Вече трети пореден ден цената на електроенергията на борсата в Матрялия и НАЙ-НИСКА спрямо всички останали европейски борси. Средната борсова цена на тока в Матрялия, за последните ТРИ дни е с повече от 64% ПО-НИСКА от най-високата миним...

Лято 2017 за мен бе синьо. Всъщност изкарах 50 дена със синя коса. Това бе експеримент. Експериментален бунт. Израз на свободна воля. Измерване границите на обществото ни. И личните, разбира се.
Споделям накратко резулатите и наблюденията си.

Лични.
Забавлявах се. Харесах се така. Мисля, че и основна част от семейството и приятелите ме харесаха. Стоеше ми естествено тази синя коса и ме зареждаше.
Прагматично, особено за лятото, когато човек рядко спи у дома, а е често по хотели и други места леко постоянно бях в стрес да не боядисам възглавниците в синьо, но някак го прескочих това леко дискомфортно обстоятелство.
Честно – най-много ме радваха хората, които си общуваха с мен без коментари за косата ми, просто както винаги, като с обикновен човек. Благодарна съм им.

Обществени.
Като цяло хората, особено тези, с които имах повод да поговоря, да им се усмихна и общуваме, ме приемаха добре.
Нооо обрах и не малко подминавания с цъкане на език, враждебни коментари и подмятания. Постарах се да не им обръщам внимание много. Но разбрах, че на различните хора в България никак не им е леко. Че традиционно мислещите хора доминират, но и че (за пореден път се убедих) промяната е възможна и си пробива път, макар и бавно.

Продължението.
За момента, за спокойствие на заинтересованите и случайните минувачи по улицата – отново съм в конвенционалната гама за цвят на коса. Но не за дълго.
Ще има продължение този експеримент.
Едно, защото е забавно в личен план.
Две, защото има ефект върху другите – на едни дава кураж да видят, че може, на други – че е възможно, на трети – да опитат да приемат, на четвърти – да разширят границите си.

Благодарности.
Благодаря на Димитър Цонев (Star Nails Bulgaria) за консултацията за цвета и за боята, както и на смелия ми коафьор Васко, който подкрепи това мое начинание.
Благодаря за вниманието.

Руският (про)изводител на ядрените реактори за АЕЦ "Белене", "Ижорски заводи", край Санкт Петербург, публикува преди десетина дни култово съобщение, свързано с АЕЦ "Аккую", която се планира някога да се строи в Турция. Ето как изглежда в...

Опозиционният руски телевизионен канал “Дожд” оповести преди седмица данни за това как един руски остров край границата с Финландия е превърнат в строго секретна почивна база на президента Путин. Веднага след това разследващият блогър Алексей Навални добави и кадри, заснети с дрон, на които се вижда секретният лукзозен обект на остров Лодачни ( Лодочный), т.е. нещо като Лодкарски ( чието название българските сайтове, дръзнали да цитират случая така и не успяха да “разшифроват”, наричайки го ту Лудачной, ту Ладочни). https://www.youtube.com/watch?v=MrIsXKdjZdo

Разкритието, разбира се, не е по вкуса на “водещите” българските медии, за които то няма как да се превърне във водеща новина. Случаят обаче е толкова типичен, че си заслужава аналогията с България в едно отношение ( поне): и в България имаме граничен анклав, в който голям участък земя е с променен статут за целите на застрояването с руски държавни пари.

В случая с вилата на Путин местните слуги са превърнали едно културно-исторческо наследство край Виборг и намиращата се на него вековна вила ( обявена за културно-историческка ценност) в място за почивка на самодържеца. В България слугите на Москва превърнаха природния резерват “Камчия” край местността Лонгоз с нейната уникална и защитена от закона природа в строителна площадка, на която изникна огромен руски анклав под претекст, че ще служи на московските деца. Нарекоха го СОК ( Санаторно оздравителен комплекс).

Между двата случая на заграбване на държавна земя, неподлежаща на застрояване по законите на самата държава, но превърната в такава с участието на слугите, мобилизирани по веригата на централната, местната и съдебната власти, има и някои различия.

