Руският патриарх Кирил беше в България и през ( април) 2012 г.

Тогава премиерът Борисов не можеше да се наслади на възможността да му целува ръката. https://www.novini.bg/news/63268-руският-патриарх-кирил-се-срещна-с-росен-плевнелиев-и-бойко-борисов.html

Руският патриарх Кирил получи по време на онова посещение преди 6 години като подарък икона на Св. Иван Рилски от Волен Сидеров – “ръководител на Постоянна делегация на Народното събрание в Интерпарламентарната асамблея по православие”.

Патриарх Кирил е тук отново.

Но има някои малки разлики в посрещането му. Негов домакин е президентът Радев, който предпочете да е гид на руснака на Шипка, пред това да участва по създадената отдавна традиция в приемането на почетния караул по същото време на 3 март в София.

Сидеров този път явно не е поканен да се подмазва на православния си началник. Няма го сред подмазвачите на първа линия.

А Борисов ваче целува само кръста на руския началник на българското православие, не и ръката му.

Какво ли означава на (първо)сигнално ниво тази символична картинка

Share on Facebook

Главният секретар на МВР Младен Маринов коментира, че четирима души са били предупредени с протокол ( във връзка с посещението на руския патриарх Кирил и предположението, че имало заплахи срещу него).

Той каза, че става дума за конкретен сигнал до службите заради публикации във “Фейсбук”, които представляват заплаха към патриарх Кирил. “Това си е процедура. Предупредени са. Дори в интернет пространството не бива да се отправят заплахи към когото и да било. Това е, което мога да ви кажа. Предупредени са по Закона за МВР”, обясни още той. Допълни, че протоколите не водят до наказания, а са предупреждение да се спазват законите. Маринов не пожела да коментира какви са били заплахите и отказа повече подробности. https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/03/03/3139914_potrebiteli_na_feisbuk_sa_bili_predupredeni_ot/?ref=home_layer2#comments-wrapper

Коментарът на Младен Маринов предизвика във Фейсбук следния коментар:

https://www.facebook.com/VeniMarkovskiPublic/?hc_ref=ARSo_hTp5im_uONJRfl8MzY-VudqS3znEAMpkE-1DEPXrjStnIALDqpUoLmua5_VVT0

Veni Markovski – Вени Марковски

НАРУШИ ЛИ ЗАКОНИТЕ МВР?

Вчера МВР направи голяма грешка, тормозейки с предупредителни протоколи обикновени български граждани с цел последните да спазват законите и да не си правят майтапи с… руския патриарх(sic!).

По този начин МВР, а и патриархът покрай него, със сигурност ще станат жертви на ефекта “Стрезънд”. Министерството показа, че има двоен стандарт.

На приложените снимки се виждат доказателства за опита на МВР да ограничи правото на гражданите да коментират визитата на руския патриарх в България. Незабавната реакция срещу безсмислените протоколи се вижда в подигравателния колаж на патриарха, разпространяван масово във Фейсбук.

Предупредените са отец Рафаил (Росен Стефанов), Калин Димитров и съпругата му Лиса, Теодор Спасов, Иво Дошев.

Основанието, според министерството: “В МВР е получен сигнал, съдържащ конкретни данни за публикувани в социалните мрежи заплашителни коментари по адрес на руския патриарх Кирил. На основание на това МВР е предприело съответните действия по процедура, съгласно компетенциите си. Установени са авторите на коментарите. На основание чл. 65 от ЗМВР са издадени 4 протокола за писмено предупреждение.”

Но ако човек погледне един акт на прокуратурата от 2015 г.

(последните две снимки), то излиза, че МВР е направило и нещо много повече, освен да се престарае и да тръгне по къщите на хората, за да ги предупреждава да… спазват законите!?

МВР е нарушило конституционното право на гражданите да изразяват свободно мнението си.

В приложените снимки се вижда, че прокуратурата отказва да разследват конкретни писмени заплахи, както става ясно от постановлението от прокурора от Столична районна прокуратура Ч. Железчев, който “ОТКАЗВА да образува досъдебно производство” по жалба на Иво Инджев срещу заплашителни коментатори в неговия блог, които – по думите на прокурора:

“По отношение на съдържащите се заплашителни изрази в коментарите в блога на Иво Инджев не може да бъде прието, че същите съдържат конкретни заплахи срещу него, които да са от естество да възбудят у него основателен страх за осъществяването им.”

И още:

“Изразяването на мнение, в конкретния случай – коментар, било то и с негативен за тъжителя характер или поддържащ противоположна теза, не може да бъде тълкувано като извършено престъпление по смисъла на чл. 162 от НК. Намирам, че в настоящия случай изразените мнения са проява на конституционната свобода на мнение, изразяване или политически убеждения.”

Излиза, че прокурорът е този, който преценява дали някой коментар е заплашителен или не, а не човекът, срещу когото са отправени заплахите.

Е, добре, но как тогава МВР се е поставило на мястото на руския патриарх, за да реши, че някакви ФБ-статуси или коментари са толкова страшни за него, че да трябва да се вдигнат бедните полицаи по нощите, да ходят по домовете на хората и да ги тормозят? И защо МВР в този случай действа веднага, а в случая с Инджев действа след време, кротко и без никакви предупредителни протоколи, и… без да направи нищо?

С други думи, ако прокурорът е бил прав, когато е обяснил на Иво Инджев, че заплахите са проява на свободата на словото, значи полицаите са си превишили правата. Обратното, ако полицаите са прави, тогава прокурорът Железчев трябва да бъде сериозно порицан, а преписката да бъде иззета от него и да бъде предадена на друг, прокурор, който разбира законите по различен начин. Ако, разбира се, не е изтекла давността.

А междувременно да видим дали прокуратурата ще реши да провери дали са спазени изцяло изискванията на закона.

Вие как мислите?

_____

* – Повече за този ефект – тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Streisand_effect

** – Още по темата в Клуб “Z”: https://goo.gl/4efJbs

Share on Facebook

За ТРЕТИ път през март, СЕДЕМНАДЕСЕТИ от началото на февруари, ОСЕМНАДЕСЕТИ от началото на годината и НУЛА (отразено) от "българските медии, журналисти, политици и експерти" България постига най-ниска дневна борсова цена на електроенерги...

Снощи, на 2 март, се прибрах някъде към седем, седем и половина, пуснах телевизора и попаднах на нещо по БНТ-1, което така и не разбрах какво е. Помогнете ми да разбера!

Беше нещо като концерт с елементи на архивен филм или по-точно (от пропорционална гледна точка) – архивен филм с елементи на концерт.

Някаква руска група на име „Бисквит“, защото така се казвал и експерименталният стил, в който твори, изпълни популярни мелодии на балалайка-контрабас и акордеон.

Някакъв хор (също от Русия) виеше тропара на Светия Кръст – „Спаси Господи люди Твоя…“ с мелодията на постмодернистична академична музика.

Възрастна жена, която май беше актриса, но не и певица, къде пееше, къде рецитираше „Хубава си, моя горо!“ с тембъра на развеселена и малко препушила колежка на осмомартенски банкет.

Имаше и друга възрастна жена, която си беше боядисала главата с фуксин и кой знае защо се беше облякла в сценичен костюм с грамадни еполети като Бийтълс от корицата на албума Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Тя изпълни маршова песен за руските знамена.

Имаше и балетна трупа. В поизносени от стотици участия костюми тя изтанцува (не разбрах в каква връзка с темата на събитието) валс из балета „Маскарад“ от Арам Хачатурян. Вероятно не им бяха платили достатъчно за някакъв по-специален номер.

Действието се развиваше в Народния театър. За да не остане у никого съмнение по този въпрос, режисьорът повтори поне 15 пъти следното свое творческо решение: камерата показва в убийствено близък план гигантски позлатен гипсов орнамент, после бавно изтегля и ние виждаме, че това е някой от балконите в залата. В дъното на кадъра се вижда сцената с миниатюрните водещи, към които камерата се приближава още по-бавно. И така поне 15 пъти!

Декорът се състоеше от уголемени картини в позлатени рамки и със сюжети от Руско-турската война 1877-78. Висяха на корди, поклащаха се и се застъпваха една друга.

Час по час прекъсваха концерта с огромни откъси от архивен филм от 60-те или по-рано с участието на Петко Карлуковски и Апостол Карамитев като юноши. Актьор, изпълняващ ролята на руски офицер, сочеше през Дунава българския бряг и викаше: „Това там е свещена славянска земя, хайде да идем да я освободим!“.

Изведнъж, посред поредното изпълнение на групата с балалайката-контрабас, предаването прекъсна без предупреждение и финални надписи (които аз напрегнато чаках, за да видя имената на сценариста и режисьора) и започна „По света и у нас“.

Та, питам: какво беше това? Помогнете ми да разбера!…

А, да, щях да пропусна: честит празник и Картаген трябва да бъде разрушен!

Tweet

Фактът, че в Русия представят 3 март като празник на националната благодарност на българите към Русия, е руски проблем – не е единствената манипулация за руска консумация и в днешно време.

Български проблем е обаче е фактът, че с нашите русофилски камъни продължават да ни замерят самите руснаци и да затискат истината за събитията преди 140 години като процес, подбуден от Априлското въстание, от който Русия се възползва, за да опакова мотивацията си в реториката на”освобождението”, стремейки се към своята приоритетна цел за реванш спрямо Турция в отговор на загубената Кримска война 20 години по-рано. И заради Проливите на първо място, разбира се.

И днес в руските медии може да си види устойчивостта на митологията за руското освобождение. Сайтът Газета.ру достатъчно представително ги възпроизвежда по традиционния начин: без нито едно позоваване на руски източник, но с напоителното присъствие на манипулативни тези, изречени от българи. https://www.gazeta.ru/social/2018/03/02/11669053.shtml

Руският сайт цитира посланик Бойко Коцев , който от една страна с основание говори за поражението на Русия като краен резултат от войната, узаконен международно на Берлинския конгрес, запомнен от българите като диктат. От друга страна обаче българинът “спестява” да отбележи, че руската позиция да не бъде допускана голяма българска държава е била т(р)айно договорена с Австро – Унгария в Райхщад още през лятото на 1876 г., т.е. дори преди Цариградската конференция в края на година, на която европейските сили, свикани по инициатива на Великобритания като реакция на османските зверства срещу българите, поставят ултиматум на султана да даде права и свободи на българите ( и не само на тях).

Коцев също така подминава с обичайното за русофилите премълчаване обстоятелството, че българите сами се опълчват срещу Берлинския диктат ( който също така легитимира пред света възникването на българската държавност макар и в осакатен вид спрямо въжделенията на българските възрожденци). Защитата на същия този берлински диктат от страна на руския император Александър III е било неговото формално основание да се обяви против Съединението на България от 6 септември 1885 г. – защото то наистина бунтарски нарушава …Берлинския диктат. Императорът се оказва по-загрижен за нарушеното от българите право на султана да администрира Южна Румелия и го подстрекава да окупира тази българска територия за наказание за българското неподчинение. Но къде ти “български дипломат” на служба на руските интереси ще си “спомня” такива подробности!

А не бива- за тези “подробности” припомнят съществуващите и в наши дни честни руски историци, като Гайворонски, който на практика запуши устата на българските манипулатори на историята, опитващи се да отрекат факта, че Алексанър III е подстрекавал турския султан да си върне владичеството над половината от тогавашна България.

В друг руски сайт, ведомости.ру, военният историк Константин Гайворонски “издава” на 20 октомври 2017 г. една от най-неприятните за българското русофилство “тайни”, свързани с опитити на руската империя да предложи на тепсия Южна Румелия на Турция:

“Денят на обединението на двете части на България се отбелязва и до ден днешен като държавен и национален празник. За разлика обаче от руснаците всеки българин знае, че единствената, която се противопоставя и се опитва да попречи това обединение, е Руската империя.

Дори султанът, смятайки, че Румелия и така е далеч от лоялността към властта му, махва с ръка, докато Русия , която през 1878 е готова да воюва с половин Европа за границите съгласно санстефанския-договор (тук авторът греши, Русия дори се оправдава , че не е защитила интригантската си мина спрямо бъдещето на Балканите от Сан Стефано именно с факта, че не е била в състояние да направи това с оръжие срещу европейските сили – бел. ИИ) сега излиза от кожата си в опитите си да застави Батенберг да се отдръпне от вече взетото си решение за обединение. Стига се дотам, че руският посланик при Портата уговаря турците да вкарат войските си в метежната провинция като обещава подръжка от ВСЯКАКВО ЕСТЕСТВО ( т.е. и с пряка военна намеса рамо до рамо с осмалиите срещу българите, курсивът е мой – бел. ИИ). Логиката на Петербург разбира се е елементарно проста, обединяването на двете български части ще издигне и укрепи авторитета на Батенберг сред българите, което е твърде нежелано”.

“Всеки българин знае”, отбелязва руснакът Гайворонски, но се “оказва”, че точно Коцев, българският посланик в Москва, “не знае”…

Другият обилно цитиран в руския сайт български “авторитет” ( ако не броим съмнителните по своята анонимномна в цитирането стойност свидетелства на един македонски братушка) е Николай Малинов, председателят на Национално движение “Русофили” ( обявено за уникално в света от генерал Решетников- и не без основание, къде другаде някоя нация ще се хвали с национално движение в полза на чужда нация).

Малинов е изчислил, че само 4 процента от българите не признават значението на Сан Стефано по начина, по който той и Русия искат да бъде признато. А мимоходом Малинов прокарва и някоя друга лъжа – например, че след войната си с Турция руската империя напуска България “без да поиска нищо”. Вероятно под “нищо” той подразбира създаването на Окупационния фонд, чрез който българите да си платят разходите за войната и започват наистина да изплащат поисканото от Русия злато.

Освен, че са създали българската армия и флот ( с идеята да ги използват като свои  инструменти за влияние за бъде авантюри в региона), Малинов твърди, че  руските братя са ни подарили и Търновската конституция – същата, която Великото народно събрание приема за ужас на свръхконсервативната Русия, откъдето по ортодоксална православно-славянска линия валят заклеймяващи оценки за нахалството на българското племе да се сдобие с европейски свободи и права.

Всички, които говорят за зачеването на българската свобода на 3 март 1878 г. , вкупом отказват да признаят нейното истинско раждане на 6 септември 1885 г. -не за друго, а защото то се осъществява въпреки онези, от които свободата е зачената, застанали по време на Съединението в класическата руска царска поза на бащата-убиец на своята рожба : “аз съм те родил и аз ще те убия”.

Ролята на убиеца играе гръмовно Александър III, който не само призовава султана да си вземе обратно половин България, но и я заплашва с война не нашега, нареждайки на руския боен флот да се доближи до българския черноморски бряг. Отказва се със съкрцане на зъби заради натиска на единодушното  ( както никога преди и след това в българската история) общоевропейско възмущение, изригнало не само в официалните кабинети на европейските столици, но и  чрез масови протести срещу руските намерения спрямо младата България по площадите на Лондон, Прага, Дрезден т.н. ( с преобладаващо присъствие на социалисти – за сведение на днешните другари и другарки на Кремъл у нас).

Ако българите са се почувствали свободни на 3 март 1878 г, защо дори старите опълченици от боевете на Шипка започват да създават дружини за защита от надвисналата руска окупация над България по онова време, както свидетелства Симеон Радев в “Строители на нова България”?

“Положително е само, че по градовете населението бе в грамадното си мнозинство националистическо и постепенно се ожесточаваше срещу Русия. След заминаването на генерала ( Каулбарс, императорският пратеник, изпратен в България да наложи по руски насилнически маниер руската политика, но принуден да си замине обратно след отпора, който получава от българските патриоти- бел. ИИ)  почнаха да се основават известните патриотични дружини, които играха по-сетне такава роля за подема на българския дух в страната. Те се състояха от решителни хора, фанатизирани в своето дело, и напоминуваха в някои отношения якобинските секции , които се прочуха във времето на Френската революция. Първият позив за устройване на тия дружини излезе от Русчук. Той бе подписан от една група запасни войници. Лозунгът им бе: “България за себе си, свободна и независима. На 17 – ти се обадиха опълченците от Севлиево. Те пък се считаха обидени, задето на младите войници се давало някаква преднина в народното дело”.

По повод създаването на тези патриотични дружини Симеон Радев уточнява в допълнителна бележка:

“ Идеята да се образуват дружества от запасни войници се появи най-напред у русофилите, но тя пропадна. Само Н. Константинов основа в Свищов таен комитет от няколко запасни”. ( Симеон Радев, Симеон Радев, “Строителите на нова България”, изд. Български писател, София, 1990 г.)

Сред многобройните премълчавания на истината за датата 3 март в българските история ненадминато си остава оглушителната медийно-политическа глухота за 100 годишния тътен от капитулацията на Русия пред България в Брест Литовск. “По-кръгла” от 100 годишната вероятно е само 1000 годишната. Но и днешната едновековна закръгленост не накара българските медии да п(р)огледнат със задна дата под похлупака на другата, 140-тата годишнина, превърната в основна и на практика единствена опорна точка на руското влияние в България след провала на съветския комунизъм по света и у нас.

Да си припомним как България триумфира в Брест – Литовск, изминавайки за 4 десетилетия пътя от нищото на картата, зачената като “нещо” предварително, прелиминарно, но нелегитимно от международна гледна точка в резултат на примирието между две империи, но извоювала сама независимостта си срещу стари и нови поробители.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=15595&rid=154

Автор: Лъчезар Тошев

“Преговорите започват още в края на 1917 г. Като български представител на конференцията по примирието участва полк. П. Ганчев. То се подписва на 15 декември и се пристъпва към преговорите по мирния договор. Победителите са Германия, Австро-Унгария, България и Турция. В преговорите от България участва министър Христо Попов, подпомаган от дипломата Андрей Тошев.

Подписи от страна на ­победените слагат Григорий Яковлевич Соколников, член на Изпълнителния комитет на Съвета на работническите, войнишки и селски депутати, Лев Михайлович Карахан, член на Централния изпълнителен комитет на работническите, войнишки и селски депутати, Григорий Василиевич Чичерин, помощник на народния комисар по външните работи, и Григорий Иванович Петровский, народен комисар по вътрешните работи.

От българска страна договора подписват дипломатът Андрей Тошев, адютантът на цар Фердинанд ген. Петър Ганчев и дипломатът д-р Теодор Атанасов.

Този договор е тежък за Русия, която губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България. Благодарение на това развитие Полша, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Финландия излизат от Руската империя и възстановяват своята държавност. Турция получава територии в района на Батуми и Източен Анадол. Русия води преговорите в Брест-Литовск едностранно, без съгласието на своите съюзници от Съглашението. На 7 март 1918 г. се подписва и едностранен договор с Румъния, която излиза от войната, връщайки отнети територии на България през Междусъюзническата война. Северна Добруджа остава кондоминиум на Централните сили, които на 25 септември 1918 г. предават почти цяла Северна Добруджа на България. Този договор обаче не е ратифициран от румънския парламент.

     На 29 септември 1918 г. в Солун България сключва примирие с Антантата и излиза от войната. Постигнатите договорености са отменени. Брест-Литовският мирен договор остава в сила само няколко месеца – до 13 ноември 1918 г.

     Победена от силите на Съглашението, България е принудена да подпише Ньойския договор, наречен от Христо Силянов Ньойската неправда. Но датата 3 март 1918 г. трябва да остане сред звездните мигове в българската история, с които се гордеем.

     Брест-Литовският мирен договор стана възможен благодарение на блестящите победи на Българската армия и нейните талантливи командири над руските и румънски войски”.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: В Брест – Литовск България става една от първите държави, които установяват димпломатически отношения  с току-що възникналата ( за кратко) независима от Русия Република Украйна.

В министерството на външните работи в София на 16 февруари 2018 г. се състоя българско – украинска конференция, посветена на тази 100 годишнина ( бяха поканени и руски дипломати, присъстващи с каменни физиономии). 

Снимките са от прожекцията в рамките на конференцията, на която беше показан германски архивен филм със субтитри на украински и немски. На стоп кадрите се виждат българският министър-председател Васил Радославов и полковникът от българската армия П. Ганчев.

Далеч по-важна “снимка” на състоянието на българския дух от онова време е обратът в русофилските възгледи на Иван Вазов, който заклеймява в стихове руската агресия срещу България и онези, които “иго ни носят ново”.

Вазов за Русия през 1916г.

Бедят ни

Иван Вазов

Бедят ни другоземци,

че с отомани, с немци

дружим в полята бойни.

Кога пък в Букурещ ни

разпъваха, нас грешни,

те гледаха спокойни.

Корят ни, че със нихни

врази съюз сторихме –

да счупим братско иго;

ала кога душмани

разкъсваха меса ни,

те викаха: “Разпни го!”

Кълнат ни за измена

славянска непростена,

кат свойта браним стреха.

Ала когато нази

ужасно зло нагази –

славяните де беха?

Ругаят ни, че с чужди

на наший дух и нужди

народи сме събрани –

но тези, що любехме,

или боготворихме,

що правяха в скръбта ни?

Стояха оглушали,

безчувствени, едва ли

не зрители злоради

пред наште мъки тежки,

пред воплите ни жежки –

и кой ни се обади?

Във Петроград мълчаха,

а от Париж ревяха:

“Убийте тоз звяр диви!”

И на защо, кат смеем

и ние да живеем,

станахме лоши, криви!

Декември 1915 г.

Иван Вазов с проф.Иван Шишманов

НА РУСКИТЕ ВОИНИ

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо…

Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви лґкът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно пµ любим я ния.

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете!

1916

ДОБРУДЖАНСКАТА КОННИЦА

ПОСВЕЩАВА СЕ ГЕНЕРАЛУ КОЛЕВУ!

Не конница – морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

не конница – буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

не конница – хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура – цяла

от тропот и трясък,

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

Не конница – лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

1916

Семейство Вазови

Една любов

Иван Вазов

– Защо камбана бие, мамо,

тъй жално?

– Чедо, за мъртвец,

със лавров украсен венец,

умрял за Македонья тамо.

Кого погребват? Кой е той?

Един герой.

– Защо камбана, мамо, бие

тъй радостно, тъй силно днес?

– Тоз звън обажда драга вест.

– Какво, о, мале? – Синко драг,

победа пак!

– Къде така с ура и с песни

вървят войници и сега?

– Отиват, чедо, без тъга

в борбата да се фърлят бесни.

– В борба с кого – кажи ми пак?

С нов, синко, враг.

– От Добруджа гърмеж топовен

пристига, мамо, като зов

за плач, ох, тъй е той тъжовен!

– Мъртвец един заравят нов.

– Ах, кой ще бъде там заровен?

– Една любов!

Ноември 1916

Генерал Стефан Тошев – Командващ III-та Армия на Добруджанския фронт

СКРЪБТА НА АЛЕКСАНДРА II

Иван Вазов

Що става в Добруджа? Що?

Гранати руски пукат,пищят куршуми руски

На яростни талази, летят дружини руски

на руский химн под звукът…

Кой праща този вихър?

Тоз ад духтящ въз нази?

На Александра Втори внукът!

Кой би сънувал Боже, тоз срам, тоз час безславен

Коя фантазия болна, демонска най-гореща

народ славянски жизнен, чрез руска кръв избавен

В борба за свойто право, сам скокнал окървавен

днес руски меч да среща…

И Цар-Освободител – там в тиха си гробница

събуден ненадейно, в тъга неизмерима извика гневно :

“ Внуче! След бомбата кръвница,

що нявга ме разкъса

сред моята столица

ти втори път уби ма!”

1916г.

Share on Facebook

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „НЕтипичната майка разказва: бебето ми е ЧУДОвище“ от Сара Търнър Издава: „Прозорец“ Дата на публикуване: 26 февруари 2018 г....

Едно съобщение на Ройтерс за германско решение от 27 февруари 2018 г. – VI ZR 489/16 – в приложение на RTBF  (правото да бъдеш забравен) –  и прессъобщение на съда, самото решение още не е на сайта.

В отговор съдът потвърждава, че

Съдържанието, за което гражданите се обръщат към съда, не е собствено съдържание на ответника. То е  публикувано от други хора в интернет.  Ответникът   само търси с помощта на програми в съществуващите страници в интернет. Отговорността на оператора на търсачката предполага  инспекция. Ответникът не може да е сигурен, че съдържанието, намерено от програмите за търсене, е  законно, преди да го провери. Поемането на общо изискване за контрол сериозно би застрашило съществуването на търсачките  като бизнес модел, който е одобрен от правната система и   социално желателен.

На 1 март 2018 Европейската комисия публикува Препоръка  относно мерките за ефективно справяне с незаконното онлайн съдържание, която представя идеите на Комисията за това как да се ускори премахването на незаконно съдържание. Отделно от това, подобни идеи са развити в предложенията за ревизия на медийното и авторското право, както и в дискусиите за борба с дезинформацията и фалшивите новини.

Аз също говорих за това на конференцията за фалшивите новини, организирана от АЕЖ през ноември 2017: ЕК препоръчва  на частни търговски дружества да се даде възможност да заличават съдържание, качено от граждани. Сега Европейската комисия продължава идеите в тази посока.

В правна  система, основана на върховенство на правото, съдът е този, който трябва да се произнася при намеса в свободата на изразяване, поне досега това беше неоспорвано положение. ЕК насърчава тенденцията е да се овластят доставчици да правят такава преценка – точно както идеята за трите удара преди време.

Реакцията на European Digital Rights (EDRi):

Европейските политици работят за най-големия интернет филтър, който някога сме виждали. Това може да звучи драматично, но наистина не е преувеличено. Ако предложението бъде прието, уеб сайтове като Soundcloud, eBay, Facebook и Flickr ще бъдат принудени да филтрират всичко, което искате да качите. Алгоритъм ще  определя кое от съдържанието, което качвате, ще се вижда от останалия свят и кое – няма.

Този интернет филтър е предвиден в предложенията за нова европейска нормативна уредба. Интернет филтрите не могат и не трябва да се използват за регулиране на авторското право. Те не работят. Но има много по-голям проблем: след като бъде инсталиран, интернет филтърът може и ще бъде използван за безброй други цели. Обзалагаме се, че политиците радостно очакват интернет филтъра, за да го използват в биткаите си  с фалшиви новини, тероризъм или нежелани политически мнения.

Новият хит е Гинка Върбакова – как (и дали) ще купи ЧЕЗ. Явно за нея ще се говори през следващите седмици, дори и метеорит да удари Земята. Регистрираха се избухвания по целия емоционален спектър: като се започне от великодушния присмех, дължим от всяко по-висше същество към по-низшето, което се казва Гинка, не е завършило десети клас и вместо „оФшорна“ казва „оШфорна“, мине се през разумните опасения, пораждащи въпроси като: „Кой е истинският купувач, при положение, че Гинка не разполага с пари нито да купи, нито да поддържа бизнеса?“; „Защо купувачът иска да остане скрит?“; „Има ли новият собственик (който и да е той) капацитет да управлява бизнеса?“ и „Има ли държавата механизми да се намеси, ако (когато) той се провали?“, та до параноичния фатализъм дали не става дума за някой руски олигарх от „онзи“ списък, който иска да влияе на изборите в България, като държи ръка върху шалтера на 40% от населението.

Между другото, никой не се сети да попита Гинка за отношението ѝ към Истанбулската конвенция, че да я почнат и по тази линия (какво да се прави – несъвършенства на българската професионална журналистика), но не това е най-страшното. Най-страшното е, че все още никой не може да вдигне костелив и леко закривен от гражданско напрежение пръст и да посочи с него ВИНОВНИКА за цялото това безобразие, защото очевидно Гинка не е, за всички тя е само едно объркано и леко неадекватно подставено лице. Кой е виновен? Бойко Борисов ли (ех, колко хубаво би било!), Делян Пеевски ли? Доган, Цацаров? Цеко Минев, който иска да електрифицира 48% от Национален парк „Пирин“? Руските олигарси? Грузинската мафия? Масоните, илюминатите, Сорос? Извънземните?… Да. Лошо е когато не можеш да посочиш виновник и да излееш върху него справедливия си гняв. А не можеш, защото нищо не знаеш. Никой не знае. Че не знае, призна дори чешкият премиер в оставка Андрей Бабиш и помоли да му се обясни. А той все пак представлява мажоритарния акционер в ЧЕЗ.

Но какво е общото между всичко това и Котарака в чизми? – ще попита някой по-припрян читател. Търпение! Ще стигнем и до там.

Колкото и нищо да не знаем, все пак има някои неща, които са ясни и безспорни. Очевидно е, например, че Гинка няма да е истинският купувач и собственик на ЧЕЗ, защото няма достатъчно пари. Някой друг ще ѝ даде. Тогава тя или ще изпълнява неговата воля, или ще се провали и той като кредитор ще придобие обезпечението. Тогава може и да разберем кой е той, но може и да не разберем, ако кредитор се окаже някоя оШфорна фирма. Но ако е така, то защо тази оШфорна фирма не се яви директно като купувач, ами се нуждае от скромната и противоречива фасада на Гинка? Нали и в двата случая анонимността на инвеститора ще бъде защитена? Мистерия!

И защо изобщо купувачът в една такава голяма и обществено значима сделка би искал да се крие? Очевидно защото се опасява, че ако разберем кой е, няма да ни стане приятно? Или защото възнамерява да върши нещо нередно с компанията. Наистина, защо се крие? Първата причина, за която човек се сеща е, че купувачът не може да обясни произхода на парите си. Те може да са от контрабанда, от корупция, от незаконна търговия и други подобни безобразия. Но пък Гинка също не може да обясни произхода на парите, така че какво? Ще речете: Гинка може да каже, че ги е взела от банка, питайте банката. Но същото може да каже и тайнственият инвеститор, за какво му е Гинка?

И изобщо, защо изключваме вероятността Гинка наистина да е добра в енергийния бизнес, да иска да купи ЧЕЗ за себе си и да си го разработва. Нали вече имала била някакви соларни панели?

Трудно е да допуснем тази вероятност и то по логиката на хипотетичния кредитор. Както стана ясно, той трябва да е доста крупен, да разполага с 2-3 трилиона активи, за да си позволи да отпуска такива кредити. В България няма такъв субект. И друго. Как се предполага, че Гинка ще обслужва такъв кредит? Логично, с част от печалбата. ЧЕЗ продава ток и му влизат някакви пари. С част от тях плаща заплати на многобройните си служители (колкото досега Гинка не е и сънувала да управлява), част отива за реинвестиция и поддръжка, с част Гинка живее и храни семейството си и с част плаща главница и лихва на кредитора. Е, защо, при положение че може да извади парите, кредиторът ще се задоволи само с лихвата, а няма да се превърне в инвеститор, за да придобие цялата печалба? То, ако ставаше така, и аз щях да вляза в първата банка и да кажа: „Дайте ми пари да си купя някоя от Мариците, пък после ще се оправяме!“

За да се крие така ревностно, остава купувачът да е субект, който просто не може, няма право да се покаже публично. Такъв, например, може да бъде някое високопоставено политическо лице от България, Чехия или друга страна, къпеща се в морал и законност. Тъжно е. Тъжно е, когато властта е занаят, но още по-тъжно е, когато стане бизнес.

А тя е станала. Вижте как кандидати за парламента финансират кампаниите си – осигуряват си отнякъде пари и половината внасят в партийната каса, другата половина харчат за свои нужди (най-често покупка на гласове) в избирателните си райони. Откъде взимат тези пари? От себе си ли? Изключително рядко! В повечето случаи прибягват до местни деребеи, на които после се издължават чрез назначения и обществени поръчки, тоест чрез властта, която уж са спечелили за себе си. Вижте как се кадрува в администрацията! Вижте как се притиска бизнесът, вижте как властта и икономиката се сливат! Това вече не е капитализъм и свободен пазар, не е демокрация, а олигархизъм.

И ето че дойде време да кажем и за Котарака в чизми. Когато кралят пътувал в каляската си заедно с маркиза, видял жетвари да събират богата реколта.

– На кого са тези нивя, селяни? – попитал кралят.

– На г-н маркиза, на г-н маркиза! – извикали жетварите, подучени от хитрия котарак. – На маркиз дьо Карабà!

Ето това е проблемът. Ставаме и питаме: „На кого са тези ЕРП-та, селяни? На кого е Булгартабак?“. Но селяните мълчат и не могат да отговорят, защото не знаят. Никой не знае. И това не е изолиран, а повсеместен проблем: на кого е Кауфланд, селяни, на кого е Дойче банк, на кого е Кока-кола?…

Това вече не е „онзи“ капитализъм, в който все още вярват либертарианците, и собствеността е частна само на думи. Или дори по закон да е частна, със сигурност не е лична. Поне голямата, съществената собственост. Коя е ценността на „онзи“ капитализъм? Капитализмът е ценност само дотолкова, доколкото е свобода, почтеност и отговорност. Но за да е такъв, той трябва да е персонален и да върви с някакъв морал. А да се установи здрав морал в обществото, норми, с които всички да са съгласни, не е лесно и не е по силите на всекиго. Без морал капитализмът на свободата, почтеността и отговорността бързо се изражда в хищнически, безогледен егоизъм. Важно условие капитализмът да запази почтеността и свободата си, е във всеки един момент да сме наясно чия е една или друга собственост и кой носи отговорност за нея. Защото, ако останем няколко дни без ток или пък ако сметките ни скочат двойно, ще възправим снага и гневно ще попитаме: „На кого е този ЧЕЗ, селяни?!“. И ако селяните отговорят примерно: „Ей на оня чорбаджия там, на бай Марко“, ще е едно, а съвсем друго ще е, ако започнат да кършат ръце и да го усукват: „Ами то и ние не знаем, май на някакъв фонд, май на някакви акционери, май на някаква оШфорна фирма…“.

За да бъде капитализмът свобода, такава, която поражда и демокрация, и всичко останало, частната собственост трябва наистина да е частна собственост, трябва да се знае кое на кого е. Но в условия на олигархичност (която нито сме я измислили ние, нито сме най-големите майстори в нея), никой никога няма да разреши това. Защото бързо и ясно ще се види колко икономиката се е сраснала с властта и властта – с икономиката. Поправимо ли е това положение? Не. Нека никой да не си прави илюзии. Светът е устроен така, той лежи в зло и едва ли ще се промени до края на времената. Длъжни сме да го приемем такъв и да се погрижим за моралното си оцеляване в него.

Но не пречи да мечтаем и да градим утопии. Ето, например, да имаме такава конституция, според която, ако някой пожелае властта, то тя за нищо на света да не му се дава. Всеки гражданин ще влиза по задължение и на ротационен принцип във властта – дежурен министър, дежурен президент, дежурен депутат, дежурен главен прокурор – срещу което ще получава от държавата скромно обезщетение за изгубеното време. Или пък да се приеме фиксиран списък с политически партии – една социалистическа, една либерална, една консервативна и една (хайде да я наречем така) общопричудлива за всякакви неформали, на които по принцип не им е работа да се занимават с политика. Ако искаш да си политически активен, избираш си една от предоставените партии, записваш се в нея и започваш да се бориш било да я овладееш отвътре, било да се наложиш над другите партии.

За жалост, тези утопии са абсолютно нереалистични и именно затова са утопии. Няма го и Котаракът в чизми, който да тича пред каляската и да учи селяните как да отговарят. Действителността е такава каквато е. Трудно може да се промени, а още по-трудно – да се промени към добро. Но опитите не бива да спират (стига, разбира се, да не са под формата на революции, защото това е отегчително и опасно)! А иначе за покупката на ЧЕЗ дали ще ругаем и ще се присмиваме на Гинка, Пенка или Станка – това няма абсолютно никакво значение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Статията е писана в сряда, 28 февруари, и е публикувана във в. „Сега“ на 3 март, събота.

Tweet

Преди 100 години, на 03.03.1918, България макар и за кратко е победител. Русия е унизена и наказана за вероломното нападение в Добруджа. Брест-Литовският мирен договор от 3 март 1918 г. между Четворния съюз (Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя) и Русия слага край на руското участие в Първата световна война. Датата не е случайна. Избрана […]