“20. окт. 1990.
Днес пред Общината в Пловдив се бяха събрали 2000 – 3000 души – внесоха ни на ръце вътре. Ние сме ВИК – Временният изпълняващ комитет. В Пловдив СДС е спечелил властта – повечето сме от СДС. Кабинетът ми е до този на Кмета на втория етаж. Самият аз съм със статут на Зам. кмет – Завеждащ направление /да им се невидят и русизмите!/ социални дейности”. С много отдели надолу. В Общината работят няколкостотин комунистки с мъже военни и милиционери. И около сто комунисти – началници.

21. окт. 1990.
Първи работен ден. 8:30 Проучвам – голям кабинет с масивно бюро с много телефони, стенен празен гардероб и срещу бюрото – ниска маса и кожен диван с още два фотьойла. В чекмеджетата на бюрото има само празни бутилки от водка – десетина. На бюрото има и две копчета. Натискам едното и влиза секретарката – около  30 годишна, уплашена и с тефтер и молив в ръка – да стенографира. Уплашена, защото преди да влезем в общината, руските боклуци обикаляли Общината и говорили на руски: “Сега, като дойдат тези от СДС, ще видите какво ще ви правят!” Гласът й схванат, не може да каже “Добро утро”, уплашена. Казвам и: “Госпожо, седнете на дивана, оставете тефтера и кажете децата Ви колко са големи, какво работи съпруга Ви – опитвам се да я успокоя. И тя избухна в рев – “Вие знаете ли, че аз от десет години работя тук и никой не ме е поканил да седна на този диван?” – истерия.

Като лекар я ипратих да се измие и издуха в тоалетната и да дойде. Върна се поуспокоена я разпитах за телефоните по бюрото. Единият се оказа прословутата “вертушка”. Само преки телефони на членове на ЦК , на ОК и на ГК на БКП. Само четири цифри – сладко! Два часа набирах по четири случайни цифри и казвах: “Айде събирайте си бохчичките, руски боклуци и да ви няма! Марш в Москва, национални предатели!” Голямо густо беше!

30. окт. 1990.

Моята секретарка вече се е успокоила, видяла е, че няма да я измъчвам, както гласяха предварителните заплахи и започна да докладва рано сутрин:
“А пък да Ви кажа, Д-р Кръстев, какво стана вчера в Халите. Г-жа Колева не искаше снощи да плати на касата. И удари едно шише ракия в плочките до касата и се фукна навън.”
Понеже то тъпо, го разпитах още един път основно. И то разказва: “Има тука няколко от Съвета, които пазаруват от Халите без пари. Пълнят кошниците, на касата дават десет лева и им връщат пет по два, пълнят торбите и си отиват. Не можех да повярвам! Първо накарах секретарката да ми се появи директорът на Халите: “Вярно ли е това? – Вярно е. Е, как го оправдавахте тоя башибозук? – Пишехме го фира.

Колко години фира – поне 20, откакто съм директор”.

Толкова, момчета и момичета от първите дни.

Записките продължават до днес.”

Д-р Михаил Кръстев

ЗАБЕЛЕЖКА ivo.bg :  Снимката не претендира да е представителна за текста и не цели да провокира поредната братоубийствена война по темата за личностите и тяхната вина – мнима или реална. Просто е запечатан спомен и е още едно свидетелство за онова време…

Share on Facebook

Едно от най-големите български издатества – „Егмонт“, навлиза на пазара с нов импринт. През 2018 г. с логото „Анишър“ ще излязат 10 заглавия в разнообразни и популярни жанрове като съвременна литература, криминални романи, дамска проза, научна фантастика и много други. Чрез „Анишър“ издателство „Егмонт“ ще представи на българските читатели силни и интригуващи гласове и истории...

НМарсохода ветеран Opportunity ще отпразнува в събота своя 5000 ден работа на Марс и ще започне 56 тия си живот на Марс.

Watch video: How to make:  see more:

ВВС на САЩ планират да изведат на орбита нови спътникци от поколението AEHF (Advanced Extremely High Frequency), които могат да осигурят връзка по време на ядрена война и са устойчиви на електромагнитни въздействия. По информация от Popular Mechanics.

