Още една прекрасна книга – Завръщането на думите на младия македонски писател Гоце Смилевски!

Като че доста отдавна не се бях гмуркала толкова назад във времето. Но това пътешествие, макар и в XII век, е толкова съвременно звучащо и поднесено без грам архаизъм, че е истински празник.

Любопитно е, че Гоце Смилевски разказва историята на една голяма любов – забранената любов на средновековния философ Пиер Абелар с Елоиза, но разказва историята през нейните очи. И да, болезнената (особено за онова време) история на жената, лишена от почти всички права. Роман за търсенето, вярата и любовта. Роман за голямата любов, видяна без завеси, без заблуди, без сладникавост или излишна романтика. Любовта от Елоиза към Абелар, любовта от синът им към неговия любим Вербум, любовта от макйа към син. Красива любов, силна любов.

Абелар е философ. А в мрачните средни векове философите са считани за аскети и ако изпитват плърска любов то не може да са философи. Затова и той иска да скрие връзката си със своята умна и очарователна ученичка Елоиза. Любовта им е силна, но натискът на обществото надделява. Роднините на момичето са разярени, разкривайки отношенията им и го наказват с кастриране. Елоиза е изпратена в манастир. Синът им е отгледан от далечни роднини.

Но не, това не е любовен роман. И макар да лежи на реални факти и истинските писма от Елоиза до Абелар – не е и исторически роман. Това е роман за силата на думите. Красив роман за силата на думите.

„Той самият бе дума, дума, която се казва при раждане и при умиране, дума за среща и дума за раздяла; той бе дума, без която моят живот щеше да бъде безсмислено мълчание.“

„И в това скитане през света и живота изпридахме тънката нишка на смисъла, която е по-важна и от дома, и от съня.“

Хареса ми превода на Божидар Манов. За корицата (отново) съм с особено мнение.

Откривам, че има издадени от Колибри и другите две книги на Смилевски на български – Сестрата на Зигмунд Фройд и Разговор със Спиноза и ще ги прочета с радост.

За ПЕТИ ПЪТ, от осем възможни, през февруари 2018-та и за ЧЕТВЪРТИ ПОРЕДЕН ДЕН борсовата цена на електоенергията в България е НАЙ-НИСКА на стария континент, от както у нас съществува такъв пазар, вече ТРЕТА ГОДИНА. Интересно, защо нито е...

Иновативен фестивал, посветен на разнообразните начини, по които образованието се развива по света – „(не)Възможното образование“, ще се проведе от 16 до 24 февруари в София. Той включва 11 документални филма, представящи успешни практики на преподаване и учене от България, Германия, Франция, Израел, САЩ, Латинска Америка, Индия и други държави. Организиратори са „Общност за демократично образование“ с медийното партньостство...

Делото за обида и клевета, заведено срещу мен от управителя на Област-София от “атака” Илиан Сашов Тодоров ( на стопкадрите от видео от 30 октомври 2015 г. при нахлуването му в НАТФИЗ, където размахва пръст на репортери и депутатска книжка към полицаи), пожелал да му заплатя 60 000 лева като компенсация, започна и продължи днес броени минути. Съдията Петър Славчев го отложи по технически причини.

Тъжителят не е направил някои важни уточнения, а на адвоката ми не е представен пълен комплект документи. Небрежност или умисъл с цел протакане и с надежда да бъда държан в напрежение по-дълго? Нещо като “екзекуция на свещи” по логиката на стария соцвиц за липсата на ток в затвора, която не пречи обаче екзекуциите да бъдат осъщестявани по-бавно?

Добрата новина е, че съдия Петър Славчев е насрочил следващото дело бързо и то трябва да се състои на 28 февруари.

А още по-добрата новина е, че съдебната зала беше напълнена от подкрепяща група съмишленици. Благодаря им за отделеното лично време и за гражданската позиция!

Share on Facebook

Вчера се случи развръзката в дългоочакваната, почти ДВА месеца, сапунка раказваща за бурните страсти в блатото на организираната престъпност владееща територията, по повод прокарването на поредното драстично и необосновано поскъпване на ...

В чакалнята на зъболекарския кабинет, където заведох вчера двете ми дъщери, се  разигра интересен сюжет с участието и по инициатива на рускиня, живееща от 20 години в България по нейните думи. Била удивена да види на живо “най-големия русофоб” в България. Приех титлата за съмнителен комплимент със забележката, че този етикет у нас се лепи от гузните русофили на несъгласните с тях българи и тя се съгласи, че всеки има право на мнение. Лично тя ме слушала с голям интерес ( и дори с уважение?!), защото говоря много умно и с факти, а не с обиди и епитети. Пък и всички сме хора- ето на, довел съм децата си на зъболекар ( сякаш това е подвиг, какъвто не се очаква да извърши един “русофоб”, почти човекоядец).

Разговорът ни тръгна от желанието й да се снимаме с нейния телефон, за да учуди всички в своя профил във Фейсбук. За да ме “склони” към подобен жест, жената опита още няколко похвали по мой адрес ( в стил “май не си толкова страшен”), но най-вече ме разсмя с констатацията си, че съм много висок, поради което настоя да се снимаме седнали. Аз пък й предложих да приклекна както подмазвачите на Путин при постановките в негово присъствие по време на снимка.

Покрай съгласието, че имам право да не харесвам руската политика ( и нейната констатация, че Путин наистина е “карлик”, т.е. джудже) стопихме напълно ледовете, заровени в самия термин “русофоб”, който тя упорито използваше въпреки всичко по мой адрес. “Моля ви да ме снимате с най-големия русофоб “, обърна се тя към появилия се от съседния кабинет лекар, който ме погледна смутено- един вид очакваше да види реакцията ми на абсурдната комбинация между комплимента и обидата. Медицинската му сестра си предложи услугите във възцарилата се неловка пауза и свърши работата по снимането ( очаквайте евентуално тиражиране).

Рускинята, чиито 4 деца са пръснати по света ( а един от синовете й загинал в Афганистан по съветско време) се изповяда в любов към България, където е избрала да остане да живее въпреки обстоятелството, че българският й съпруг , бивш гурбетчия в Коми, е починал междувременно. “Щях ли да стоя тук ако не ми харесва”, риторично попита тя сякаш се оправдаваше. Нямаше нужда  да се съгласявам с очевидния факт.

Разделихме се със същата любезност, с която започнахме разговора, но остава въпросът какво точно се случва в “загадъчната руска душа”, настанила се в България по любов, която обаче не може да се отърве от клишетата на омразата дори в случай, когато се опитва да се хареса на един български “русофоб”. Не е точно като “война и мир” в душата й, но си е мъка…

Share on Facebook

В очакване „Шантарам“ да бъде адаптиран за малкия екран, продължението на романа „Сянката на планината“ (изд. „Zамония“) вече е в ръцете ми. Героят Лин на Грегъри Дейвид Робъртс, който остана в сърцата на толкова много читатели, се завръща, но дали това е за добро, или за лошо? Две години след раздялата му с Карла Лин има...