РЕ-ВО-ЛЮ-ЦИ-Я!? Абсолютно НЕ-О-ЧАК-ВА-НО, със скоростта на светлината и издайнически единодушно се прокарват законодателни промени, които рязко ще променят пазара на електроенергия у нас, от 1-ви януари 2018-та г., т.е. след три седмици....

.

Последният засега филм на Мартин Макдона Три билборда извън града  (оригинално заглавие  Three Billboards Outside Ebbing, Missouri)  беше показан и в София. Филмът вече е взел наградата на публиката в Сан Себастиан и Торонто, наградата за най-добър сценарий във Венеция и две награди BIFA.

Главната героиня е Милдред Хейс. Живее в малък град  в Мисури, разведена, майка на син и дъщеря,  преживяла преди месеци огромна лична трагедия. Дъщеря й Анжела, в трудната гимназиална възраст, една вечер е изнасилена и убита. Месеци наред убиецът остава неизвестен, мъката не отстъпва, но се засилва гневът от липсата на справедливост и правосъдие.  На входа на града, покрай магистралата, има три изоставени билборда – и филмът започва с  решението на  Милдред да ги наеме, за да постави директно и видимо въпросите си  към хората, от които очаква действие – и лично към шефа на полицията : какво правиш, за да разкриеш престъплението? Въпросите  от билбордовете  – както и се очаква – привличат вниманието  на местната полиция, на телевизията,  на хората от града.

Какво казва законът, пита Милдред Хейс в началото, какво можеш и какво не можеш да напишеш на билборд?  Билбордовете са самостоятелен герой във филма: те движат действието, агресията към майката прелива в агресия  към билбордовете, подкрепата за майката се изразява в подкрепа за нейните въпроси на билбордовете, медията е съобщението*.  Ако в Ани Хол Маклуън се появява на екрана лично,   Три билборда извън града  е филмова реализация на идеите на Маклуън:  “Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.”

Ролята на майката е поверена на Франсис Масдорманд, носителка на Оскар за ролята си във Фарго  на братята Джоел и Итън Коен. Макдорманд е съпруга на Джоел Коен от 1984 г.  и това като че ли по особен начин има отношение и към играта й в този филм на Макдона.  Може би не – но така или иначе вече писаха, че съсредоточената отдаденост, съчетана с пълна липса на актьорска суета, правят  Франсис Масдорманд  претендент за втори Оскар.

Както и наградите показват, в основата на успеха е текстът на Макдона.  Историята е пълна с обрати   и в края на филма трудно можем да се посочи  отрицателен герой – напълно отрицателен герой липсва,  героите показват различни страни от характера си в неочаквани развития. Конфликтът, разгърнат чрез билбордовете, е с местния полицейски шеф – който  на практика е престанал да търси убиеца, но пък го  е търсил добросъвестно – според собствените си разбирания, просто засега няма резултат  – и, за съжаление, е на път да си отиде от тежка болест. Какво може да направи? – Ако аз бях на твое място, бих направила база с ДНК за всеки мъж  в тази страна още от раждането му, и като стане нещо – установява се със сигурност – и смърт, казва майката.  – Това със сигурност не се позволява  от законите за правата на човека, обяснява полицаят, и точно в този момент той изглежда прав. Милдред Хейс също има грешки – може би и вини   – в трудните отношения майка – дъщеря, може би Анжела е щяла да остане  жива, ако майката с  търпение беше намирала път към нея: става ясно, че отношенията им са били обтегнати и скоро преди убийството дъщерята е искала да се премести да живее при баща си. Обтегнати отношения не заради липса на любов, а заради моментна небрежност или липса на внимание, никой не е съвършен – но само някои плащат толкова висока цена.

По подобен начин се развива и образът на полицая Диксън, класически расист и насилник, власт, облечена в сила. Още ли мъчиш негри, Диксън, пита майката в началото на филма. – Не негри, а цветнокожи, отговаря Диксън (известна фраза и от Ръкомахане в Спокан) –  и след известна пауза добавя – и не ги мъча.  Мъчи ги, филмът показва сцени на насилие, но ето, Диксън случайно чува непознат мъж да споделя, че е участвал в изнасилване – и от този момент се променя,  проявява изобретателност, рискува, за да получи ДНК от заподозрения – и  започва да се държи наистина като полицай, все пак повелята  е  да служи и да защитава.

Филмът не дава отговори, не знаем дали в далечината се вижда правосъдие за убитото момиче, но на финала камерата  проследява удивителна двойка – Милдред Хейс и Диксън, заели се с установяване на истината   – ако не за дъщерята на Милдред, то може би за друго насилие. Как ще продължи историята? Ще видим, ще решим по пътя.

Звучи и като отворен финал за Америка, за американската действителност. Ще решим по пътя.

Прекрасен филм, а най-хубавото е, че със сигурност за другите зрители важни ще се окажат други послания, те ще открият друго там. Отново време за Маклуън: “Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.”