От 20 февруари до 6 март почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност да се срещнат с всички пълнометражни филми, създадени по историите на неповторимия българския писател. В първата по рода си изчерпателна панорама на Радичков в киното ще бъдат включени някои от по-малко известните филми, създадени по творчеството му, както и късометражни заглавия...

Случи се на няколко пъти да ме обвинят, че съм се променил. „Сула беше един от най-силните и морални либерални гласове до преди няколко месеца – казаха. – Но се вбеси от крайностите в либералният спектър и одесня“ (което, освен останалото, е и едно мило признание, че либерализмът вече е ляв). Изобщо нямаше да занимавам никого с оценките за себе си, ако днес не ми се беше случило да говоря с един твърде известен социален антрополог, който каза следното: „Напоследък все ме питат защо става така, че хора с либерални възгледи стават консерватори (например Огнян Минчев, но и не само). Дори съм започнал научно изследване по темата“.

Това е илюзия. Не толкова хората се променят спрямо средата, колкото средата се променя спрямо хората и те или не могат, или не искат да я догонят и да се съобразят с новостите. И понеже си играем на едро с понятия като „ляво-дясно“, „либерално-консервативно“, „европейско-евразийско“ и т.н., затова понякога оставаме объркани и не можем да си обясним позициите и действията на човек, който през цялото време стои непоклатимо на страната на истината и справедливостта, независимо коя конюнктурна фигура ги изразява в един или друг исторически момент. Просто са наричали този човек с различни имена, за да могат да го класифицират, за му турят етикет и да го подредят в шкафчето при останалите.

Да, със сигурност съм се променил и слава Богу! – ако човек живее и не се променя, то остава под съмнение какъв изобщо е смисълът да се живее. Но не съм се променил в разбиранията си за истината, свободата и справедливостта. Никой от онези, които сега с изумление ги сочат как са преминали от либерализъм към консерватизъм, не е претърпял чак такава трансформация, каквато претърпяха тези две злощастни, недоразбрани и недоосмислени понятия.

Либерализмът, както сочи името, първоначално беше идеология на ненамесата и на индивидуализма. Либерали като Мизес, Хайек и Фридман оформиха онзи начин на мислене, който въпреки че е  подчертано (дясно) либерален, стана основа за раждането на неоконсерватизма, познат в лицето на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Няколко десетилетия по-късно видяхме либерализма вече трагично ляв и заприличал повече на неомарксизъм и неокомунизъм, нежели на онази първоначална идеология на индивидуализма и ненамесата. Индивидуализмът беше заменен от фрагментиран колективизъм, при който интересът към правата на личността се превръща в интерес към груповите (малцинствени) права, а принципът на ненамеса е изместен от истерия по всевъзможни регулации чрез закони, директиви и конвенции на всички нива и върху всички клонове от човешката дейност, включително и върху дейностите, която се извършват в спалнята на съпрузите. Този либерализъм отдавна не е онзи либерализъм, а по-скоро нещо като негова противоположност и диалектическо отрицание (по смисъла на Маркс).

От своя страна консерватизмът възникна като реакция в защита на монархията, аристокрацията и Църквата във времената на масонско-гражданските революции. В следващите малко повече от два века той също като либерализма преживя забележителни трансформации. Както едно време „консерватори“ наричаха някакви надменни субекти на образоваността, културата, изяществото и традициите, така в последно време „консерватор“ може да бъде наречен всеки патрЕот, който си е татуирал образа на Левски на тумбака, силно люби национализма и силно мрази глобализма. От всичко това истинските консерватори страдат, както страдат и истинските либерали.

Какво да отговори моят приятел, социалният антрополог – защо либералите се превръщат в консерватори? Аз ще го посъветвам да отговори така: въпросните хора са такива, каквито си бяха, само че понятията се преобърнаха. Това са хора, влюбени в свободата и справедливостта. У тях тази любов не се променя и може би затова другите толкова се вълнуват от техните реални или въображаеми идеологически препозиционирания.

Но пък, виж!, представата за свобода като че ли може да се променя. Какво е свободата? Разглезено дете да може да напсува учителката си и когато тя го изгони от час, гневният му родител да поиска нейното уволнение? Или благосклонно приютен мигрант да може да напада сексуално жените на приютилия го, а последният да не смее да му стори нищо, сакън да не накърни правата и свободите му?

Представата за свободата е в пряка връзка с представата за истината. Ако всеки си има своя истина, то всеки ще си има и своя свобода. С изключение може би само на онзи, който смята, че не притежава истината, не я измисля, а тя съществува извън него, преди него и след него. Свободата на такъв човек изглежда не означава нищо, тя може да бъде потъпквана и пренебрегвана в името на свободата на мигранта и разглезения ученик.

Ако свободата не е придружена от скромност, смирение, съмнение и най-вече отговорност, то тя не е никаква свобода, а нещо друго. Най-висшият израз на свободната воля е актът на нейното доброволно самоотричане, за нищо друго не се иска по-силна и по-свободна воля. Когато волята на творението и на Твореца съвпаднат и то по желание и на двете страни, тогава е постигната съвършената свобода. Защото волята на Твореца не е заробваща, а освобождаваща, освещаваща и обожествяваща.

Този възглед се отхвърля днес от мнозина и то с гняв, възмущение и присмех. Така е, защото подобни стандарти са трудно постижими – моралът изисква усилие, свободата също изисква усилие, а пък човекът не се родил, за да се мъчи, а за да се забавлява в розовия свят на рекламите. Или поне така си мисли.

Свободата е дадена на човека за да може да е отговорен за делата си. Така мисля и така съм мислил и когато са ме наричали „хипар“, и когато са ме наричали „либерал“, „демократ“ или „консерватор“. Така ще мисля и когато в най-скоро време започнат да ме наричат „фашист“ и всякакъв вид „-фоб“. И тъй като не съм никак, ама никак уникален, предполагам, че е същото и с много други хора. Сигурно именно за тях питат моя приятел, социалния антрополог, защо и как ей тъй нà са се преобърнали.

Никой не се е преобърнал. Променят се само етикетите и съдържанието на някои думи. Променят се и политическите разломи, а с тях се променят и политиците, които подскачат от бряг на бряг в търсене на най-рентабилната идентичност. Ние, обичащите свободата, сме си едни и същи още от времето на апостол Павел, който казва: „И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата“ (Еф. 6:14). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Класация на Ozone.bg – 5-11 февруари 2018 г. 1. „Мечти и кошмари“, Иван Манчев, „Кактус“ 2. „По-тъмен“ („Грей“ 2), Е. Л. Джеймс, „Бард“ 3. „Петдесет нюанса освободени“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ 4. „Петдесет нюанса по-тъмно“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ 5. „Петдесет нюанса сиво“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ Класация на книжарници „Хермес“ – 5-11 февруари 2018 г. 1....

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ България е най-слабото звено в НАТО и страна с неясен избор между либерална демокрация и авторитарно управление – тези два важни извода от проучване, включено в официален доклад на започващата днес Мюнхенска конференция за сигурност, обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, 37 на сто от българите смятат, че България не трябва да е солидарна и да помогне на съюзник от НАТО, ако той е атакуван от външна сила. Как изглежда този процент спрямо нагласите в другите изследвани източно-европейски страни?

– Изглежда ужасяващо, както и да го погледнеш, Фили. Да, 37 процента са открито против спазването на член 5, фундаменталната точка в договора на Северно-атлантическия алианс, създаден точно като организация за колективна сигурност. Нещо повече обаче – България е единствената от проучените 7 Източно и Централно европейски държави, в които „за” спазването на въпросния член 5 се обявяват под половината от анкетираните – едва 47 на сто. Дори в доста НАТО-скептичната Словакия процентите „за” взаимната подкрепа все пак са 54. Да не говорим за Полша, където 90 на сто от анкетираните са готови да помогнат на партньор от Алианса.

– Добре, Пламен, но защо е така, защо българите не са склонни към сътрудничество?

– Първо, това е драстична форма на една от най-отвратителните, дори зловещи черти на българския национален характер, Фили, онази, която Елин Пелин описа в много мек вариант чрез Андрешко. Говоря за първичната наглост – на мен всички са ми длъжни, но аз не дължа никому нищо. Да, индивидуализмът е в основата на капитализма и модерната цивилизация, но това е индивидуализъм, който включва съзнанието за необходимост от сътрудничество. А без него, какъвто е нашият случай, имаме гол животински инстинкт – да грабна каквото мога, пък да става каквото ще. Впрочем – и това е втората причина за липсата на склонност у българина да сътрудничи – тоталитарният режим възпитаваше у хората точно такова животинско поведение. Тогава нищо не беше сигурно, всичко беше временно – комунистите можеха не само да ти отнемат собствеността, както са направили с дядо ти, но във всеки момент човек можеше да загуби хляба, семейство, дори живота си. Третата причина вероятно трябва да се търси в характера на тъй наречения „български преход” – тези последни 30 години, когато българските граждани получиха урок по безнаказано разграбване и се убедиха, че по-силният винаги има право. С други думи, Фили, ако разположим тези причини върху времевата линия, имаме период от най-малко 100 години, когато българинът е буквално насила убеждаван, че да „изработиш” всички останали е правилното поведение, че така се оцелява и напредва в този живот.

– Но няма ли противоречие между масовото нежелание да се спазва член 5 и мнението, че НАТО е важно за сигурността на България, което споделят 66 на сто от хората?

– Как да го кажа по-ясно, Фили, освен да изтърся нещо или много умно, или много глупаво? Да, от гледна точка на нормалната логика, това е парадокс – но от гледна точка на нормалния българин, в парадокса няма противоречие. Просто е – ние искаме от една пчела само меда, не жилото. НАТО за нас е такава пчела. Основните натовски държави – САЩ, Великобритания, Полша и още някои, са длъжни да отделят много пари от своите бюджети, за да поддържат колективната отбрана, но ние вече 14 години се правим на разсеяни и не харчим дори минимално изискваните два процента. Другите са длъжни да приемат на своя територия бази на НАТО, за да ни пазят, но ние не, тъй като това ще влоши отношенията ни с Русия. Другите са длъжни да купуват скъпа натовска техника, която отговаря на всички съвременни условия за водене на война, ние обаче, макар не скъпо, а прескъпо, ще кърпим до второ пришествие старите руски МИГ-ове, за да не дразним Кремъл. И така нататък. Да, звуча, сякаш съм саркастичен, Фили, но не съм. Просто информирам, че в главите на голяма част от българите това не са парадокси, а нормална реалност, те не се срамуват от тези си нагласи, а се гордеят, защото „пак ще прецакаме наивните западняци”. Ето защо заключението на доклада, че „България е ней-слабото звено в НАТО”, е напълно разбираемо и правилно.

– Пламен, това не се ли дължи и на факта, че българите не знаят много за НАТО, че част от тях още живеят с внушенията от времето на комунизма за НАТО като основен враг?

– Вероятно докато не умре и последният човек, живял при комунизма, Фили, подобни предразсъдъци ще се пренасят и ще тровят мисленето на хората и обществената атмосфера в страната. Но въпросът е и по-комплексен. Първо, да, няма достатъчно информация тук за НАТО. Второ, НАТО, въпреки че има съответни структури и огромни възможности, не води публични кампании, не прави видими измеренията на сътрудничеството и ползите от дейността си. И трето – за сметка на това, главният противник на Алианса, Русия, противодействието на НАТО твърде осезаемо. За разлика от Брюксел, Москва използва всеки случай, за да води кампании срещу НАТО. За целта влага средства, използва както външни, така и вътрешни източници, служи си с всички познати, дори с най-циничните и грозните, методи на пропагандна война, без да се притеснява. Така че, Фили, в информационно или да кажем дори – в пропагандно отношение, има много какво да се промени. Друг е въпросът, от една страна, иска ли НАТО да се занимава с това, а от друга – имат ли българската държава и българското общество като цяло особено желание да го правят. Не искам да съм категоричен, но поне практиката от последните 14 години, откак България е член на Алианса, показва, че за съжаление отговорът и на двата въпроса е – не.

– Пламен, в проучването, цитирано в доклада на Мюнхенската конференция по сигурност има още доста смущаващи резултати по отношение на евро-атлантическата ориентация на България. Кои са най-важните от тях?

– Трябва да се изтъкне, Фили, шокиращият, поне за мен, резултат, че цели 70 на сто от българите харесват Владимир Путин. Това е съизмеримо с официозните проучвания за любовта към Путин в самата Русия – а за една уж независимо европейска и натовска страна е наистина стряскащо. Зад нас с най-голямо одобрение на Путин сред 7-те изследвани страни е Румъния, но там процентите все пак са 47, тоест, две трети от българските. На този фон напълно разбираемо звучи един друг резултат, който явно шокира западните ни партньори – в България разликата между хората, които подкрепят демокрацията и онези, които подкрепят авторитарен режим, е 42 срещу 37 на сто, тоест, едва 5 процента. „Демокрацията губи привлекателността си в България” – така дори е озаглавена частта на доклад, в която се представят посочените цифри. По-скоро обаче аз бих казал обратното – демокрацията още не е завоювала достатъчно привърженици в България. Това не е просто игра на думи, а същностна разлика, която прави нещата по-разбираеми, а възможностите за промяна – много по-достъпни. Стига, разбира се, да има налице някой Херкулес, който с готовност да запретне ръкави и да разчисти поне част от съзнателните и подсъзнателните български Авгиеви обори.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Не познахте, не бързайте да ме подозирате в мания за величие…Решението е на голямото жури от дебили, премиер, президент и техния Пеевски.

Доста десетилетия отказвах да празнувам и дори да приемам подравления на Ивановден с аргумента, че съм кръстен Иво по настояване на майка ми, която не е искала да съм Иван, както се казваше един от дядовците ми. И тъй като изглеждаше нелюбезно да отбивам поздравите на многобройните добри хора, които не знаят тази подробност и ме поздравяват на Ивановден – а и за да избегна досаждането с повторението на въпросната (пред)история всеки път и всяка година – съпругата ми Роси ме посъветва да спра да се дърпам. Така и направих. Предадох се.

В скоби казано, наследницата на името и ината ми, кръстена също Ива ( не по мое настояване, но за моя радост все пак), втората по “старшинство” от многобройните ми дъщери, продължава да отказва да празнува на Иванов ден. Използва за целта шегата, употребявана и от мен близо половин век, че празнува на Седмицата на гората, защото смята, че е наречена на върбата Ива. “На инат” тя стигна далеч за годините си: важен фактор е в момента в оформянето на визията на сайта на най-тиражния вестник в Европа.

Не че съм имал нещо против името си, но едва напоследък осъзнавам колко съм го подценявал. Ами че то се оказва все по-важно, направо върховно по своята символика в нашата татковина в наши дни. Да си Иво в тази държава напоследък е все по – значимо, готино, престижно, забележимо, забележително, знаково, скандално ( т.е. готино и значимо едновременно ).

Вижте само проф. Иво (Христов), който обяви 80 на сто от българите за дебили!

Уж разни хора, политици ( което е почти същото), цели партии и т.н медии му се обидиха, но въпросните 80 на сто изобщо не дадоха знак, че са обидени, а останалите 20 на сто се поласкаха от високата професорска оценка на Иво ( Христов), надявайки се да попаднат сред позитивно оцененото малцинство в неговата класация. Цели 80 процента от българите се съгласиха да бъдат бичувани от Иво (Христов) чрез мълчанието си.

Иво ( Христов), най- ярко червендалестият, макар и формално безпартиен днешен комунист, се превърна по този начин в класик, когото дори и най-заклетите му врагове цитират.

“Прав беше Иво ( Христов) за дебилите”, провикват се един през друг всякави взаимно съгласни противоречащи си коментатори всеки път, когато искат да кажат, че народът дебилно си трае по някакъв казус.  С което се доказа правилото, че да се изтаковаш във вентилатора е упражнение, което ти гарантира вниманието на оцапаните и омирисаните потребители на твоето физиологично облекчение.

Този Иво (Христов) обаче е детрониран от първото място сред носителите на това име от един друг Иво Христов, началника на кабинета на президента Румен Радев. Лично премиерът Бойко Борисов снизходи да го спомене на 14 февруари поименно в телевизионно интервю с обвинение във връзки с Делян Пеевски.

Това е чест, каквато ( измежду носещите името Иво) само аз бях заслужил досега, когато в телевизионно позвъняване до Нова телевизия на 16 юни 2014 г. Борисов ме нарече “идиот” и то именно защото съм казал ден по-рано от екрана на същата медия, че Пеевски е автор на идеята Борисов да прекрати на 20 февруари 2013 г. премиерския си мандат с цел да организира завръщането си на върха чрез (на)бързо организирани предсрочни избори.

Споменавайки кабинетният началник Иво ( Христов) с намеци, че е свързан с Делян Пеевски, властелинът на изпълнителната власт възбуди реакцията на президента. Държавният глава Румен Радев не издържа на изкушението да вербализира важността на “понятието Пеевски” и часове по-късно го употреби отново, защитавайки с контраатака своя Иво ( Христов) от премиера Борисов и от анатемата някой да си помисли, че Пеевски може да има нещо общо с доброто име на президента и антуража му.

Паническото разграничаване от Пеевски , явно без Радев да разбира това, на практика открои този юнак като голяяям проблем на държавата, вкл. на държавния глава и на всеки, които иска да избяга от клеймото на близостта с депутата от ДПС.

Тази битка на титаните чрез “против” и “за” Иво ( Христов) в крайна сметка достигна своя апогей в рамките на денонощие.  На сцената се появи писмено централната фигура в драмата Делян Пеевски. С подигравателния тон на машинист, който “кара влака” и кара най-видните вождове да се карат заради него, Пеевски призова двамата бивши генерали да се държат като “големи момчета” и да спрат да го одумват, защото това било от полза за …Иво Прокопиев.

Бинго!

Начертайте си мислено ( може и графично) схемата:

В страната с преобладаващите в нея 80 процента дебили ( по проф. Иво Христов) с един президенски чиновник ( Иво Христов) се занимават в дуел с халосни думи държавният глава Радев и премиерът Борисов, които си прехвърлят го(в)орещия картоф Пеевски – “върховен хищник” във фабулата дотук.

Самият Пеевски обаче, без някой да го пита, сам откроява един друг Иво ( Прокопиев) като най-важният фактор на върха на личната си пирамида по неговата значимост ( медийна, финансова и т.н.). А щом факторът Пеевски, с когото се замерят обвинително президент и премиер, селектира Прокопиев като най-голям проблем за него, значи точно този Иво печели състезанието по важност между адашите си в държавата. Честито на победителя в кастинга за “най-Иво” в днешна България.

Пеевски явно е върховният арбитър в спора за това кой Иво е най- важен в държавата. Ето защо неговата оценка, разпространена в медиите вчера, трябва да се види в цялата й пълнота, представяща пълничкия младеж като шеф на журито в шоуто за излъчване на върховния Иво в България днес.

Говорит тов. Пеевски, началник на положението в България, който разобличава претенциите на всеки друг Иво за величие:

“Във връзка с вчерашното телевизионно интервю на премиера Бойко Борисов по bTV и днешното изявление на президента Румен Радев, в които неоснователно бе използвано моето име, заявявам следното:

Не познавам началника на кабинета на президента Радев – Иво Христов, като същият никога не е работил за мен.

Не приемам замесването на моето име с това на премиера Борисов, по начина, използван от президента Румен Радев, тъй като нямам и никога не съм имал бизнес-интереси или други обвързаности с премиера.

Считам, че не е сериозно премиер и президент, от висотата на тяхната позиция, да ме използват в опит за разрешаване на съществуващите между тях, или между техните администрации, проблеми, както и да се упражняват върху името ми, особено с подобна неприемлива за институциите, които представляват, риторика.

Каквито и проблеми премиерът и президентът да имат помежду си, лични или институционални, да ги решават занапред като големи момчета, генерали, без да намесват един депутат от опозицията, защото аз нямам никакво отношение към техните спорове за самолети, танкове, търгове или разни комисии.

С тези си действия и забъркването на името ми в техните търкания, премиерът и президентът се поставят единствено в услуга на хора като Иво Прокопиев и олигархичните кръгове около него, чиито задкулисни бизнес интерес аз разобличавам през моите медии”.

Share on Facebook

„Чернобил е тайна, която тепърва ни предстои да разгадаем.“ Наричат Светлана Алексиевич „археоложка на комунизма“. Можем да мислим за нея и като  пътешественик в земите на мълчанието, като изследовател на черни кутии. Хора-черни кутии, записали информация за бъдещите поколения в буквалния смисъл – в тялото си. Книгите на Светлана Алексиевич са такива, че ти е...