В Русия на самодържеца му слугуват руските слуги. В България нещо подобно извърши българският обслужващ персонал на мафиота Лужков, признат за такъв от самия Путин, който го изхвърли от московския кметски пост буквално дни след официалното откриване на СОК в “Камчия” , състояло се на 9 септември 2009 с дейното участие на новопомазания български премиер Борисов.

Освен това гигантоманският руски СОК ( за чиито мащаби отвън и отвътре , драги читатели, едва ли подозирате, ако не сте сред посветените в неговите потайности), също се радва на специални охранителни мерки, но не чак такива, както вилата на Путин на остров Лодачни. Поради което обещавам в близките дни да ви запозная с някои характеристики на практически пустеещия през по-голямата част от годината луксозен комплекс – неповторим на територията на България със своите зали, стадион, ледена пързалка, олимпийски басейн, космически тренажор, амфитеатър за 2000 души с водоскоци за фон и т.н., построен уж за рехабилитация на московски дечица, но превърнат в крепост на руското проникване в България, за което щедро, с имперски размах, са пръснати стотици милиони евро.

Но най-голямата “особеност” на случая край река Камчия обаче е огледалният контраст, който се наблюдава в граничните райони на Русия спрямо селищата в близката Финландия или Литва. Откъм руската част цари мизерия, докато при съседите отсреща може да се види отлична пътна инфраструктура, красиви къщи и грижливо поддържана природа.https://kafeneto.wordpress.com/2017/09/02/защо-руското-село-е-символ-на-разруха-а/

У нас е обратното: в руския анклав царува луксът и гигантоманията, докато в практически унищожената край него българска част от бившия туристически комплекс гледката е потресаващо мизерна.

НА СНИМКАТА: Вхъдът на оцелялата от руската мафиотска инвазия част от българския туристически комплекс “Рай”. Отвъд него е истински ад от разруха и мизерия. 

Очаквайте подробности със съответната илюстрация…

Share on Facebook

Много рядко се занимавам с някого лично и поименно, включително и с проф. Евгений Дайнов. С него понякога се занимават момчетата от Младежкия консервативен клуб и то не винаги достатъчно почтително към възрастта и академичната му тежест, за което трябва да им се дърпат ушите.

Признавам, че съм запознат с твърде малко текстове на професора, но този привлече вниманието ми и то не с политическата си стойност (кой съм аз, че да дебатирам за политика с професионалните политолози!), а единствено от литературна гледна точка.

Във въпросния си текст проф. Дайнов се проявява като онтологичен консерватор. Знаем, че за творците с по-либерални нагласи светът никога не е еднозначен, светът е условен, защото те са релативисти. За тях няма черно и бяло, всичко е сиво. Дадено твърдение е правилно от една гледна точка, но от друга не е. И нито една от тези две гледни точки не е по-добра от другата, това е релативизмът. Това горе-долу е и либерализмът – всеки има право на своя истина и ние трябва да се отнесем към това право с мултикултурна толерантност.

При консерваторите е друго. Консерваторите обикновено са религиозни хора и за тях доброто и злото  са абсолютни и обективни, а не субективни и относителни. Ето защо, когато създават литература, консерваторите имат ясно изразени положителни и отрицателни герои. При тях битката между доброто и злото е извън човека и не зависи от предпочитанията на гордия му индивидуализъм. Човекът може само да участва в тази битка според съвестта и свободната си воля, но не и да определя страните в нея.

И така, ако се върнем към въпросния текст на проф. Дайнов, ще видим, че авторът е крайно консервативен, защото в повествованието има ярко изразен положителен и ярко изразен отрицателен герой – подход, характерен за романтическото изживяване на литературата.

Кой е съвършено положителният и кой е съвършено отрицателният герой в наратива на проф. Дайнов?

Съвършено положителният герой са Зелените, а съвършено отрицателният герой са Мутрите, които неизменно са на власт, независимо от персоналния състав на текущото правителство. Да видим как са изградени техните образи.

Съвършено добрите

Те са нещо като принца на бял кон (дали да не кажем „зелен“…) от приказките. Съгласно класическите изисквания към жанра, те и тук са оклеветени от Злодея (Мутрите) – сами били запалили вълшебната гора и след това не отишли да я гасят, защото били жълтопаветници и техният хабитат бил около Народното събрание. Това, разбира се, е клевета. Как тъй зелените ще запалят гората, що за зелени биха били!!! Не е вярно и че не гасили. Гасили са! Не е гасил с тях само проф. Дайнов, защото по същото време той „е имал на главата си рок фестивал на другия край на България“, обаче при други пожари е ходил да гаси.

И не само това. Зелените са обвинени още, че:

– са „подлъгали хората в Трън да не допускат златодобив; а после направили същото с хората в Ъглен да гласуват против близката кариера“. Така, само за да направят сечено на алчните инвеститори-капиталисти, са лишили от икономическа изгода наивните местни жители и са увредили интереса им;

– са причина Европейската комисия да осъди България за десетина проекта по Черноморието с частно и европейско финансиране и може да я осъди за още няколкостотин, като така ще се съсипе бизнесът не само на Мутрите, но и на стотици дребни бенефициенти;

– по техни сигнали предстои Европейската комисия да осъди България за още проекти, този път в Рила, което в крайна сметка ще бръкне в джоба на данъкоплатците;

– провалят магистрала „Струма“, защото лобират за най-скъпия и най-вредния за природата проект, че замърсяват плаж „Корал“ и други плажове, че са подпалили Кресна и не са отишли да я гасят, за което вече стана дума, и че „пречат на стопанското развитие на Банско“.

Забележете: от литературна гледна точка не е важно дали обвиненията са основателни или не, а само, че Лошият обвинява Добрия. Както знаем, старо правило е, че „злонамерено“ обвиненият положителен герой става още по-положителен.

Но злодеянията не свършват тук. Добрите са толкова добри и героични, че Врагът (Мутрите) няма да се задоволи само с клевети по техен адрес. Съвсем скоро ще започне Пиночетовска разправа със смелите активисти и това са може би едни от последните думи на проф. Дайнов, казани на свобода, преди бъде репресиран, неговата уста да бъде затворена, а китарата му строшена като на Виктор Хара:

„Отсега се хващам на бас, че предстоят арести на зелени по списък. Преди да са ме прибрали и мен, като един от основателите на ПП „Зелените“, да си кажа. Че после – не е ясно…“

Защо е тази ярост на Лошите (Мутрите)? Защото Добрите (Зелените) са единствените, които се противопоставят на престъпната власт. Те са единствените – няма други, – които не допускат България да излезе от Европейския съюз и да се присъедини към Русия (което означава, че всички останали политически, социални и културни прослойки на нацията искат – странно, но пък героичното не е задължително да бъде логично). Ако някой се чуди защо сме още в ЕС – ето, да не се чуди повече. Зелените единствени спират Путин и Евразия, които чукат на вратата, всички други се предадоха!

„Отново, както често се случва, се оказа, че на бойното поле са останали зелените“.

Най-накрая Добрите (Зелените) не са от вчера и днес. Те са онези, които под формата на Екогласност свалиха Тодор Живков и докараха демокрацията у нас. Без тях тук още щеше да е тоталитаризъм и комунизъм, даже и Берлинската стена може би нямаше да е паднала…

Ето така изглежда един съвършено положителен литературен образ, такива са правилата за неговото изграждане. Да видим другата страна.

Съвършено лошите

Това е властта, наречена в текста „Управляващата групировка“ и „мутрите“. Тоест, доколкото властта бива няколко вида, то лошите са парламентът, президентството, правителството и съдът. Тази Групировка (Мутрите) разполага с особени ресурси, които я правят легендарна като Ал Капоне.

„Държавната машина вие срещу зелените от месеци. Зелените са обявени за най-зли врагове на народа, по-лоши от соросоидите дори“.

Колкото Злодеят по-яростно и несправедливо напада добрия герой, толкова по-голям злодей е той. Но трябва заедно с това да е извършил и реални злини, да има и конкретни зли качества в характера си, за да е по-плътен образът му.

Властта е лъжлива. Тя лъже „нагло, предизвикателно, подло и отровно“, за да защитава някакви интереси.

Мутрите строят сгради и инфраструктура в обиталищата на беззащитни растения и животни.

Правителството (Мутрите) е антиевропейско, защото прави напук на Брюксел и иска да строи магистрала „Струма“ по някакви свои си (престъпни, разбира се) планове.

Правителството протежира „местни тарторчета“ в защитената територия „Рила-буфер“.

Оттук нататък става по-страшно:

Лошите (Мутрите) искат да изградят олигархия по руски образец и за целта се стремят да разрушат европейската среда на ред и законност в България.

Лошите (Мутрите) са изхвърлили от Парламента всички проевропейски субекти, за да може властта да не работи вече за гражданите, а за мутрите.

Лошите (Мутрите), щат или не щат, защото такава е тяхната природа и историческата логика на развитието им, ще извадят България от ЕС и това е въпрос едва ли не на седмици, ако не бяха Добрите (Зелените), както вече се спомена.

Драматизмът се ражда от колизията, от сблъсъка между Доброто и Злото. Правителството обявява зелените за свой главен, мощен и несломим враг, от чиято сила то трепери и се крие в кулоарите. Защото властта иска да удовлетворява алчността на своите приятелски мутри, но

„докато съществуват зелените, отбраняващи европейските правила на управление, това не може да се случи“.

Ето това е сюжетът – класически юнашки сюжет с Добър и Лош, със стражари и апаши, индианци и каубои, Крали Марко и Хайдут Сидер, Батман и Жокера и т.н.

Ето как проф. Дайнов с неповторимо майсторство успява да създаде съвършен положителен и съвършен отрицателен образ, което го превръща в истински романтически творец. А както знаем, романтизмът е идейната и художествена основа на консерватизма, а по-късно и на национализма.

Ако беше по-либерално настроен, проф. Дайнов сигурно щеше да признае, че нито зелените вършат само подвизи, нито правителството – само престъпления; че нито зелените са такъв могъщ и незаобиколим фактор, нито правителството – така ужасено от тях. Едва ли щеше да разделя нацията на две: на малка престъпна шайка от една страна и от друга всички останали – честни и подтиснати, лъгани и ограбвани, – чието мнение са се наели да изразят именно (и единствено) зелените. Щеше да изгради литературните си образи по-многопластови и вътрешно противоречиви, за да бъдат художествено убедителни.

Нека проф. Дайнов да се декларира като модерен либерал и атеист колкото си иска, но дълбоко в себе си е приказен и мистичен романтик, естетически консерватор, третият брат Грим.

А що се отнася до фактическата или пък (пази, Боже!) политическата страна на текста, аз нея не смея и не желая да я коментирам. Ако от Младежкия консервативен клуб искат да се занимават – моля. Но внимавайте, момчета: проф. Дайнов е възрастен и уважаван в академичните среди човек, дръжте се почтително. Пък и, както се видя, е ваш съидейник  – консерватор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Свободата на словото, пък и всяка друга свобода, се състои от два компонента: избор и отговорност. Свобода на словото означава да можеш да кажеш всичко, което мислиш (или което искаш – често това са съвсем различни неща), но да застанеш с името си зад него, да си готов да поемеш отговорност и да понесеш последици, ако се налага.

Колкото и малко време да прекарвам в социалните мрежи, напоследък наблюдавам, че все повече хора се оплакват, задето модераторите са закрили профилите им, поради това че някой или някои са ги „докладвали“, написали са донос за тях. Обикновено се донася за „език на омразата“. Това понятие се нуждае от по-старателна дефиниция, защото много от изказванията във фейсбук са пропити от горестна омраза към някого и нещо, но минават по-скоро за правило, отколкото за изключение, стига да не са насочена към някоя от свещените крави на мейнстрийма. Какво значи „език на омразата“: мнение, което се различава от нашето, критика по адрес на човек, приет за „правилен“?

Иначе фейсбук доносниците много обичат свободата на словото, готови са да загинат за различното мнение. Техните пронизителни писъци се издигат до небесата при всеки намек за нарушени права. Всички те бяха Шарли (Ils étaient Charlie), когато това беше модерно. И нямаха нищо против безвкусния език на въпросното списание, стига изобщо да си бяха направили труда да се запознаят с него.

Така или иначе, доносите в социалните мрежи са факт и те водят до събития, които твърде много приличат на наказания. А справедливостта изисква всички наказания да бъдат подчинени на някакъв кодекс. Примерно, да си сталинист може, но да си хитлерист не може; да мразиш еднополови бракове е забранено, но да мразиш този, който ги мрази, е желателно и похвално, и т.н. Просто импровизирам…

Социалните мрежи извървяха дълъг път. Отначало бяха „Мило дневниче, аз така и така…“, бяха място за споделяне на снимки от семейни събития и тук-там някоя духовитост. После започнаха да се превръщат в сериозна медия. Медията стана толкова сериозна, че висши политици си направиха профили и започнаха да споделят позициите си там, вместо да свикват пресконференции. Даже президентът на Съединените щати си има профил. Когато някой политик се изкаже в социалните мрежи, традиционните медии веднага го цитират. Централните новини започват с „Аз това и това…“ – написа президентът на своята фейсбук страница. Така социалните мрежи вече са не само медии, но и информационни агенции. Публиката им е огромна и гарантирана, защото всеки има профил. Социалните мрежи станаха важен рекламоносител и PR инструмент. Започна да се продава покритие (брой хора с профили), започнаха да се профилират таргетни групи, да се разпространяват реклами и платени статии, да се прокарва влияние…

По тази причина вече е време да се разработят регулаторни механизми за създаване и разпространяване на съдържание в интернет.

Регулацията трябва да засяга както притежателите на профили, така и самите социални мрежи. Рано или късно електронното правителство най-сетне ще се случи навсякъде, та дори и у нас. Тогава всеки гражданин ще има личен електронен подпис, чрез който ще общува с администрацията за поевтиняване на услугите, пестене на време и избягване на корупцията. С този електронен подпис гражданинът ще се вписва и в социалните мрежи: ще създава профили, страници, групи и ще публикува коментари.

Сега всеки може да си направи какъвто профил пожелае. Това може да е съвсем анонимен профил даже и без снимка. Може да бъде и измислен профил със снимка на разсъблечена девойка, която търси познати, пред които да излее смутената си душа. Когато такъв профил събере достатъчно последователи, обикновено се обръща в комерсиален.

Фалшивият профил може да бъде и на най-обикновен човек със свалена кой знае откъде снимка, с измислена биография и даже някакви публикации на стената. Професионалните тролове управляват по десетина такива профила. Виждал съм как такъв труженик публикува нещо с ГЛАВНИ БУКВИ от името на основния си аватар и после започва да го коментира чрез другите си аватари, та чак влиза в спор със себе си, само и само някой да се закачи и да прочете пропагандата.

Най-сетне има профили и на съвсем истински неосъществени и обидени от живота хорица, които имат смелост да се зъбят единствено на собствения си монитор, но докато го правят, си позволяват доста лъжи и осъдителни обиди.

Когато зад всеки профил в електронните мрежи стои действителен човек с електронния си подпис, тогава той ще може да отговаря за всичките си твърдения и емоционални изблици. Тогава няма да има фалшиви аватари, зад които да се крият безименни редници на хибридния фронт и от изток, и от запад. Тогава значително ще намалее т. нар. „фейк“ – фалшивите новини, за които се говори все по-често и които са обида за човешката интелигентност, въпреки че се радват на добър пропаганден успех.

Това е за регулацията на публикуващите. Що се отнася до регулацията на самите социални мрежи, тя трябва да е като на останалите медии и особено на телевизията, защото поне у нас, за голямо съжаление, закон за печата все още няма. Те трябва да гарантират обективност и да не допускат дискриминация. Да се знае: на какъв принцип се блокират профили, на какъв принцип се трият коментари, могат ли да се получават непоискани търговски съобщения, в какво пропорции се публикува реклама, на какви правила се подчинява политическият PR, кои теми са забранени и т.н., и т.н… Иначе лесно могат да бъдат заподозрени в манипулация – толкова по-гигантска, колкото по-гигантски са и самите мрежи.

Тази регулация нека бъде международна, защото иначе тоталитарните режими просто ще забранят със закон социалните мрежи и ще лишат гражданите си от последния свободен комуникационен канал.

Да, понякога социалните мрежи остават единствения свободен и обективен комуникационен канал, колкото да се стараят да осквернят и него с лъжи, манипулации и пропаганда. Не бива да ги оставяме да се превърнат в собственото си отрицание, защото тогава ще ги загубим безвъзвратно.

Ще ги изгубим, ако не се въведе някакво правило, според което всеки който се изказва в социалните мрежи, да носи лична отговорност. Ако кажеш нещо за някого по телевизията, ако го напишеш във вестника дори, може да ти се търси сметка. В социалните мрежи съвсем безотговорно и безнаказано можеш да излееш и най-гнусната помия, която нечий болен мозък е способен да произведе, най-малкото защото не може да се докаже, че си я излял ти.

Когато носи отговорност, нека всеки да си говори каквото иска и за когото си иска. Нека бълва фалшиви новини и „научни“ открития, нека твърди, че Земята е плоска и че Христос е роден през средновековието на п-ов Крим, нека хули и клевети, но да помни, че винаги може да бъде намерен и да му се потърси сметка.

Ако на някого това не му харесва, значи е лъжец или страхливец. Ако пък този някой наистина има информация, която трябва да сподели, но се страхува за живота си (има и такива информации), да я сподели с някакви компетентни органи, а не в социалните мрежи. Когато човек реши да говори със себеподобните си, трябва да го прави с уважение и само тогава, когато има какво да им каже. И да им говори Истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Активизацията на водещи европейски политици в края на лятото дава сигнал, че новият политически сезон е изключително важен както за вътрешните реформи в ЕС, така и за отношенията на съюза с основните му политически партньори. Накъде се е запътила днес Европа – темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, ключова тема за ЕС е напускането на Великобритания. Има ли някакъв напредък в това отношение?

– Да, Фили, в понеделник започна трети кръг от преговорите за Брекзит и има вече известна яснота за изходните позиции на страните. Тя обаче не удовлетворява ЕС. В изложените позиции има разминавания, някои от които са истински препъни камък. Смята се например, макар неофициално, че Брюксел иска Лондон да плати около 100 милиарда евро задължения към бюджета на ЕС, към различни европейски фондове и във връзка със самия процес на излизане от органите и институциите на Евросъюза. Великобритания има обаче своите изчисления, различни от европейските, така че в позицията си е записала само: „Министърът на Брекзит обещава да работи за справедливо уреждане на правата и задълженията на Великобритания като напускаща държава-членка”. По някои от най-важните теми разминаванията са свързани с европейското законодателство, въпрос, който по принцип е сред най-съществените причини за Брекзит и тук консенсусът ще е твърде труден. Имам предвид например заявката на Брюксел спорните въпроси по прилагане на бъдещото споразумение да се отнасят до Европейския съд и британското несъгласие с това. Или разминаването за правата на онези над 3 милиона европейски граждани, които живеят и работят във Великобритания. Брюксел иска съдът на ЕС да има пълна юрисдикция по отношение на техните права, а Лондон е категоричен, че след Брекзит те ще бъдат обект само на британското право. Всъщност по-сериозна близост в позициите май има само по две точки – ядрените материали и европейските стоки на британския пазар. И неслучайно в изказване онзи ден председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер заяви, че е „разочарован от подхода на британското правителство”. „Прочетох всички документи за позицията на Обединеното кралство и никой от тях не ме удовлетворява” – каза Юнкер. И даде да се разбере, че предстоят важни месеци на трудни преговори.

– Пламен, Юнкер засегна и други важни въпроси, включително отношенията на ЕС с Турция и Русия. Има ли новости в това отношение и можем ли да очакваме изненади?

– Аз лично бях изненадан от няколко неща в това изказване, Фили. Първо, изненада ме признанието на европейския премиер, че „ролята на ЕС на световната сцена намалява”. Всъщност, изненада ме не самото признание, защото очевидното няма как да се скрие, а фактът, че Юнкер обясни този феномен най-вече с отслабената европейска икономика и демографските проблеми на континента. Да, те имат значение. Обаче от устата му не се чу и дума за вината на самите европейски политици – за техните не особено активни, често закъснели, не достатъчно конкретни, а понякога и не съвсем адекватни позиции. Както и фактът, че реални механизми за водене на обща европейска външна политика няма, макар да има министър, който уж отговаря за това. Отговаря, но само когато го повикат по име, иначе този министър е по-скоро говорител, чрез който Европейската комисия съобщава позициите си по външнополитически теми, а ако някой се съобрази – добре. Втората изненада от изказването на Юнкер за мен бе известното втвърдяване на тона към Великобритания, за което вече споменах. Третата изненада дойде от изявлението му, че „сигурността на Европа през следващите години не може да бъде гарантирана без Русия”.

– Това не е ли по-скоро проява на европейска куртоазия, защото в същото време Европа не отслабва санкциите срещу Русия, наложени във връзка с агресията в Украйна?

– Дано да е наистина куртоазия, Фили, но има няколко фактора, които ме карат да се страхувам, че ЕС може лесно да се плъзне по наклонената плоскост. Достатъчно е например Брюксел да спре да назовава нещата, свързани с Русия и руската политика, с техните истински имена. Точно такъв призив, впрочем, прозвуча от устата на Жан-Клод Юнкер, който посъветва „посланиците на ЕС да формулират реалистична риторика в отношенията с Русия”. Което значи, че сегашната риторика, включваща думи като „агресия”, „анекс”, „поддръжка на сепаратизъм” и други подобни, не е реалистична, не се харесва на председателя на ЕК и той иска смекчаване на тона към Москва, защото, видите ли, сигурността на Европа зависи от нея – нещо, точно обратно на истината, доколкото сигурността на Европа всъщност зависи от самата нея. Но какво да се прави, има много немски интереси, свързани с газопровода „Северен поток 2”; има много европейски страхове от развитие на отношенията със САЩ, начело с Тръмп, макар че те са повече за вътрешна употреба или за да задоволят амбициите на канцлера Меркел да се представи за истинския лидер на свободния свят; има и ред други причини, които насочват към възможността ЕС, за съжаление, да се постави сам в слаба позиция в отношенията с Русия. Дано наистина не се случи нещо такова.

– А какво каза Жан-Клод Юнкер за отношенията с Турция?

– В тази посока няма изненади, Фили. През лятото конфликтът на Турция с водещата европейска страна, Германия, стигна такива висини, че, съвсем очаквано, европейският премиер бе длъжен да втвърди тона. В Брюксел Юнкер каза: „Турция се отдръпва от Европа с гигантски стъпки” и дори добави, че решението за окончателно прекратяване на опитите Турция да стане член на ЕС вече изцяло зависи от Анкара. Почти в същия момент пък канцлерът Меркел заяви: „Германия има интерес от изграждане на добри отношения с Турция, но реалността налага твърда политика”. Ето защо според мен в близко бъдеще европейските отношения с Турция могат само да се влошават, а не да се оправят – поне докато на власт там е Реджеп Ердоган. Което не е добра новина нито за Европа, нито за Турция, нито за НАТО – само за Русия. Но това е друга тема.

– Пламен, в края на лятото френският президент Еманюел Макрон посети три европейски държави, включително България. Какъв е ефектът от неговата визита?

– Поне за България ефектът, освен в пропаганден план, не е особено голям, Фили. Да, София чу признание, че е готова за Шенген, но е съмнително, че Макрон ще се втурне ей сега да убеди несъгласните с това европейски държави. Да, България се съгласи с основното искане на Макрон – да се регулира статута на командированите източно-европейски работници на Запад, особено във Франция. Във финансов план за София това е незначителна отстъпка, но не е така например за Полша. Тя дразни Франция, като настоява, че заради своя национален интерес не може да се съгласи с нейния. А Макрон си позволи точно от българска територия остро да нападне Полша, което се тълкува като пореден лош знак за европейското единство. На фона на безпрецедентната дипломатическа война между Унгария и Холандия, на фона на все по-острата размяна на реплики между други европейски страни, на фона на чешките въпроси защо Прага трябва да се съгласява с Брюксел, щом Брюксел не се съобразява с Прага, нещата не изглеждат добре – и то точно в момент, когато за да оцелее, проектът ЕС има нужда от повече, а не от по-малко единство.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Замислих се, преди да започна втория роман на Клеър Макинтош. Не че първият – „Оставих те да си отидеш“, не ми хареса, но остави в мен тягостно чувство за есен. А в края на лятото на кого му се бърза към предстоящия сезон? Е, престраших се и сега спокойно moga да заявя, че „Виждам те“ (изд. „Ciela“)...