Преди 24 часа държавната корпорация стартира на Фейсбук стената си (дез)информационна кампания, целяща заблуждаване на жертвите, относно истината за произхода и разпространението на радиоактивния изотоп Рутений-106, преди около два месец...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Подготовката на България да поеме председателството на Евросъюза в началото на следващата година върви добре – смята Антонио Таяни, председател на Европейския парламент. Той бе на кратко посещение в София, което обаче стана повод за някои интересни изявления и вътрешно-политически развития. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, Таяни не е първият европейски политик, който оценява високо готовността на България да поеме председателството на ЕС. Но в самата страна има доста критики, свързани с темповете и резултата от подготовката. Откъде идва противоречието?

– Предполагам, че от различния фокус, Фили.  Вероятно Антонио Таяни или Жан-Клод Юнкер, председателят на Еврокомисията, който бе малко по-рано тук по същия повод, не се интересуват от техническите въпроси – доколко е готова България например да настани гостите в подходящи хотели. Нито се занимават с културната програма, с която България ще забавлява европейците, но чиято подготовка видимо изостава. Те се интересуват от най-важното – съгласуването на основните теми, върху които ще се концентрира София през 6-те месеца на своето председателство.

– И кои са тези основни теми?

– Като акцент на председателството все повече се очертава засиленото сътрудничество между ЕС и страните от Западните Балкани, тоест, активното подпомагане на тяхната подготовка за членство в Евросъюза. През май по темата ще има специална среща в София и тя очевидно е нещо като връх на българския мандат. В посока разведряване на атмосферата на Балканите, България вече предприе и конкретни стъпки. Смята се например, че подписаният неотдавна договор за сътрудничество с Македония поне открехва, ако не отваря изцяло, вратата на Скопие към обединена Европа. Почти веднага след това външният министър Екатерина Захариева  пък предприе истинска совалка между столиците на страните от Западните Балкани и получи подкрепа за провеждането на споменатата среща на върха в София. Друга тема, която със сигурност ще се обсъжда по време на председателството, е мигрантската политика на ЕС и бъдещето на Шенген, включително приемането на България и Румъния в европейската система за свободно движение. Противоречията по мигрантската политика са твърде сериозни. Да не се приемат никакви мигранти, с изключение на наистина хуманитарни случаи – с нюанси, но, общо взето за това настояват страните от Вишеградската четворка. На обратната позиция е Германия, в която канцлерът Меркел, макар също с някои нюанси, продължава да държи на политиката на напълно отворени врати. Точно това обаче попречи за създаване на ново коалиционно правителство в Германия, начело с Меркел и сега нещата там вървят към извънредни избори с неясен резултат. Така или иначе, в практически план българската политика по мигрантската тема се опитва да балансира между двете крайности, но е съмнително, че точно България по време на председателството ще тушира европейските противоречия – нито дипломацията ни е толкова силна и авторитетна, нито някой всъщност очаква от нас точно това.

– А що се отнася до влизането на България в Шенген, има ли шанс то да се случи скоро?

– Тук нещата стоят малко като в поговорката „царят дава, пъдарят не дава”, Фили. Имам предвид факта, че от доста време водещи европейски политици се изказват не просто положително, а категорично в полза на влизането на България и Румъния както в Шенген, така и в Еврозоната. Няколко пъти на официално ниво го каза Жан-Клод Юнкер, сега в София го потвърди и Антонио Таяни. В същото време обаче отделни страни – Холандия, Германия и други, смятат, че не сме готови и блокират процедурата. Иначе при посещението си в София Антонио Таяни открои още два проблема, които нарече „основните тревоги на Европа” – икономическата криза, от която ЕС още не се е измъкнал изцяло и терористичната заплаха. Това също са теми, по развитието на които София едва ли ще има нещо повече от чисто организационен принос по време на председателството си.

– Пламен, а какво става с другата важна тема – излизането на Великобритания от ЕС?

– Въпреки първоначално развитите лично от премиера Бойко Борисов фантазии за възможен български принос по този въпрос, такъв няма да има, защото нещата около Брекзит се водят на друго ниво. Впрочем, в последните месеци особено, Борисов често изглежда решен непременно да свърши този или онзи европейски подвиг, след което ентусиазмът затихва. Така беше например с идеята му лично да играе нещо като балансьор в отношенията между ЕС и Турция. В публична лекция преди няколко дни Борисов почти размаха пръст на Брюксел, като заяви, че „не трябва да се прекъсват отношенията с Турция, страната с най-голямата армия в Европа”. Сякаш армията има някакво отношение към каквото и да било в тези отношения. Това свободно съчинения по дипломация обаче скоропостижно завърши с оправданието „ама аз нищо не казвам за приемане на Турция в ЕС” – думи на Борисов от онзи ден, веднага след срещата му с Антонио Таяни. На дневен ред в главата на премиера обаче сега е и друга, още по-забавна според мен идея – как, влизайки в ЕС, страните от Западните Балкани достойно ще заместят…..напускащата Великобритания. Тази теза е толкова смешна, че дори няма нужда да се опровергава, но все пак да кажа най-очевидното – няма на света държава или куп държави, които могат да заместят Лондон и като икономически възможности, и като дипломатически умения, и като принципна политика, и като военна сила, и като мост между Европа и САЩ, тоест, стълб на евро-атлантическото сътрудничество. Няма. И всичко това ще липсва на Европа, независимо с какви метафори се утешаваме тук за огромната загуба, за която в голяма степен сами сме си виновни.

– Като спомена „загуба” – само дни преди посещението на председателя на европейския парламент Таяни в София, председателят на Българския парламент Димитър Главчев внезапно загуби поста си. Защо и как стана това?

– В този случай връзката с посещението на Таяни е много интересна Фили, то бе използвано за политически рекет от страна на БСП. Казвам „рекет” съвсем буквално. Заради един парламентарен спор, който сами провокираха, социалистите се заканиха на Димитър Главчев. Те заявиха, че напускат Парламента и ще оставят Таяни да говори пред полупразна зала, ако Главчев не подаде оставка. А премиерът Борисов, вместо да защити своя съпартиец и парламентарен председател, го накара наистина да подаде оставка. Това не е първият път, когато Бойко Борисов се поддава на откровен рекет, а вероятно няма да бъде и последният, защото тук важи правилото – щом поддаваш, ще те натискат още. Докъде може да стигне подобен натиск и дали някоя подобна нелепа история няма да се разиграе по време на самото българско председателство, предстои да видим. Засега можем само да се молим изненадите, които непременно предстоят в първите 6 месеца на следващата година, да бъдат само приятни, а не неприятни. Но не съм сигурен към кой точно бог да адресираме тази молба, за да имаме поне малък шанс тя да бъде чута.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Това е положително, защото ъплоуд филтрите са силно ограничителни спрямо правото ни на свободно изразяване.

Това е положително, защото ъплоуд филтрите са силно ограничителни спрямо правото ни на свободно изразяване.

Защо писателите получават по-малко пари от тенисистите? Този въпрос увисна над отиващата си седмица и аз съм сигурен, че многократно му е било отговорено, защото отговорът не представлява никаква трудност: първо, със сигурност има добри писатели, които печелят повече пари от мнозина лоши тенисисти, както и обратно; второ, дори и слабите писатели трябва да познават света, в който живеят и който описват, а познавайки го би трябвало да са разбрали, че печеленето на пари в този свят се подчинява на известни икономически закономерности.Печалбата е част от оборота на дадено предприятие или дадено търговско начинание. Ако писането на разкази и романи беше съпроводено с организирани залагания, реклами, телевизионни права и наградни фондове, то със сигурност и романистите щяха да печелят като тенисистите. Един писател печели около 15% от коричната цена на книгата си. За да спечели два милиона и половина – сумата, предизвикала въпросното възмущение, – трябва да продаде книги за около 17 милиона. Просто е. И не е невъзможно. Ако една книга струва петнайсетина долара, от писателя се иска да реализира малко повече от милион и сто хиляди копия. Има писатели, които редовно го правят, и техният брой е горе-долу като броя на тенисистите от категорията на Григор Димитров. Тъй че светът е съвсем логичен, предсказуем и справедлив.