*

Маршал Маклуън – исках да сложа връзка към статията за Маклуън в  българската Уикипедия – с удивление виждам, че няма статия, но поне има два реда за Медията е съобщението.

Това е термин – „търговия с болка“. С него маркетингът назовава пазара на лекарства и на медицински услуги. И не го назовава осъдително, а с респект, защото това е един стабилен пазар с големи рекламни бюджети. Този пазар е може би най-печеливш от разрешените (по-печелившите от него са забранени), защото човек не се цигани за живота и здравето си, готов е с благодарност да заплати и най-дебелата сметка, която му представят, а ако не може, появява се някоя здравна каса, която ще я заплати вместо него с още по-голяма благодарност. Разбира се, няма да я заплати със собствени пари, защото здравните каси не създават блага и не генерират принадена стойност. Ще я заплати с чужди, а най-сладко е да се разплащаш с чужди пари.

Ето защо един от може би най-извратените сектори на днешния извратен свят е здравеопазването. То доказва правотата на максимата, че колкото по-прекрасна е добрата страна на дадено нещо, толкова по-ужасна е лошата му страна. Днес здравеопазването е фантастично. Има лекарства за почти всичко, апаратурата е космическа, навлезли са най-авангардните технологии, хората живеят дълго, достигат до противоестествени старини (поради което вече живеят по четири поколения едновременно), разболяват се от нови болести на дълбоката старост, за които медицината трябва да търси нови авангардни лечения. Това е добрата страна. От другата е физиономията на една индустрия, в която има много пари. И тези пари развращават.

През миналата седмица прокуратурата, МВР и Министерство на здравеопазването оповестиха резултатите от усилията си да се справят – хайде да го наречем с думи прости – с мащабни кражби на лекарства, изписани от Здравната каса. Чрез фалшификация на документи, скъпи лекарства за около 200 млн. годишно не стигат до пациентите, на които са предписани, а се изнасят в Европа. Дори се внасят заместители от Турция, препакетират се като оригинали и пак се изнасят на високи цени. Междувременно болни с учудване четат в епикризите си, че са били лекувани с медикаменти, които те нито са виждали, нито са чували. В аптеките пък предлагат вместо предписаното лекарство, което е скъпо и пациентът трябва да доплати от себе си част от цената му, негов заместител, за който не трябва да се доплаща. Така тези купени с пари от Здравната каса медикаменти не стигат до предназначението си, а се оказват подарък за някакви тарикати, които ги продават наново при 100% печалба. Дали си делят тази печалба с някого? Положително. Нали все пак за схемата е необходим лекар, който да предпише, пациент, на когото да се предпише, и купувач, който да плати за подозрително евтиното лекарство. Трябва и контролен орган, който да не контролира, власт, която да си затвори очите. Но пак остава за всички.

Заговори се отново и за схемата „болница в болницата“ – държавна болница дава част от сградата си на частна под наем от 50 лв. и двете започват да развиват съвместна дейност, от която държавната болница отива към фалит, а частната печели десетки милиони. Очевидно, щом се печели, икономически смисъл има. Как тогава на една и съща територия, при едни и същи болни едното предприятие фалира, а другото просперира? Явно печалбата на едното предприятие не стига до него, защото по пътя се открадва. Просто е. Но в крайна сметка какво ни пука на нас, пациентите? На нас ни е все едно в коя болница ще ни лекуват, стига да ни излекуват, особено щом плаща Касата. Но заради този „капиталистически“ начин на мислене у докторите, ние се изпълваме с подозрението, че не всички пари за нашето здраве стигат до нас.

Правило: Ако някъде има пари, които могат да бъдат откраднати, то те ЩЕ бъдат откраднати.

Може би затова опозицията заговори за мораториум върху лицензирането на нови болници. Защото на частните болници се гледа като на гладни прасенца, които се тъпчат и нетърпеливо квичат при цицките на тлъстата здравна каса. На пръв поглед предложението изглежда разумно, но като се замислиш, млякото на свинята е едно и също количество, независимо от броя на прасенцата. Дали пък мораториумът не цели да се спре конкуренцията, която ще притесни вече цицащите прасенца? Това обаче е съвсем друг сюжет.

Друго предложение на опозицията е държавните и общински болници да престанат да бъдат търговски дружества и да се превърнат обратно в дружества по Закона за лечебната дейност (който казва, че болници могат да откриват търговски дружества и кооперации, ама хайде да не се отплесваме). Така или иначе, не се оказа добра идея болниците да бъдат търговски дружества и провалът на тази идея не е икономически, не е социален,  а хуманитарен. Заради търговския подход към здравеопазването пациентът се превърна от страдащ човек в крачещо портмоне, което се задава в далечината по живописна здравна пътека.

Днешният лекар не е като уютния селски доктор с бели бакенбарди от английската литература, който те изражда и после знае всяка твоя болежка, докато не дойде време да напише смъртния ти акт. Днешният лекар рядко ще се поинтересува от пациента извън собствената си компетентност. Действителен случай: човек отива на уролог-светило (частен прием, 50 лв. за „добър ден“) с оплакване. Урологът го праща на няколко скъпи изследвания (при свои ортаци), от които не се установява нищо особено. Междувременно възпалението не се повлиява почти никак от традиционната терапия, но пък се появяват кожни усложнения. Светилото казва, че това вече не е негова работа и праща пациента да си търси кожен лекар. Кожният лекар пита:

– Имате ли диабет?

– Не знам – отвръща пациентът. – Никой не се е интересувал от това.

Оказва се, че пациентът все пак има диабет. Започва да го лекува, от което се оправя и урологичният му проблем. Междувременно светилото продължава да свети и да инкасира по 50 лв. за „добър ден“.

Днешният лекар рядко ще каже на пациента „Нищо ти няма!“ и ще го прати да си върви с усмивка. Напротив – дори и нищо да му няма, той ще го хоспитализира, ще го оперира ненужно по скъпа пътека с риск да го осакати или ще му предпише скъпо лекарство по оня начин, за който стана дума по-горе, което пациентът може и да не види другаде, освен в картона си.

Разбира се, не всички лекари са такива, а онези, които са, са благодарение на системата, по чиито правила работят. Тази система, макар и условно да се нарича „здравеопазване“, няма интерес човекът да е здрав. Тази система, превърната от здравните каси в гарантирано печеливш бизнес, има интерес от болни хора. И то не от инцидентно, а от хронично болни хора. Фармацевтичните компании планират с години напред производствата на поддържащи медикаменти на базата на проучвания на пазара и статистика на хронично заболелите. Представете си, че внезапно открият лечение за диабета, представете си, че диабетът изчезне като вариолата или холерата! Та това ще е световен икономически катаклизъм във фармацевтичния сектор! Този ужас ще е съизмерим с ужаса, който биха изпитали петролните компании, ако някой изобрети двигател на вода. И светът ще изпита същото сътресение, което би изпитал, ако страните от ОПЕК останат без приходи.

От друга страна, именно защото има толкова много хронично болни, всеки един от тях може да разчита на евтини и качествени лекарства за себе си. Двояко нещо е животът…

Така или иначе, системата на здравеопазването е неестествена навсякъде по света. Тя е в центъра на социалната политика, защото (и съвсем правилно!) се приема, че обществото е длъжно да се грижи за живота и здравето на своите членове преди всичко останало. Тъй като много често тази грижа е свързана с непосилно скъпи дейности и процедури, появяват се здравните каси, които да ги финансират на солидарен принцип – всички членове на обществото се грижат за болните. Великолепно! Но от това процедурите и дейностите стават още по-скъпи, защото има кой да ги плаща. Както казахме вече, колкото по-прекрасна е добрата страна на нещата, толкова по-отвратителна е лошата. Колкото по-благородно и ангелоподобно същество може да е човекът, толкова по-дребнаво, егоистично и изобретателно в престъпленията си е способно да бъде. Когато може да защити своя интерес в ущърб на интереса на другите, човекът рядко ще пропусне да го направи. Това е така, защото светът лежи в зло.

Очевидно е, че парите за здраве са като колелото на историята у др. Георги Димитров – те се крадат и ще продължават да се крадат, докато има откъде. Въпросът е какво да се прави – да се вложат още повече пари, за да се затрудни кражбата, или да се промени „чипа“ на „мат’рияла“ (извинявам се, че използвам толкова дразнещи метафори, но какво да правя, като са верни!). Утешителното е, че този „чип“ и този „мат’риял“ са не само наше проклятие, такова е положението навсякъде, Минке. Но рано или късно, по един или друг начин ще се оправим, защото това е логиката на историята.

Безспорно, разумното решение е да се препрограмира чипът. Иначе е все едно да се тъпчем с аналгин, без да извадим гнилия зъб, от който идват болките ни. Докато хората са злонамерени, никой не може да изобрети толкова съвършени закони, които да спрат тяхната злонамереност. Ако няма добра воля да се спазват законите, те не струват и хартията, на която са написани. Обратно – ако хората са добронамерени, няма нужда да се пилее ресурс да бъдат дебнати и наказвани. Този ресурс може да се насочи към нещо по-полезно. Между другото, забелязали ли сте, че човек харчи по-голямата част от плодовете на своя творчески труд, за да се пази от самия себе си? Полиция, армия, съдилища, алармени системи, пароли за достъп, затвори, адвокати… Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Мая Бочева е създателят на тази чуууудна история, дори вече много истории за деца, прекрасно илюстрирани, които тръгнаха от игра за мобилни устройства, а вече са серия книжки, коя от коя по-красиви и прекрасни и още и още! Издателството се казва Tat Creative, а Мая е чаровната вълшебница, която забърква тези приказни магии!

За Кой светна луната вече съм писала. С голям кеф. Но с Мая интервю не бяхме правили и се радвам, че прие поканата ми и ето ни в разговор за историите, децата, времето семейно заедно и още и още