Първата от тях вече снася златните си яйца, но поради непредвидени обстоятелства събирането им временно става не от самата Гинка, а от дългогодишния и стопанин фирмата ЧЕЗ. Ето как нагледно изглеждат златните яйца от първата кокошка (за ...

„Малки и големи истории за изчезналите животни“ (изд. „Прозорец“) на французите Елен Ражкак и Дамиен Лавердюн разказва за сблъсъка на различни видове с човека и последвалото им заличаване от лицето на Земята. По думите на учените Сесил Колен и Люк Вив от Националния музей по естествена история в Париж (научни съветници на изданието) книгата е „инвентар и памет“ и от...

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!

Цветелина Викторова е творец в „Дрехи за Книги“, мечтателка и отскоро щастлива майка. Хобито й е рисуването и за огромно нейно щастие е успяла да го превърне в своя работа. Рисува от много малка върху всичко, което й попадне. Завършила е моден дизайн, а съвсем скоро й предстоят няколко творчески курса за художествена илюстрация в Англия, които...

Китайското правителство, начело с лидера на партията Си Дзинпин, продължава да затяга режима на цензура и диктатура, съобщава Evening Standard. China Digital Times публикува списък с предложения от Пекинската национална конференция за блокиране в търсачката Weibo (китайският еквивалент на Twitter). Експертите смятат, че засилените мерки са част от стратегията на президента да наложи доживотна диктатура и бяха...

Пратениците на имперска Русия не могат да се сдържат да си тръгнат от България без да заръчат “чистка” на българския елит от елемнети, които не се харесват на Кремъл. Така постъпи генералът от КГБ Решетников преди две години, същото направи вчера и представителят на Путин в расо патриарх Кирил. Той анатемоса българската благодарност към други народи и нареди тази част от българската история да “изчезне”, възмутен от факта, че в Бългрия е проявена благодарност и към други страни и народи във връзка с чисто руската, според него, дата 3 март 1878 г.

“Много ме огорчи, че в официалната риторика на представителите на държавата наравно с Русия същата роля се оказва, че са играли Полша, Литва, Финландия. Никаква политкоректност не може да оправдае лъжлива историческа интерпретация”, заяви Кирил и назидателно се обърна към българските медии да разпространят посланието му ( така, както дни наред разпространяваха новини във връзка с посещението му и отразяваха всяка негова крачка, превръщайки го в главно действащо лице на празненствата за уж българския национален празник 3 март). 

Пояснявам за привържениците на съветската окупация у нас, които се наричат русофили: руският патриарх Кирил грубо нападна правото на народите на самоопределение, което е сред най-ефективните лозунги на болшевизма, упортебяван първоначално за целите болшевизацията на многонационалната Русия. Тази днешна интерпретация на това право, според която нямало значение кой какъв е по националност, щом е воювал под руски знамена, сме я чували и от български проводници на руското влияние, като Шаренкова. Но демаршът на Кирил напусна територията на домораслата ни русофилската пропаганда и се превърна в доказателство, че в днешната Русия е толкова Федерация, колкото е била и руската империя. В Москва зачитат правото на  народите от империята на самоопределение само в периоди на разпад на самата империя и между тях цари фициалната руска политика на насилствена русификация спрямо народите, поробени от руската империя. 

Ако има нещо хубаво, покрай ужасите и стаданията , причинени от гражданската война в руската империя в края на Първата световна война, това е именно осъществяването на самоопределинето на цели народи и възникването на техни национални държави, отскубнали се от хватката на руската империя – от Финландия, Полша и Литва на север и запад, до Украйна на юг. 

Както много често става при подобни демонстрации, разковничето на “фокуса”, чрез който московският велможа пожела да  си покаже рогата след трите дни българско гостоприемство,  акцентът в изявата на фокусника е в онова, което отсътва на пръв поглед от сцената. Кирил се възмути за Полша, Финландия и Литва…, но не и за Украйна?

Да, украинска държава по онова време не съществува, но украинците са били не просто участници, а гръбнакъ на руската армия, изпратена да воюва тук. И не са били непременно разпръснати между другите националности, а са имали свои обособени полкове. Наричали са ги “малорусийски” по стар имперски обичай и още по-онова време в Русия са разбирали значимостта им, поради което са се отнасяли към тях със съответната имперска надменност, макар да са играли ключова роля в много от най-важните сражения.

Руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко критикива това незаслужено руско отношение и свидетелства, че тъкмо украинците ( малорусите) са давали най-големите жертви – понякога в пъти повече от другите полкове. Ето свидетелството на Данченко за последната битка при Плевен.

“ Последната битка при Плевен беше с малко загуби за нас. Ето какви бяха те:

Малорусийският полк загуби 538 души

Сибирският                                   350

Самохитският                           66

Московският                              22

Артилерята                               16 

Астраханският                        12

По онова време Малорусийкият полк не беше оценен справедливо. За него някак си мълчаха, а всъщност този полк пръв спря настъплението на Осман и заедно със сибирците задържаше турците до идването на подкрепления”. ( Година на война”, Василий немирович – Данченко, издателство “Солвек”, София, 2008 г., стр. 369 ) 

Като пратеник на Кремъл руският Кирил спази “канона” на кремълската политика  спрямо най-големия проблем на днешната руска външна политика, какъвто е руската агресия срещу Украйна – дори не благоволи да се “огорчи”, че в България истината за приноса на украинците в зачеването на българската свобода вече си е пробила път. Без да споменава този факт Кирил пожела “този път  ( по който е тръгнала България – бел. ИИ) в българската история да “изчезне”. 

Но няма как да стане. Фактите са такива, каквито са, независимо дали на нашите руски колонизатори им харесва и дали колаборационистите със съветско-руския колониализъм у нас се опитват да ги потулят чрез премълчаване или с преразкази на московските инстукции. 

Пред Дойче Веле посланикът на Украйна в София Микола Балтажи, който е доктор на историческите науки, цитира многобройни източници, които разкриват потулваната десетилетия истина, че украинските войници и офицери са съставлявали поне половината от руската императорска армия, която е навлязла през 1877 година в българските земи.http://www.dw.com/bg/когато-русия-освободи-българия/a-19089020

„Изследователите на архивите на украинските губернии по царско време са категорични, че голяма част от воювалите за освобождението на България офицери и войници са били украинци. И в това няма нищо странно – руският императорски щаб е предпочел да използва военния потенциал на най-близко разположената до България своя вътрешна колония, вместо да праща гарнизони от районите на Москва и Петербург. Затова мобилизацията за войната е проведена преди всичко сред украинското население на Киевското, Одеското и Харковското военни окръжия. В структурата на воювалата тогава армия има голям брой полкове и други военни формирования, чиито имена издават произхода на рекрутираните войници – Киевски, Харковски, Полтавски, Гродненски, Житомирски, Черниговски, Мариуполски и още десетки други.

Във войската се включват и голям брой украинци с български корени, които с огромен ентусиазъм тръгват да освобождават своята прародина, а някои от офицерите остават след това в България, за да подготвят младата ѝ армия. Интересен е и съставът на първата руска военна част, която стъпва в България. Това е 14-та пехотна дивизия, която създава предмостие за инвазията. Тя се състои предимно от украинци и се ръководи от генерал Михайло Драгомиров“, посочва Микола Балтажи.

В архивите на много украински губернии са записани имената на многобройните жертви, паднали в тази война, казва още Балтажи и добавя: „Дори във вестниците на сравнително малки областни градове в Украйна като Полтава и Чернигов открих данни за броя на убитите в Руско-турската война. За Полтава имаме информация за близо 976 убити украински войници, а за Чернигов данните са за 458 жертви“, посочва украинският посланик и казва: „За разлика от Москва обаче, на никого в Украйна няма да му дойде наум да досажда на българите с претенции за вечна благодарност“.

Колкото до интригата около факта, че в заклеймавящто си финално послание на тръгване от България Кирил се обърна към президента Радев, говорейки за възмущението си от официалното споменаване на други държави, към които българите изразяват благодарност, по-вероятно е патриархът да е ядосан, че при цялото си старание да се хареса в придружаването на руския гост българският президент все пак не му целуна ръка – за разлика от др. Илияна Йотова. Нейните приклякания пред руското ( за които самата тя разпространи видео) началство явно не го умилистовиха.

Иначе Радев спази изисквания от Москва канон и не спомена на връх Шипка други държави, освен Русия и България.

Онзи, който наистина спомена писмено благодарностите на българите към други народи и страни, беше премиерът Борисов, но Кирил го “пощади”, създавайки впечатление, че се кара “само” на президента Радев, който пък светкавично се оправда, заявявайки, че оценява високо тридневното му посещение.

Да разбираме ли, че от Москва ни казват косвено, че разбират фасадното значение на президента у нас и не желаят да атакуват “силния човек” във властта, на когото разчитат за прокарване на реални политики, които Борисов определя като проява на миролюбие в рамките на различни атлантически инициативи ( като ответни мерки срещу руската милитаризация на Черноморския регион или разполагането на натовски противоракетен щит на българска територия, отказано също от Борисов)?

Или фактът, че Борисов също не целуна този път ръка на Кирил, както направи през 2012 г. при посещението на руския владика в София, както и споменавенето на приноса на други народи и държави за победата над Турция през 1878 г.,  има отношение към най-новото развитие на вътрешния политичски фронт?

Става дума за неназованите от Борисов “гадове”, които искали да го свалят сега от власт. Отново. Както през 2013 г. Той не посмя да задълбае направеното от него с половин уста и с голямо закъснение “откритие”, че руски сили и интереси са движили протестите срещу управлението му през 2013 г., но наслагването на фактите сочи именно в тази посока.

Борисов може да е русофил в душата си ( както се казваше в един изтекъл в Уикилийкс американски дипломатически доклад), но собствената му кожа и оцеляване са му по-скъпи. В Кремъл със сигурност добре разбират този негов приоритет и го щадят с интригантски внушения, като приятелският огън на Кирил срещу  съзнателно сгрешената от него за целта президентска мишена в България.

Казано с думите на Цветан Цветнов пред БНТ  на 4 март 2018 г., ден след русофилския празник 3 март, “БСП се дразни, защото нашите приоритети съвпаднаха с тези на САЩ, а те говорят за Русия“.

В крайна (равно)сметка имперска Русия за пореден показа, че не си е променила нрава и е безпомощна да предложи на България нещо привлекателно, “сделано” в Русия в наши дни. Тя залага на един епизод от все по – далечната история ( беше 9 септември 1944, но откатът от разпада на съветската империя върна опорната точка на руското влияние у нас към 19 век и 3 март), в която се е вкопчила отчаяно поради липсата на други възможности да влияе върху днешните българи. С износ на газ, нефт и суровини изобщо, тя е просто един огромен суровинен придатък към европейското развитие на страната ни и е въпрос на време и политическа воля ( вероятно след ерата на плахия русофил Борисов все някога), когато ще се отървем от тази задушаваща пъпна връв с Матушката.

Share on Facebook

Руската завист и злоба към българското население , така добре описана от Достоевски, среща потвърждение и в книгата на Артур фон ХУН “Борбата на българите за съединението си”. Достоевски за руската завист към българите Артур фон ХУН(Arthur von Huhn) е германски военен кореспондент по време на Руско-турската война през 1878 и по време на сръбско-българската […]

Всеизвестен факт е, че Бил Гейтс е запален читател. Споделяли сме с вас кои са любимите му книги за 2014 г. и 2015 г. Милиардерът филантроп, съосновател на Microsoft, оставя зад гърба си приблизително по 50 завършени заглавия годишно, като дава приоритет на четенето пред други свои хобита, научаваме от сайта на телевизия CNBC. Самият Гейтс...

Ефрем Каранфилов(1915-1998 г.) е български литературен критик и есеист, учен, академик на БАН, директор на Института за литература при БАН (1982 -1989), изследователя на творчеството на Захари Стоянов. Ето няколко оценки на академика като автор на предговора към книгата „Захари Стоянов. Васил Левски (дяконът). Черти от живота му”, издателство на БЗНС, София, 1977 г. Пишейки […]

На пръв поглед изглежда, че тя ще се вдига, но това означава неумение да се гледа и вижда правилно. Прогнозата е на американската Администрацията за енергийна информация, към Министерството на енергетиката на САЩ и по най-лесния начин из...

Повече от половин век след като Джули Андрюс печели „Оскар“ за ролята си в екранизацията на английската класика „Мери Попинз“ от Памела Травърз, знаменитата бавачка с летящия чадър отново се готви да завладее големия екран, съобщава Entertainment Weekly. Първият тийзър на филма „Мери Попинз се завръща“ беше излъчен в неделя по време на юбилейната 90-а церемония по...

С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци

Прочети цялата новина