопанин, получил повелята да превърне света от джунгла в градина. Възходът на цивилизацията, чийто венец са веганите и природозащитниците, започва с упорито отвоюване на обработваема земя от горите и пущинаците. Но въпреки честата ѝ враждебност, човекът обича природата, пази творението, защото се чувства част от него и защото с възхищение се прекланя пред неговия (и своя) Творец. Едва ли бихме пазили „Мона Лиза“ така, ако не вярвахме, че тя е дело на Леонардо, а си мислехме, че се е зародила случайно по еволюционен път.

Да, природата има нужда от защитени територии, но тези територии трябва да бъдат в сърцето на човека, защото ако не са там, няма никаква полза да бъдат и върху картите на зелените фондации.

В заключение, преди някой толерантно и съвсем коректно да ме е нарекъл „изрод“, да кажа: аз тихо се грижа за сакати животни и за над 200 растения, без да бия тъпана, нито от някого да искам подкрепа и съчувствие; опазвам природата, като избягвам да излизам сред нея, даже и на палатка. Особено на палатка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] Декларирам, че това са измислени проекти, няма финансирани такива дейности и не мога да отговарям кой е прибрал парите за тях. Ако пък случайно се окаже, че има – пак не отговарям.

Tweet