Винаги съм казвал, че прекомерното гледане на телевизия е вредно и че има хора с по-крехка душевност, на които то или трябва да се забрани, или драстично да се ограничи престоят им пред телевизора. Един такъв човек ни показаха из онези дни. Тръгнал да събира подписи за отделянето на Северозапада от България: „Първо ще се отделим като автономия или независима държава (това още не е съвсем ясно) и тогава вече тепърва ще се обърнем към Румъния да видим дали ни искат или не ни искат. Ако не ни искат, ще си останем независими“. На което румънските медии, които не са много по-читави от нашите, веднага отговориха с гръмотевични заглавия: „Българи искат в Румъния!“.
Освен за Пучдемон и за далечна и романтична Барселона, достатъчно „борбена“, въпреки че чак Септемврийско въстание не е вдигала, човекът е гледал по телевизора и друго: „Всеки ден се говори за корупция и това почти никой не го отрича. Ако се отделим било като автономия, било ако Румъния ни поиска като част от Румъния, начи би требвало да не сме част от тази корупция!“.
Обикновено човек не е част от корупцията, когато не дава и не получава подкупи, но българският Пучдемон е решил да се справи с проблема по геополитически начин, просто защото е проследил тези две теми в медиите и ги е свързал. Ако вместо Каталуня беше следил темата за ядрената програма на Северна Корея, сигурно щеше да поиска врачанска атомна бомба да се пусне над София. Вероятно, ако го попитате дали иска за Северозапада повече пари от еврофондовете, той ще каже, че иска, но едва ли ще успее да ви обясни как и кога новата му държава ще стане член на ЕС. Е, освен ако Румъния не ги поиска, разбира се. Тогава от Букурещ към Видин, Враца и Монтана ще рукнат такива еврофондове, че няма да смогват да ги харчат.
Но дали българският Пучдемон е просто един безобиден смехурко, тръгнал да привлича внимание към себе си с „велики“ идеи? Със сигурност го има и това, но има и друго: когато един гражданин, макар и инстинктивно, макар и с панаирджийски средства като български Пучдемон поиска да се отдели от държавата си, то дали и държавата не е направила нещо, за да го наведе на тези мисли?…
През изминалата седмица се откри новият политически сезон. Мисля, че вече трябва да престанем да наричаме всяко поредно завръщане на депутатите от ваканция „нов сезон“. Сезони имат театърът и операта. Те са зрелища, те предлагат спектакли, докато парламентът вече не си дава труда и това да предложи. Преди поне имаше шоу. Сега от трибуната се мърморят заучени фрази и дори царете на хоръра от БСП (те са такива само в опозиция) не успяват да отделят достатъчно адреналин.
„На 17 януари ще внесем вот на недоверие за корупция. Някои казват – защо го правим на прага на председателството. Правителството няма да падне. Правим го, защото правителството създава условия 10 млрд. лв. да се крадат годишно“ – рече К. Нинова.
Наистина, защо го правят, щом знаят, че правителството няма да падне? Правят го заради безплатното телевизионно време. Много отдавна вот на недоверие не се иска, за да се събори кабинетът. Много отдавна вотът на недоверие е само медийна кампания между изборите, в която партиите развиват опорните си точки, отправят предварително разработени политически послания и се обвиняват взаимно в чудовищни дела. А ние сме принудени да ги слушаме, защото по закон медиите са длъжни да ги отразяват. Вотовете на недоверие не са нищо повече от монополно гарантирано рекламно време.
И изглежда раздразнени от онези 10 млрд., които ги краде някой друг, социалистите запяват рефрена си, недочакали същинските дебати по вота:
„Саниран блок тече, авторитетни чуждестранни медии ни „заляха“ с обвинения в корупция, 8 дни – 8 трупа („труп“ е задължителна за употреба от парламентарната трибуна дума – б.м.), убийства на семейства… протести, полицаи, зелени… Топим се като народ, обедняваме… Видин, Монтана и Враца искат в Русия… пардон! – в Румъния… корупцията е превзела всичко… народът не може да търпи, излиза на улицата…“
Да, подобно на депутати, когато камерите се обърнат към тях, и „народите“ излязоха на улицата, когато ги осветиха прожекторите в първия ден на председателството. Доколкото прочетох, само в София девет „народа“ са излезли да протестират, а протестиращите в цялата страна „народи“ са още 25. Разбира се, всеки „народ“, излязъл на улицата, „не може да търпи“ нещо различно – един не може да търпи лифт, друг не може да търпи липсата на лифт, трети изнемогва от това, че Истанбулската конвенция още не е ратифицирана, вече не издържат полицаите, пенсионерите, защитниците на суверенитета на Българя и на държавите по света…
Ако самите полицаи не бяха едни протестиращите, сигурно щяха да се видят в чудо как да регулират всички тези шествия на „народите“, за да не се пресекат, да не се омешат и да не се размият исканията им. Представям си пред какво затруднение е бил изправен в четвъртък обикновеният гражданин, който също „вече не издържа“, решил е да излезе на улицата, обаче не знае към кого да се присъедини. „Я да видя – ще си каже той: – трябва да заведа детето на цугтромбон и на връщане да купя кисело зеле. Значи мога да хвана първо шествието по „Витошка“ до „Патриарха“ и там вече ще се прехвърля на другото до „Раковска“.
Разбира се, Бойко Борисов гледа като баща как „хората вече не могат да търпят“ и сърцето му се къса. Може ли да помогне на всички? Не, дори и той не може – толкова повсеместни са разрухата и отчаянието. Може да помогне само на най-закъсалите, на онези, които вече наистина, ама наистина не могат повече да издържат. И това са на първо място полицаите, после учените от БАН и накрая преподавателите от Университета, които са толкова изпосталели от мизерия, че даже не могат да излязат ефективно на протест, а само заплашват от аудиториите с пресеклив гласец.
Лошото е, че парите са като материята – не се самозараждат, а само сменят притежателите си. За да плати на едни, г-н Борисов ще трябва да вземе от други, може би не толкова шумни и толкова организирани. Но всичко се прави в името на спокойствието и единството. За спокойствие и единство призова ГЕРБ от парламентарната трибуна, като се закле, че борбата с корупцията е приоритет, че е важна едва ли не колкото и самата корупция.
Другите парламентарни сили също взеха отношение към началото на политическия сезон.
Патриотите казаха, че правителството е стабилно и кротко се приготвиха да довършат мандата. От ДПС обясниха, че няма да участват във внасянето на вот на недоверие, но това не означавало, че няма да го подкрепят „със свои си аргументи“ – един вид, много зависи как ще протекат тайните преговори с ГЕРБ между внасянето и гласуването. За всеки случай намекнаха за програмно правителство, подчертавайки, че на този етап, в рамките на тази „моментна снимка“, щракната от великия фотограф Ахмед Доган, те не виждат алтернатива на ГЕРБ. Но всеки, който малко от малко познава ДПС, ще знае, че те с лекота утре няма да виждат алтернатива и на всеки друг, стига това да обслужва ролята им на вечния изнудвач и „балансьор“. Накрая Карадайъ повтори, че патриотите трябва да бъдат извадени от властта, тъй както Картаген трябва да бъде разрушен.
Докато другите се занимаваха с политическа стратегия и тактика, Марешки обяви, че ще повиши жизнения стандарт в страната. Как? Ами, от парламентарната зала блика просперитет и благополучие, което трябва да се разлее и върху все повече български граждани. Така каза.
Неприятното е в това, че много лесно можем да си представим целия спектакъл с разменени роли и той пак ще бъде същият. Днес ГЕРБ е Одета (белият лебед), а БСП е Одилия (черният), но утре може да е точно обратното. В ролята на Одета може да е БСП, а на Одилия ГЕРБ. Но либретото ще остане същото – Одета ще шумоли с пачка из обществените поръчки и ще ги разпределя на своите обръчи, а обръчите на Одилия ще са гладни и ще вият като родопски мечки. Одилия ще вещае катастрофа за народа и ще го вижда излязъл на улицата от ужас и безизходица, а Одета ще призовава към спокойствие, стабилност и единство в името на националните интереси. Одета ще отчита нечуван растеж и успехи във всички сфери на обществения живот, докато Одилия ще доказва как сме ударили дъното и продължаваме да копаем надолу. И двата лебеда ще звучат съвсем убедително, а вездесъщият зъл магьосник Ротбарт (ДПС) ще се смее сатанински отстрани, ще балансира и ще танцува па-дьо-дьо ту с белия, ту с черния лебед. Това е българският политически модел и в него няма нищо уникално, както се мъчи да го изкара Хидроинженерът от Цанков камък.
Ето всички тези неща не остават незабелязани. Вижда ги и българският Пучдемон от Северозапада (така и не разбрах от кой град или село е точно) и без да се опитва да ги облече в сценичните костюми от „Лебедово езеро“, отсича кратко и ясно: „…начи, би требвало да не сме част от тази корупция“. Удри, бай Пучдемоне! Каквато държавата, такива и пучдемоните – каквито пучдемоните, такава и държавата. Току-що научих, че едно бутиково протестно шествие тръгва от Петте кьошета към „Витошка“. Смятам да го взема и да отида до кварталната кръчма, където, без да се съобразявам с джендъра на сервитьорките, да удавя една богата на холестерол пържола в половинка червено вино. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
