Пътуване до Тибет, Китай (2)

Продължаваме из Тибет заедно с Красен – в първата част стигнахм до езерото Илхун Ла Цо. Днес ще продължим в посока Сининг.

Приятно четене:

Пътуване до Тибет, Китай

част втора

Илхун Ла Цо – Сършу – Юшу – Мадой – Амни Мачен – Вънчуен – езеро Чинхай – Сининг – Сиан– Гуанджоу

Ден 9

Yilhun Lha Tso – Serxu (玉隆拉措 – 石渠) Илхун Ла Цо – Сършу

През нощта не спахме много добре. В тъмното нямахме време да изберем по-добро място, и бяхме опънали палатките на лек наклон, и цяла нощ се свличахме надолу докато спим. Все пак поспахме някак си. Аз се събудих рано сутринта и се любувах на изгрева на слънцето, който първо огря зъберите на Чола, а после и езерото.

Сутринта беше доста студено, може би около 1 – 2 градуса. Но като огря слънцето, бързо се затопли, жена ми и Чин Чин Цао се събудиха и сгънахме палатките. Комарите се събудиха също, и ние побързахме да се върнем обратно до Маниганго и да вземем Джу Джу и Донг Донг.

От Маниганго тръгнахме на северозапад към Шику,

малко тибетско градче, в крайния северозапад на провинция Съчуан, на около 4 200 м. Доскоро пътя дотам е бил ужасен, но сега го бяха асфалтирали, и беше също така идеален, както пътищата в предишните дни. Все пак на около 25 км от Маниганго трябваше да прехвърлим един проход на около 4 600 м, новия път минаваше през тунел под прохода, който обаче още не беше довършен, така че трябваше да преминем една отсечка по стария камионен път, който си минаваше през самия проход. Тази отсечка беше истинско мъчение, с много дупки, и изключително прашна. Добре, че не беше много дълга, скоро излязохме от другата страна на прохода, и отново до хубавия асфалтиран път.

Скоро слязохме до

манастира Дзогчен –

един от най-известните тибетски манастири в северните части на Тибет. Той беше на няколко километра встрани от хубавия път, в подножието на източните дялове на планината Чола, под един огромен бляскав ледник, на около 3 950 м височина.

Като стигнахме там, заварихме голямо оживление, днес имало някакъв

празник,

и тибетци от всички райони на Тибет бяха дошли тук по случая. Поради това беше пълно с коли, сергии със всякакви неща, прашно и пълно с народ, който 80% беше облечен в

традиционни тибетски облекла

– монасите в червени роби, а другите тибетци – в техни етно одежди. Качихме се до един от централните храмове на манастира. Пред него бяха постелили изкуствена трева, на която народа беше насядал.

Мантри огласяха целия район с тонколони

Влязохме и вътре – там се извършваше някаква будистка церемония, монасите бяха насядали край дълги маси, миришеше на каденията на разни аромати, и същите мантри се пееха от специално подбрани говорители. От време на време двама монаси удряха един голям висящ тъпан в ритъма на мантрите. Човешкото будистко поклонение (защото те именно на хора се кланяха – хора, наречени „буди“, следващи първия Буда – принц Сидхарта от Индия) протичаше в пълна програма.

Излязохме от там, и слязохме до едноименното село малко под манастира. То беше потънало в прах, понеже пътя, минаващ през него за манастира не е асфалтиран, а прашен камионен, и коли и джипове днес минаваха особено често по случай празника. Обядвахме, и гледахме колкото може по-бързо да се отдалечим от прахоляка.

Излязохме отново на асфалтирания път, и

продължихме към Сършу

Отново идеален път, още по-празен, почти без коли по него. Просто път-мечта, и то през прекрасни пейзажи през цялото време!

На северозапад точно в този район нямаше високи снежни планини, а само по-ниски била и долини, покрити с безкрайна планинска степ. Често виждахме тибетци номади, техните шатри и стада якове. Минахме покрай няколко села, но извън тях всичко беше само безкрайно зелено, и ярко синьо небе с бели облаци над нас. От време на време се спирахме да се любуваме на тишината. Изпреварихме един колоездач чужденец, явно от вело-пътешествениците, които пътуват със седмици на колело с дисаги през Тибетското плато, и които напоследък стават все повече (в началото около Кангдинг срещахме много такива колоездачи).

Накрая, привечер стигнахме до

Сършу

Бях чел в интернет, че това градче било известно с лошите си хотели, но ние попаднахме на един много хубав хотел. Настанихме се, преваля дъжд, който поизми колата от прахоляка от Дзогчен, и вечеряхме. Жена ми имаше рожден ден, и като се стъмни, отидохме да купим торта от една сладкарница в центъра, и го отпразнувахме в хотелската стая.