– Ама, чакай! – ще каже някой. – Ти пак искаш да ни изпързаляш! Въпросът е, че литературата е много по-полезна от тениса, пък на писателите плащат по-малко!

Вероятно е така. Със сигурност е кофти два грама кокаин да струват повече от два грама ванилия. И е направо обидно проститутка да печели повече от добра лекарка, която спасява по десет живота седмично. Но това е положението, Минке: цената се определя както от себестойността, така и от търсенето. Как му викаха икономистите? Потребителна стойност.

Ако някой е на мнение, че елитен писател трябва да печели колкото елитен тенисист, нека бъде добър, когато излезе следващата книга на писателя, да речем в тираж 1000 бройки, да отиде и да си я купи приблизително за 3 700 лева бройката.

Но това са очевидни неща и няма какво да ги предъвкваме отново и отново. Не това е интересното в конкретния случай. Интересното е ценност ли е литературата и трябва ли да се насърчават писането, четенето и книгоиздаването.

Я да видя остана ли някой на мястото си, без да подскочи, викайки: „Трябва, как да не трябва!“.

Има най-различни книги. Много от тях си приличат помежду си само по това че са правоъгълни и хартиени. Има книги за любовта и дълга. Има исторически, криминални и приключенски книги. Има научни и научнопопулярни книги. Има книги за самопомощ, за йога, градинарство и готварски рецепти, за световната конспирация, за властелините на света и за най-скритите тайни на историята и вселената, които можете да си купите с меки корици от площад „Славейков“. Има кадърни и некадърни книги, забележителни и незабележими, книги, от които научаваш нещо и книги, с които просто си губиш времето. Има книги, които възвисяват душата ти и такива, които я омерзяват.

Следователно, добре ли е или не е добре да се чете просто по принцип каквото и да е? Странно, но много хора мислят, че е добре. Ако видят младеж с книга – умиляват се. Но дали книгата е „Любовницата на Фройд“, „Десетте фатални грешки на Хитлер“ или „Вибрации и енергийно приложение на традиционни български билки“ – това няма значение, важното е, че младежът е с книга в ръка, важното е, че чете!

Също така е странно, че почти всички които са на мнение, че е добре да се чете все едно какво, не са на мнение, че е добре, например, да се яде все едно какво. И ако яденето само по себе си не представлява ценност, то защо четенето трябва да представлява? Ценно е това, което четеш, а не че просто четеш, както е вкусно онова, което ядеш, а не че просто ядеш. Но може би схващането за абсолютната ценност на четенето и относителната на яденето идва оттам, че докато не всеки може да чете, то абсолютно всеки може да яде. Да ядеш не се учи, то са владее по рождение, докато грамотността изисква известно усилие. А всяко усилие трябва да се награди с уважение.

Не винаги обществата са били на мнение, че е хубаво техните членове да са грамотни и да имат достъп до всевъзможна литература. Напротив, много уважаващи себе си общества са споделяли убеждението, че прекомерната грамотност поражда досадна нужда от цензура. Литературата девалвира след изобретяването на книгопечатането, защото се масовизира. Превръща се в пропаганда и средство за манипулация. Появяват се нечувани по-рано жанрове, предимно развлекателни. Появява се порнографията, появяват се сензационни четива, обслужващи най-дълбоките интелектуални низини. Появяват се революционни четива, които допълнително мътят и бездруго размътени мозъци. Оттук нататък с носталгия ще си спомняме безвъзвратно изгубените времена на тихите монаси, които търпеливо преписват на ръка умни книги.

Как изглеждат нещата от съвременна гледна точка? Днес почти всеки, който умее да яде, умее и да чете. Ако случайно не умее да чете, то умее да гледа любовни сериали по телевизора. Днес въпросът вече не е дали четем, а какво четем, как го четем и защо го четем. И е хубаво на този въпрос да се отговори честно, защото разни класации, в които любимият роман на „българина“  е „Под игото“, при положение че при една импровизирана анкета на улицата вероятно ще се окаже, че 90% от запитаните няма да са в състояние да отговорят за какво се разказва в него, са смехотворни.

Художествените книги (да оставим настрана научнопопулярните, наукоподобните и сензационните) са няколко вида: класически чуждестранни, съвременни чуждестранни, класически български и съвременни български. Може да се направи и по-прецизна класификация според народите и историческите моменти, според идейните течения и художествените достойнства, но в общи линии книгите са това. Как да се ориентираме, как да изберем четивото си така, че то да е полезно за нас, да обогати личността ни и да ни направи по-адекватни?

Не бих задал този сам по себе си ялов въпрос, ако не исках да стигна до отговора: чрез изучаването на литература в училище.

Често можем да се натъкнем на коментари, които се възмущават от това, че в училище инквизират децата, карайки ги да изучават ненужни неща. Като се започне от подбора на авторите и произведенията, та се стигне до малкото теория, заложена в средния курс – наскоро вниманието ми беше привлечено от дълбоко възмутено изказване в социалните мрежи: безобразие било децата в гимназията да учат стилистични фигури и термини като синекдоха, плеоназъм и хронотоп. Защо да е безобразие? Извън помпозното звучене на тези термини, зад тях се крият лесни за разбиране неща. Защо приемаме, че един младеж в гимназията е способен да осмисли спина на електрона в атома като негов собствен момент на импулса, свързан с квантовата му природа, а да не може да разбере, че ако каже на любимата си „Сърце мое, ще те обичам дълбоко, искрено и неизменно до края на моя окаян и никому ненужен живот!“, това е синекдоха и плеоназъм? В крайна сметка искаме ли децата да разбират от литература или не? Искаме ли да развиват мисленето си? Защото най-доброто упражнение за развиване на мисленето е анализирането на чужд художествен текст, а то е невъзможно без макар и елементарни познания по стилистика.

Което пък ни връща на въпроса: искаме ли колкото може повече хора да бъдат колкото може по-грамотни и да прочетат колкото може повече книги? И искаме ли да прочетат книги, които ще изградят културата им, а няма да ги тласнат в миризливото блато на паралелните ценности, измислиците и надменните бълнувания на посредствените умове?

Аз мисля, че отговорът е лесен. Така или иначе сме избрали да развиваме обществото си като гражданско общество. Това означава, че за нас демокрацията, законността и институциите ще бъдат ценности. Светът е достатъчно сложен и за да може един човек да участва в демократичните процеси и да взаимодейства адекватно с институциите, той трябва да бъде надлежно информиран. Човек се информира от медиите, но за да успее да стори това, не е достатъчно да бъде номинално грамотен (да умее да чете и пише), а да бъде и функционално грамотен (да осмисля и разбира прочетеното, да го класифицира и подрежда в конструкцията на вече наученото; иначе казано – аз не мога да си съставя мнение за политиката на Америка в Близкия Изток, ако не знам посоките на света, имената на континентите и значението на думата „политика“). Накратко, отговорът е: да, хората трябва да четат много, да четат честни и качествени текстове и да разбират това, което четат. Само така човек може да осъществи свободата си и да направи избор, за който е справедливо после да носи отговорност.

Затова изучаването на литература в училище е съдбоносно важно. Литературата е синтез на идеите на поколенията. Литературата е опитност, надхвърляща краткия човешки живот. Изучавайки литература обаче, ние трябва да изучаваме и история, защото тъй както литературата е художествена история, така историята е научна литература. Без история за мен Гаврош и Козета няма да са по-различни от Хензел и Гретел.

И понеже започнахме с онези, които творят съвременна българска художествена литература, нека с тях и да завършим. Вие безспорно сте майстори на словото, но не залитайте прекалено по формата. Успокоявайте се с мисълта на Борхес, че ако човек има какво да каже, не е толкова важно как ще го каже. И не се отчайвайте, ако един ден някой тенисист напише книга, продаде я в милионен тираж и пак спечели повече от вас. Както се казва: „Жизнь – это c’est la vie!“ Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet