„Аз мисля, че с начина, по който социалистическата партия води безогледна борба против всички партии, които стоят надясно от нея, с това доктринерство, с това общо отрицание на техните усилия тя е спомогнала в голяма степен да убие в българския народ вярата в неговите партии, а народ, който изгуби тая вяра в партиите си, е народ, готов да бъде тъпкан и мачкан…”

Това казва Атанас Буров в реч, посветена на режима на цар Фердинанд на 15 юни 1911 г. http://clubz.bg/62134-pára_v_svirkata

Драмата на Буров, чиято кулминация настъпва през септември 1944-та и най-вече на последвалия “народен съд”  половин година по-късно, когато и банкерът става жертва на разправата с “враговете на народа” по съветски образец, е сляпото му русофилство на убеден русолюбив антикомунист. Банкерът мразел комунизма, но обичал “Русия”, без оглед на факта, че става дума за СССР.  В тази своя шизофрения Буров е поддържал (от)лични отношения със съветското посолство в София и е вярвал, че може да угоди на грузинеца в полза на България. 

Превръщайки се в “силния човек” в последното независимо от СССР българско правителство на Константин Муравиев, съставено седмица преди  началото на съветската окупация, външният министър в този кабинет Буров е вероятният инициатор  за министър на отбраната да бъде поканен Иван Маринов, (д)оказал се по-късно като съветски агент. По сметката на Буров този малко известен генерал е трябвало да умилостиви Москва заради факта, че е бил женен за сестрата на шефа на българските комунисти Георги Кирков. http://ivo.bg/2013/07/21/защо-българските-русофили-не-емигрир/

Трудно е днешните “антикомунисти” във властта да бъдат сравнявани ( по ерудиция, житейски път и т.н.)  с Атанас Буров, но по шизофреничната им претенция да бъдат едновременно противници на комунизма и да обичат с религиозен плам ( постсъветска и путинистка) Русия, те се родеят с него. 

На снимките по – долу ( малка , но представителна част):

Красимир Велчев от ГЕРБ, Димитър Главчев от ГЕРБ, Менда Стоянова от ГЕРБ, Марио Тагарински ( в предишното Народно събрание, както и Христо Бисеров – и двамата са бивши висши дейци на СДС).  

Общото между тях , освен “други неща”, е любовта им към Русия, заявена чрез  членството им в групата за приятелство с нея в НС.

В сегашното Народно събрание техните подобия по този признак са мнозинство, формирано от представители на всички парламентарни групи, но начело по брой са  парламентьорите от ГЕРБ.

http://www.parliament.bg/bg/friendshipgroups/members/311

Share on Facebook

Разликата между средната дневна цена на електроенергията, търгувана на борсата през декември 2017-та г. спрямо цената продавана от АЕЦ "Козлодуй" за същия период е вече повече от ДЕСЕТ ЛЕВА за Мега-Ват-час (МВт.ч) в полза на свободния и ...

Поетесата Мария Лалева започва да пише сценарий по още неиздадения си роман „Живот в скалите“ в края на януари. Тя споделя в интервю за Bulgaria ON AIR, че възнамерява да работи паралелно по двата проекта и вече е избрала човек, който да й помогне да развие сценария. Получила е и официално предложение за пълнометражен филм с...

Christopher Wool, The Show  is Over, 1993

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-2017-ravnosmetka-i-neravni-smetki-na-nyakoi-iznasilvaniya

Какво му остава на човек, който в тъмните винени дни между Коледа и Нова година си стои в къщи, освен да мисли глупости.

Тази сутрин например отворих очи с ясната, макар и твърде нелепа мисъл, че вече не искам да живея в Швеция. Вчера беше същото. И онзи ден. Изобщо, така стоят нещата, откак научих, че либералният шведски модел май доброволно се кани да се превърне в мракобесното си отрицание.

Какво друго да си помисля, като прочетох за тъй наречения Закон за съгласието – всеки гражданин, наканил се да прави секс, да получи, за да представи евентуално пред съда, подписана бележка за съгласие от своя партньор/партньорка.

Ами ако двама се награбят спонтанно в асансьор и нямат бланки в себе си? А ако хора в напреднала възраст започнат да се туткат с парафа и се стигне до крушение на и без това трудно нарасналото мъжко достойнство? Да не говорим как се взима бележка в случаите, когато в секса участват…..така, де, прочетете „Златното магаре” на Апулей и ще разберете какво имам предвид.

Научавам също, че шведският Закон за съгласието въвежда в и без това тъпия и неразбираем правен език две нови категории деяния – „изнасилване по невнимание” и „изнасилване по небрежност”.

Това ме уби. Е, изнасилването по невнимание успях донякъде да си го представя. Ако трамваят е препълнен, а девойката пред теб изобщо не внимава…..макар че чак толкова разсеяни аз поне не съм срещал.

Чудя се обаче как в живия живот може да се реализира изнасилване по небрежност. Питам разни жени, но повечето вдигат небрежно рамене, сякаш темата не ги засяга, а останалите признават, че също като мен  са озадачени.

Не озадачен, потресен съм, граждани, докъде с този закон едно просто червено-зелено управление може да докара прекрасната държава Швеция. Макар че информацията за него може да е просто лоша коледна шега или част от хибридния опит за подкопаване на либералните ценности. Така или иначе, питам се – има ли политически коректен начин някой да прави секс с красавицата, наречена „политическа коректност” или тя подлежи единствено на небрежно изнасилване, което да ѝ запуши устата, през която постоянно се раждат нови глупости.

Освен в Швеция, напоследък не искам да живея също в Канада. Поне не и след като Венецуела изгони канадски дипломат, а Канада отвърна със същото. Лоши канадци – нямат какво да предложат, освен сняг и демокрация, но се опитват чрез тези напълно безполезни за Венецуела стоки да подкопаят прекрасното ляво управление на другаря Мадуро. С извинение към децата, но такова му е името на човека и няма защо да се срамува – още повече, като истински социалист, той не е изнасилил никого конкретно, само народа си като цяло, което не е срамно, а народополезно дело. Така че, мога да кажа – „не” на Канада, „да” на Венецуела.

След като либералните чиновници от Европейската комисия се заканиха да запушат устата на управляващите консерватори в Полша, като им отнемат правото на глас „при обсъждането и приемането на общностните решения”, много сериозно се питам къде не искам всъщност да живея – в Брюксел или във Варшава. Трудно ми е да реша, но има няколко критерия, по които да отсея.

Не искам например, докато се разхождам по улицата, отвсякъде да ме дебнат и да се протягат към гърлото ми или към полата на жена ми агресивните резултати от безумната мигрантска политика на ЕС. Не искам да чувам разни леви псевдо интелектуалци да ми разправят, че разликата между нацизма и комунизма е огромна и то в полза на добрия комунизъм. Не искам други тъпанари, маскирани като висши политици и богати бизнесмени, да ме убеждават колко хубаво си живяхме с Русия, докато ги нямаше гадните санкции и колко хубаво ще си живеем, ако те отпаднат. Или поне ако вземем да ги заобиколим. Не искам да виждам още и онези висши политици, които потриват доволно ръце, че Великобритания си тръгва от ЕС, а с нея изчезва и истинският дух на атлантизма.

Има и още, но да не ви изнасиля по небрежност с примери – и тези са достатъчни. Като тегля калема обаче, май излиза, че не искам да живея и в Брюксел.

Разбира се, казвам всичко това, защото си търся ново място под слънцето, след като не искам да живея вече и в България. Писнало ми е да виждам как всичко тук постоянно се превръща в своята противоположност – политиката в анти политика, бизнесът – в анти бизнес, образованието – в необразованост, здравеопазването – в здраверушене, правото – в криво и т.н.

Не може да знаеш, че си държава на първа линия в руската хибридна война срещу нормалния демократичен свят, а да избираш президент, според когото Украйна е озлочестена поради собственото си невнимание – с порива си към независимост и демокрация е предизвикала невинната иначе Русия. Не може с избора си постоянно да слагаш на високи властови позиции хора, дето пак искат да строят АЕЦ „Белене”, да ремонтират старите руски МИГ-ове, докато се разпадне идеята за българското членство в НАТО и да ръкопляскат на руския патриотизъм преди българския. Много такива работи още не може.

Ама може!

Е, не искам!

Вече чувам обаче как у публиката възниква основателния въпрос къде тогава искам да живея, при толкова капризи.

Веднага казвам, на първо място – в Северна Корея. Искам да имам над главата си някой велик вожд и учител, който да мисли вместо мен, а аз да си гледам кефа и да не мисля за нищо. Искам да съм на първа линия, когато смелите ни и буквално изгладувани от народа ядрени ракети победят цялото ООН и неговите мръсни империалистически резолюции. Искам да усетя вкуса на мир  и възход. Искам, освен това, да усетя още веднъж и вкуса на свободата – като накрая избягам от Северна Корея където ми видят очите.

Може да отида да живея също с удоволствие в Куба. Раул Кастро обеща онзи ден, че като изтече мандата му, се маха от върха. Това е малко като да чакаш от умрял писмо, защото никога не е ясно кога точно изтичат мандатите на подобни хора, но все пак – надежда има.

Не бих отказал също да се заселя между умствените ми братя от тъй наречената Палестинска автономия. Тези хора са дотолкова автономни, че непрекъснато искат да изнасилят Израел, като стрелят с ракети по него – но са съвършено прави в това си невинно всъщност желание. Да, Израел храни арабите от Палестина и им отпуска територии, за да си направят те собствена държава – но истината е, че по този подмолен начин хитрите евреи унижава палестинците. Светът остава с впечатлението, че те не са способни на две магарета слама да разделят и ако ги оставиш сами, ще умрат първо от глад, а после и от роднински огън, докато се стрелят помежду си. Но това положение е нетърпимо и ООН трябва да накаже държавата Израел, като обяви, че прекратява нейното съществуване.

Почти сигурен съм обаче, че за мен най-доброто място за живеене е Русия, ако не Русия тудей, то поне Русия томороу.

В Русия томороу предстоят избори и начело на въпросната страна агромная отново ще се избере Путин – човекът, чиито напълно демократични мандати вече никой не може да изброи, човекът, готов небрежно да изнасили всяка логична дума и всяко разумно действие, за да докаже на света, че има право да се разпорежда с крепостните не само в собственото си имение, но и в съседните.

Щастие ме обзема, граждани, само като си помисля за перспективите, които поредният демократичен руски избор на Путин ще отвори пред света.

Ма чак такова щастие…..да не би като се събудя пак, да се окаже, че всъщност съм девойка, която се вози в препълнен шведски трамвай и не внимава достатъчно за позицията на гащичките си…..

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

За да изобличим поредната убийствена лъжа на "Капитал" ще си припомним, какво беше написано там на 15-ти декември, а именно: Като причина за поскъпването на тока търговците посочват основните енергийни ресурси, които се търгуват на све...

Проявата на загриженост към семействата на загиналите български военни в Кербала преди 14 години щеше да е изцяло похвална иницитива дори и в партийно-пропагандния контекст, който й придава вчерашната пресконференция на Корнелия Нинова. Ако не беше обаче едно обстоятелство, което прелива чашата на търпението към партийното лицемерие. Защото да говориш за забрава от името на партията, чийто ( макар и бивш към онзи момент) лидер Първанов разтвори камуфлажна защитна мрежа над виновниците за трагедията в Ирак, измъкнали се от каквото и да било правосъдие, е вид съучастие в продължаващато престъпление по замитане на следите за вината на българските началници.

Пресцентърът на БСП разпространи съобщение и снимки за срещата на Нинова и членове на ръководството на БСП, на която тя казала ( от името на близките) на загиналите, самоназначавайки се за техен говорител:

„Тези хора се чувстват забравени, чувстват, че децата им са забравени. И за тях, и за нас загиналите наши момчета са герои”.

Сред идеите на ръководството на БСП как да бъде съхранена паметта за българските жертви в Кербала е да бъде преиздадена книга за тях, да бъде поставена паметна плоча в София и да се направи филм ( непременно) от Елена Йончева.

Дали всичко това всъщност не означава точно обратното: опит да бъде забравено при какви обстоятелства загинаха нашите сънародници и как за това не се намериха виновни- дори напротив, червеният президент Първанов не само прикри най-висшия военен на върха на въоръжените сили, генерал Никола Колев, но и го направи след това началник на своя кабинет.

Не случайно използвах израза “камуфлажна мрежа” вместо обичайнта дума “чадър”, когато говорим за властова закрила. Британският журналист Робърт Фиск, носител на “Пулицър” и известен международен капацитет в отразяването на горещи конфликти ( когото познавам от Бейрут като кореспондент в Ливан по времето на войната там в началото на 80-те години), написа смущаващата – меко казано – истина по повод неадекватна защита на българския лагер, разрушен от терористичния акт. Вместо със съоръжения, способни да спрат (използваните и при други подобни нападения, т.е. достатъчно добре известни на военните) камион на терористите, българската база била “защитена” от камуфлажна мрежа. “По съветски обичай”, лаконично отбелязва журналистът в репортаж от района на останките от уж укрепената българска база.

За опресняване паметта на гузните и за сведение на всички, които наистина желаят въпросът за вината да не бъде замитан под партийния килим, препубликувам свидетелството на един българин, чиято осведоменост – видно от описанието на подборностите – не оставя съмнение за автентичността на мнението му. А фактът, че  авторът на свидетелството не пожела да се подпише с името си под своето обвинение, е показателен за надделялата атмосфера на лъжи и премълчаване, в която беше опаковано най-тежкото военно поражение на България след края на Втората световна война.

http://ivo.bg/2010/12/27/уикилийкс-от-български-източник-за-бъ/

Share on Facebook

Всичко започва преди близо 10 години с един есемес, в който Мишел Уелбек твърди, че ще се самоубие. Следва вечеря в хотел „Риц“ в малките часове на нощта с един от получателите на есемеса – Бернар-Анри Леви. Сред чаши вино, далечния грохот на изливащия се навън дъжд и неизвестен диалог се ражда идеята за тяхна...