Бяхме на около 4 200 м височина. Нормално в Европа на тази височина няма друго, освен остри алпийски върхове и ледници. А тук, на същата височина имаше улици с магазини за дрехи и обувки, сладкарница, център с фонтани, и то светещи, сгради с неонови светлини, болница, училище, и автомобилен трафик.

Ден 10

Serxu – Yushu (石渠 – 玉树) Сършу – Юшу

Отново бяхме на път. Днес трябваше да напуснем Съчуан и

да навлезем в провинция Чинхай

Всъщност днес беше средата на пътуването.

Тръгнахме от Сършу и след около 30 км през планинската степ стигнахме до едноименния

манастир Сършу

Той е известен с това, че представлява и най-големия тибетски образователен център в региона.

Влязохме в двора на комплекса. Вътре имаше много момчета, облечени в червени роби, които играеха наоколо. Бяха доста срамежливи, но все пак някои от тях се съгласиха да се снимат с нас. После разгледахме отделните сгради. Централния храм беше затворен, но в приземния му етаж бяха класните стаи на момчетата, които си работеха. Беше си нормален учебен ден.

Местните монаси, голяма част от които бяха преподаватели, ни каниха да разглеждаме и да снимаме свободно. Влязохме в една от класните стаи по време на урок. Едно от децата стоеше отпред и рецитираше, а всички други повтаряха. Монахът учител стоеше отстрани и наблюдаваше. Очаквахме да учат техни религиозни теми и предмети, но вместо това те поклащайки се напред – назад, рецитираха на китайски (явно това беше урок по китайски): „Малкото зайченце, с дълги дълги уши, с бяла къса опашка…”.

Сбогувахме се с тях, и си продължихме по пътя. Той беше все така идеален. Бавно се изкачваше нагоре, и скоро стигнахме до

прохода Анбала (Anbala, 安巴拉山垭口),

на около 4 700 м височина. Тук беше краят на Съчуан, и

началото на Чинхай

Оттук нататък навлязохме във втората половина на нашето пътуване.

Пътя продължи надолу, пак беше много добър, но не перфектен като в Съчуан. С много серпентини се спуснахме до

село Сиеву (Xiewu, 歇武镇),

на около 3 700 м височина. Там обядвахме. Всички бяха вече здрави и аклиматизирани, но Донг Донг имаше друг проблем, слаб капиляр на носа, и вероятно поради надморската височина и ниското налягане, когато ядеше нещо течно и горещо, започваше да му тече кръв. Притеснихме се и за това, и решихме като пристигнем в Юшу- дестинацията ни за днешния ден, да го заведем на лекар.

И така, изминахме последните 30 км до Юшу, намерихме приличен хотел и се настанихме. След това Джу Джу и Донг Донг отидоха на лекар, изчакахме ги да се върнат, и тръгнахме да обикаляме из града.

Юшу (Yushu, 玉树),

се намира на 3 650 м надморска височина, в долината на р.Батанг. Той беше най-големият град по пътя ни между Чънду и Сининг,

дълбоко във вътрешността на Тибетското плато

Наблизо тече най-голямата река в Китай и трета по дължина в света – река Яндзъ (тази река има различни имена в различните си части, край Юшу тя се казва

Тонгтиен (Tongtian, 通天河)

всъщност идвайки към Юшу, ние я пресякохме, но нямахме време да спрем за снимки, защото бързахме заради Донг Донг). Града е и третия по големина град в провинция Чинхай, след Сининг и Голмуд.

Тук през април 2010 става

мощно земетресение с магнитут 7,1

по скалата на Рихтер. Града бива почти сринат със земята, а жертвите са хиляди. Скоро след това обаче властите, с активното съдействие на местните жители, започват активно да възстановяват Юшу. Не просто да го възстановяват, а направо използват повода да го построят наново, по-хубав и по-модерен от преди. Той е завършен в края на 2013 г.

Сега ние заварихме един наистина много красив град, с много нови модерни сгради в тибетски стил. Видяхме един огромен музей (той беше затворен) с форма на кръгла кула. В центъра е големия площад с монумента на легендарния тибетски владетел Гесар, а встрани от него- огромна дебела стена, символизираща решимостта на местните жители да се противопоставят на подобни природни бедствия.

Ние се разходихме с жена ми и с Чин Чин Цао, след площада отидохме от другата страна на реката, където беше построен един нов малък, но изключително атрактивен жилищен комплекс. Там влязохме в един

тибетски ресторант, на чиято врата пишеше „Grandma’s kitchen“

Вътре всичко беше като в тибетски музей, при това с аромати и тибетска музика. Поръчахме си традиционни тибетски ястия и се наслаждавахме. Запознахме се и с шефа на ресторанта и си разменихме контактите по WeChat (най-масово разпространеното приложение за мобилни телефони в Китай). През това време Джу Джу и Донг Донг също са се разхождали, и са отишли да почиват. А като се стъмни, и ние се прибрахме, готови за следващия ден.

Ден 11

Yushu – Madoi (玉树 – 玛多) Юшу – Мадой

Днес ни предстоеше да се изкачим до най-високата точка в това пътуване. Тръгнахме рано, като излязохме от Юшу и стигнаме до

р. Яндзъ (Тонгтиен),

на около 3 580 м, спряхме набързо за снимки, и продължихме на север-североизток. Постепенно

напуснахме долината на Яндзъ,

навлязохме в странична долина, и бавно започна изкачването. Сега има нова магистрала между Юшу и Сининг, дълга над 700 км. Но тя все още не е официално отворена. Тя върви почти през цялото време плътно успоредно със старото шосе. А самото старо шосе е с отлично качество. Така всъщност се бяха оформили три платна, перфектно гладки, едното двупосочно, второто – ляво, а третото – дясно. Ако искахме, можехме почти навсякъде да се прехвърлим в лявото или в дясното платно на новата магистрала. При това и трите платна бяха почти празни, много рядко срещахме някой автомобил. Всъщност по-често се натъквахме на стада якове, пресичащи платната, отколкото автомобили. Свободно можех да карам по което платно си поискам, без никакви ограничения.

Така след 2-3 часа пристигнахме и до

прохода Баян Хар (Bayan Har, 巴颜喀拉山口),

на 4 824 м надморска височина.

Така

отново „покорихме Монблан”, този път направо с колата

Спряхме на самия проход, и с Донг Донг решихме да се изкачим по страничното му било до близкия връх, така че да достигнем 5000 м височина. Така и направихме, склонът беше вече доста каменист, на тази височина тревата ставаше все по-рядка, а камъните все повече, и между тях- тук-там мъхове.

Bayan Har Mountain, Shiqu, Garze, Китай

Достигнахме до 5003 м, или може би до 5020 м

(GPS-a на моя телефон, и на неговия, показваха различно)

Духаше остър студен вятър и Донг Донг започна да се оплаква, че го заболява главата от вятъра. Затова решихме да не продължаваме повече, и след снимки и клипове тръгнахме надолу. Върнахме се при колата, където жените ни чакаха, и отново продължихме по пътя.

Тук

Тибетското плато започна да става още по-равно и просторно

– минавахме през обширни равни полета, покрити с планинска степ и красиви жълти планински цветя. През тези полета криволичеха малки рекички с много меандри, имаше и много блата и езерца край тях. И трите платна заприличваха на самолетни писти – идеално прави, успоредни, гладки и равни, пресичаха полетата от край до край, зад тях минаваха през хълмист район, отвъд който следваше ново поле, и т.н.

И над всичко това – отново тъмно синьото небе с ярките бели облаци, като от някои по-плътни от тях се спускаха завеси от дъжд в далечината.

Накрая минахме покрай едно езеро, където също се спряхме за снимки и клипове, скоро след това пресякохме и втората по големина река в Китай –

Жълтата река (Хуанхъ),

която тук, на около 4 200 м приличаше по-скоро на голям селски поток сред планинските пасища. И зад нея пристигнахме в градчето Мадой.

Мадой (Madoi, 玛多)

е малко тибетско селище насред планинската степ, на около 4 200 м надморска височина. Намерихме една къща за гости, изцяло едноетажна, която представляваше по-скоро нещо като лабиринт от коридори, стаи, гаражи, някакви други дворни постройки, оградени със завеси, и тоалетна с баня- в началото доста се губехме докато си намерим стаята. Настанихме се, излязохме в центъра да вечеряме, и докато чакахме да я сервират в ресторанта (из цял Тибет хората не бързаха за никъде, и почти навсякъде от поръчката до сервирането минаваха най-малко 15, 20, 30, 50 и повече минути), се разходихме из центъра- там младежи, момчета и момичета тибетци танцуваха на местен поп-фолк и се закачаха, деца играеха, майките им си говореха нещо по женски, а бащите- по мъжки. И както навсякъде из Тибет, пак повечето носеха традиционни тибетски облекла.

Вечеряхме и се прибрахме да спим.

Ден 12

Madoi – Amnye Machen (玛多 – 阿尼玛卿山) Мадой – Амни Мачен

Днес ни предстоеше да отидем и до

последната висока снежна планина – Амни Мачен

Но за целта трябваше да се отклоним на изток от идеалните три пътни платна, и да тръгнем по път, за който не знаех в какво състояние е, и дали ниския обикновен фолксваген ще може да го измине. Знаех от интернет, че в момента точно там, по северната страна на планината, се извършваше голям проект, включващ строеж на нова магистрала, но не знаехме нито дали проекта е завършен, нито на какъв етап е в момента. А ако не беше завършен, трябваше да караме по стария път, който, гледан от Google Earth, изобщо не изглеждаше добре – беше си черен камионен път.

И така на сутринта изминахме 80-те км до селището

Цоген Рава (Tsogen Rawa, 花石峡),

на около 4 150 м, и малко след него стигнахме и до разклона за Амни Мачен. Силно се надявах новата магистрала, до която стигнахме, да е отворена, но не беше. Трябваше да си караме по стария път. Той беше прашен, но поне сравнително равен, успявахме с колата да стигнем до 40 – 50 км/ч. Вървеше през една равна степ право на изток-югоизток, и скоро в далечината се показа бляскавата снежна грамада на планината Амни Мачен.

Амни Мачен (Amnye Machen, 阿尼玛卿山)

е мощна планинска верига, намираща се в североизточната част на Тибетското плато. Най-високия й връх е 6 282 м. Тя е една от тибетските „свещени планини”. Около нея има път, по който тибетски поклонници-пилигрими редовно обикалят тази планина, за една седмица.

Ние си продължавахме бавно по прашния камионен път, успоредно с новата магистрала. И за наше голямо облекчение, след около 30 км имаше възможност да се качим на магистралата. По нея изминахме последните няколко километра до

село Таво Джолма (Tawo Zholma, 下大武),

на 3 950 м. Там спряхме насред селския площад за обяд в едно от ресторантчетата, и за да си купим това – онова за ядене за вечерта и за другия ден. Селото беше тихо, само от едно от магазинчетата някой нареждаше някакви безкрайни мантри от една тонколона.

След като хапнахме,

продължихме към Амни Мачен

Самото село е в началото на планината. От него стария път продължаваше нататък гладко асфалтиран. Обаче само 3 км, до един току-що построен „древен“ манастир (даже още не беше довършен).

После отново си продължаваше стария камионен път, но този път доста по-лош от преди, с много дупки, при една от които неизбежно отъркахме дъното на колата, което доста ме притесни, слава Богу все пак нямаше поражения. С голяма мъка изминахме следващите 10 км, и там отново излязохме на магистралата. По нея продължихме още няколко километра,

до тунела под прохода Дракде Ла (Drakde La),

който обаче още не беше пуснат, и трябваше отново да излезем от магистралата. Там, където излязохме, беше грозна гледка- циментови силози, пътно-строителна техника, прах, огромни камиони и мръсотия. Но нямаше как, минахме и покрай тях, и отново се изкачихме до стария път. Планината отстреща се издигаше все по-близо и по-величествено. Скоро се изкачихме до

прохода Дракде Ла, на 4 610 м.

Там спряхме. И там течеше усилена работа –- работници строяха панорамна тераса и други изкуствени туристически атракции, покрай старите ступи и молитвени знамена. Но истинската атракция беше

ледника Дамсунг (Damxung, 当雄冰川)

Това е огромен ледник, най-големия в планината. Той се спуска до самия проход Дракде Ла, и малко под него.

Съответно ние отидохме на около 200 м встрани от прохода, до ледника. Там имаше няколко китайски туристи и няколко монаси, които се снимаха, правеха си селфита и се разхождаха по него. Ние се присъединихме към тях. Нямахме подходящи за случая обувки, затова ходенето по него беше доста трудно, но все пак намирахме начини да пообиколим наоколо. После се върнахме на прохода при колата. Един от работниците ни каза: „Наслаждавайте се на ледника сега, скоро ние като построим тази панорамна тераса, посетителите ще могат да гледат ледника само от там, няма да имат достъп до него“

Ако не друго, поне се надявам когато целия този проект приключи, наистина да изчистят всичко наоколо от строителни отпадъци (те ще го направят така или иначе, ако искат района да бъде посещаван от туристи, още повече, че се канят да събират и входна такса).

И така, продължихме

надолу от другата страна на прохода Дракде Ла

Пътя беше все така ужасен, и аз реших да не продължаваме много, а да спрем на първото по-прилично за би

Свързани новини: