Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:

Пътуване до Охрид

част първа на

Македония за Трети март

Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде

Трети март

Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.

Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…

В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни

призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,

защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден

имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,

друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на

пътуването

Спряхме за кратка почивка в

Кюстендил

в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в

Македония

два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.

След малко

отдих за по цигара в Крива паланка,

където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…

Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен

с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за

странната им валута,

защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…

Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.

Така че пристигнахме в

Охрид

в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се

настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а

тук времето по-скоро напомняше пролет,

въпреки изпопадалите листа.

Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.

Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.

Тук за почти всяко място си има легенди*

За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.

Оттук започва

старата част на града,

където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,

чаршията,

по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.

Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е

къщата на двама заможни братя на име Робеви,

местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в

Исторически музей

Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.

От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.

Охридското езеро

е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.

На брега му се намира и

църквата „Света Богородица”

– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…

След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.

Минахме покрай

църквата „Света София”

/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.

Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук

за влизане в храмове има такса,

което ми се стори малко странно.

По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…

Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на

Самуиловата крепост,

се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…

Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше

несравнима панорама към езерото

и към града…

На връщане се спряхме за малко пред

античния амфитеатър,

който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.

Илинденска, Охрид 6000, Македония

– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.

За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…

Поспряхме се и пред

старата базилика,

която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него

Класацията е на Администрацията за енергийна информация към Министерството на енергетиката на САЩ и показва най-големите износители на електроенергия в света, по страни за 2015-та година, в която страната ни отбеляза абсолютен рекорд по ...

Днес с Катерина ще направим един тегел по тока на Ботуша – областта Пулия в Италия. Приятно четене:

Кратко бягство по тока на ботуша – Пулия

– антична и магнетична

И така Януари е, нетипично време за отпуск… но и при нас рамкирането в стандарти не е типично. С колегите решихме че е време не само да предложим, но и отблизо да опознаем някое непознато кътче, което все пак продаваме. Решено! Почти целият състав и управители потегляме.

Напред и към Южна Италия –

бягство от студа, творческа почивка, тиймбилдинг както и да го наречем е положително, приятелско и истинско!

„Всеки сам си знае и преценява кое е по-добре за него самия” и при нас е така, по-добре е да пътуваш, да се чувстваш добре, да се обогатяваш културно, а още по хубаво е да си сред приятели. Екипажът ни е в пълен състав и вълшебна бройка 7, седем зажаднели за емоции и малко почивка глави. Някои от желаещите да сме заедно в тези четири дни се отказаха по здравословни и технически причини – ще ни е мъчно за всеки един от тях (ако има време за такива състояния), но поне пък ще има причина да подготвим следващото пътуване, вече в пълен състав.

Полетът ни е следобед. Излитаме. С едно щракване на пръстите и много смях само за час се озовахме от летище София на летището в

Бари – столицата на регион Пулия

Ще се придвижваме с автомобил рент-а- кар – комфортно, практично и удобно за стройния ни план или просто блажено шляене из този край на Италия.

Отправяме се към

центъра на пристанищния град

Обиколката ни започва от общината където паркираме. Посреща ни студен вятър – „А не, това не сме го поръчвали! ” – пожелаваме си утре времето да е спокойно и ако може слънчево очакват ни два/три или в колкото градове и селца пътьом решим да се отбием. Както е казал Мечо Пух – „Винаги може повече” . Зад гърба ни е старата сграда на театър – театър Петручели, спускаме се по кaлдъръмена улица към стария площад и катедралата Свети Николай.

Свечерява се, на затъмнения фон катедралата е изключително магнетична – приканва ни и влизаме. Посреща ни постамент със светеца патрон, в криптата под храма са и мощите му. Постройката е трикорабна базилика, вдигаме глави – таванът е изключително красив – фрески, орнаментика като в замък (все пак да не забравяме, че сме в католически храм). Лъха спокойствие, органът е мълчалив посрещач, слизаме в криптата, няколко молещи се, ароматни благоухания, тишина и спокойствие… е няма как разглеждаме детайлно и като туристи, поседяхме и помълчахме. Чакат ни среднощните улици на Бари – множество магазини, разпродажби и пълзящи тълпи. Светлини и италианска реч, спускаме се по крайбрежната улица, минавайки покрай старата отбранителна стена, ароматът на Адриатика, светлините на виенско колело и палми ни подканват да направим първите си снимки… а албумът ще е много, много голям.

След разходката ни е време за вечеря. Насочваме се към проверен вече от някои от групата ни ресторант. Обстановката е като в трапезария на средновековен замък, персоналът усмихнат, ароматът неповторим.

Е, как какво, ще ядем? Пица!

Изборът на всеки е сполучлив, дори и видът на някои от пиците да не е атрактивен.

Виното е божествено…

Е „Bon apetitto” . , Време е за почивка. Настаняваме се в хотела развълнувани и готови с нетърпение за сутринта, началото на новия ден и

посещенията на Алберобело (градът на трулите), Пулиняно-а-маре, Мартина Франка, Остуни и Лече.

Събуждаме се нетърпеливи, едни малко по-рано (Галчето, вече беше и пила кафе), други не чак толкова (сънливите Злати и Катето). Навън е слънчево, от терасата се зеленеят полета с маслинови гори… а и един автобус на паркинга отзад Неоплан (абе професионално изкривяване му се вика).

Приятно е да не бързаш, в безгрижния ни ден ни очаква поредица от градове и селца, които сме предначертали да видим. Бързо се спретваме и към ресторантът на покрива – кафе, кафе, по-хубавата дума сутрин, а и италианско – Чудно! Гледката е приказна шир от поля, обработваеми земи и криволичещи пътища. Посрещат ни вежливата усмивка на сервитьора и засмените ни и вече разсънили се колеги – Юлита, Любо и Ицо. Иво, по-младият ни спътник и приятел (син на Юлето) вече е на музикална вълна…ох, дано не му доскучава с нас.

Подкрепени

– Екипаж, време е! – събираме багажа и към

Пулиняно-а-маре

(Е, може и малка фотосесия в коридора при напускане, все портрети на известни актьори… и ние сред тях…). Разположено на скала на 24метра надморска височина градчето ни посреща със смесица от слънце, вятър, бели сгради и тесни улички (такива ще са всички в пътуването ни – но все пак те крият чара на южна Италия). От паркинга по тясна уличка минаваме по скална тераса, слизаме, изкачваме се по изсечени стълби в снагата й. Пред погледа ни е панорамата от арките на мост и синевата на Адриатика. Насочваме се към старата част, все пак сме туристи спираме в началото на улицата пред малко сувенирно магазинче, засмяни и нетърпеливи грабваме (поне някои от нас) по една сувенирна монета. Спускаме се във вътрешността на градчето, зелените дървени щори по терасите се открояват чудесно, саксиите с цветя също.

И изскачаме на площада – пред нас сграда с часовник на върха, изчистени очертания по фризовете й, в дясно църква с камбани, прилича на тези от мексиканските филми или района на Андалусия

– Много убедено го казваш, все едно всеки ден си там – подхилквайки се ми казва Юлето… хахо-хихи така е – смях. Под съпровода на възклицания по отношение чара на заобикалящото ни, веещото се от някои тераси италианско пране, снимки и селфита, се озоваваме на една от трите панорамни тераси. Гледката е удивителна, ветровито, но с аромат на море. Правим няколко снимки, включително и на разбиваващите се в скалите синьо – зелени води на адриатическо море. Време е, сменяме декора и към

Алберобело

Пътят ни минава по криволичещи пътни трасета, зелени тревни площи и маслинови горички. След двайсетина минути на фона се открояват и белите стени и конусовидните покриви на трулите съставляващи градчето, градче като от приказка. Тези от нас, които са я „чели” вече, предпочитат във ветровития предиобед да поседят в колата… е всеки си знае, въпреки че всеки път на познато място може да откриеш и нещо ново. Леле,

като малки приказни герои минаваме в царството на трулите,

в отминали времена с цел да не заплащат данъци обитателите им ги бутали когато идвали феодалите и след това отново ги издигали. Предвид масивността на стените трябва да се чудим как – та стените са с дебелина 80 – 100см… но имали желание, има и начин. … Сувенири, сувенири с различна пъстрота, материали и форми и цъфнали саксии изпъкват на снежинобелия фон…

Минаваме покрай парцалени кукли – ех, дечковци усмихваме се сърдечно пред тях. Някъде четох за кукли с три лица правени тук, споделям с приятелите си…и изведнъж продавачката от магазина вляво, все едно разбра за какво си говорим, показа ни стоката си и любезно акцентира върху куклите като за куклен театър – презентира ни в случая червената шапчица, красива с червената си рокля, обръщаш я и вместо крака главата на бабата с друга одежда, обръщаме шапката й и ето го вълкът – идейно и красиво.

Продължаваме напред към единствената двуетажна трула – църквата. В близост са и трулите със символи на покривите – на здравето, любовта, щастието. Е пожелаваме си всички тези неща сърдечно, без тях не може… но и без кафе. След разходката ни се настаняваме подобаващо в сладкарница в центъра, обсъждаме видяното с ентусиазъм, привикваме и спящите ни спътници, замисляме подредбата на остатъка от деня, радваме сетивата си с аромата на кафе и красивите десерти строени пред нас. Насачоваме се към

Мартина Франка

Обяд е – тук всичко е притихнало направо, по улиците сме като в музей, чиито единствени обитатели сме ние. През портата на града, която ни посреща като след парадно шествие влизаме сред поредната плетеница от тесни улици, мрамор, грациозно изваяни капители и фризове по колоните на сградите привличат обективите ни (преносно и буквално). Срещу една от трите цървки тук, чиито катедрален размер ни впечатлява на пейка седят двама посрещачи на достолепна възраст. Усмихват ни се любезно. Гласовете и смеха ни се чуват звънливо сред тишината и акустиката, която създава мраморът и тясното разстояние между сградите.

Отправяме се към едно неизвестно селце, което привлича вниманието ни със специфичното си име –

Локоротондо,

конкурсът правен през лятото тук за по-красивата тераса… и бялото вино характерно за лозарския район, в който се намира.

Панорамната гледка надолу към равнината с трулите е приказна, преминава и влак, който изпъква с червения си цвят. Сградите са почти долепени една за друга, свързани с арки(техника на строителството характерна за селцето, така наречената „cumerse” ).

Достигаме и „chiesa”-та , т. е църквата, но нали научихме и няколко думи на италиански само с ден престой…таланти, та да ги упражним. Влизаме, интериорът е впечатляващ, музиката от хора или органът е ангелска, един от малкото храмове които въздействаха върху нас дълбоко, притихнали, обгърнати от спокойствие, с равнодушни, замислени или по-скоро насочени към вътрешните ни молби погледи отделихме време и поседяхме в святата постройка… наистина е стара, руйни от стара църква бяха запазени и пред очите ни под стъкления под.

Разходихме се из кокетните тесни улици, със сигурност по време на конкурса с цветните тераси човек трябва да е тук. Тръгвайки на свечеряване към Остуни и Лече, набързо грабнахме и бутилка препоръчано, услужливо бяло вино – … леле а как ще го отворим без тирбушон, е да! може да си вземем и един за спомен.

В спускащата се вечерна перелина поемаме по криволичещия път към

Остуни – така наречения бял град

Слушаме си музика, загледани в светлините на пътя, едни подремват (презареждат енергия), други си говорят, трети ги хващат лудите от седене, Любо си шофира – еееми прецизно!, какво да кажем за шефа потананиква, поустроумничи… еех, забавно ни е – обичаме си екипчето… а може и от въздуха да сме се разнежили… ехххх Италия! Духа, става тъмно, а и до Лече ни чака път.

72017 Остуни, Бриндизи, Италия

Една бърза централна разходка в Остуни и хайде към

Лече

Градът е очарователен, дори по тъмно. Светлини, движение, тълпи… – е, друго си е сред цивилизацията. Време е и за вечеря, нека почнем от нея… пък нощно Лече ще ни изчака.

Хапваме италиански вкусотии в стилен ресторант,

по нотите на раздаващия се в страни от нас пианист. От тук към централния площад по изпълнените от оживени, енергични и бъбриви тълпи улички. Всяка сграда е достоен представител на Барока, по-скоро

целият град е като музей

за този архитектурен стил – Приказно, прекрасно, портретно просто трите думи с „П” като повече, които първоначално могат да се кажат пред гледката.

Дивим се по красивите фасади на сградите и вече сме в централната част, белязана с печата на Барока и Древен Рим. Останките на амфитеатъра изпъкват насред площада, готови да „разкажат” за древното величие.

Статуята на свети Оронцо, като защитник над тълпите впечатлява със своите 70 метра (… е попрочели и запомнили сме по нещичко, между другото наистина е бил защитник, по-скоро се е смятал за спасител на града по време на голямата чумна пандемия), светещи балони, усмихнати и прегърнали се минувачи…

Тръгваме с ентусиазъм по пешеходната улица, магазини, промоции…е, добре че на сутринта ще минем пак. Дивим се на изящните сгради и изведнъж (без да е пресилено) направо дъхът ни спря. Площадът Дуомо, висока камбанария и катедралата датираща от XIII век с постаменти, детайли, фризове изваяни като чрез магия. Смиреност, величие и белота изпъкваща несравнимо във вечерния час. Сядаме за по коктейл. Разглезваме душите, захилени, дори и леко позамръзнали.

Отправяме се към хотела… да не забравяме че трябва и почивка. Обаче след толкова емоции спили се… дали да не пийнем по винце… – е, разбира се, все пак е от Локоротондо. …

– Леле в колата е! …нищо ще скокна да го взема.

Каним останалите будни от компанията при нашата троица… но те пък не се навиха е…със здраве и „Наздраве!” След смях и наздравици, виното печели оценка 6, а ние е време да поспим.

….

На сутринта… на никой не му се ставаше – да не повярваш. Вече готови за дневен тур в

Лече

Освен за снимки и запечатване на красотата му, сме и на шопинг вълна. На прекрасния площад чак сега ни прави впечатление и една мозайка на вълчица, както и детайлно изработеният часовник на една административна сграда… е то пък по тъмно и на първа среща всичко ли се вижда. !?! Неусетно стана следобед (охх, когато ти е приятно времето лети неусетно). Чака ни път и

каменният град Матера

Градът се намира в област Базиликата, в долината на река Гривина, а пък е и заслужил честта да е културна столица на 2019 г, наред с многовековната ни гордост град Пловдив. Ние пък в екипа си имаме и тамошен представител… направо като почетна делегация отиваме.

Градът е известен с това че жителите му живели в жилища вкопани в скалите, така наречените саси. Цялото семейство, животни, посуда всички заедно и дружно, първобитно и не с италианска грация. До 1952 г това носи и слава на града, но не почитна,

наричат го „срамът на Италия “

Докато свикнат с опитите на кмета на града и полицията да ги настанят в нормални жилища, с опитите си за бягство към познатите и обичани “саси” местните се сдобиват и със сана за твърдоглавост – „Каменна глава от Матера!” .

Няколко думи за града и ето ни в него. Падащата нощ ги прави още по специфичен и интересен съвременна градска част и старите улици под тях, град в града. Една от терасите на които заставаме разкрива панорамата от оживял камък. В града пък от него се правят всякакви сувенирни изделия тъй като е изключително мек за обработка. Спускаме се в

подземията на стария град и улиците му,

които пък са станали част от филм на Мел Гибсън … е няма как върви ни по стъпките и обкръжението на известни образи, още от Бари (хахаха)… Всичко изглежда тайнствено и необикновено, в комбинация и с вятъра е малко като страшен филм. Но каквото и да кажем не го ли видиш с очите си трудно би се разбрало.

Е, време е разделяме се с града и към последната ни нощувка на италианска територия (за тази почивка разбира се). Спокойствието цари около хотела, стаите ни посрещат топли и просторни… последни тостове за вечерта. На сутринта свежи и пооочти готови за полет (не ни се иска но няма как), запечатваме красивата зелена картина около нас, вдишваме дълбоко и се отправяме към летище Бари. Времето до полетът ни запълват магазините в „мол ди Бари” . Хайде, който намерил нещо, честито и да вървим.

На летището сме

Не, не ни се тръгва, но и от лотарията не спечелихме. Кроиме планове за следващото бягство… но има, много, много време. Щракване на пръстите, два поздрава от стюардесата и „Здравей, родино! Обичаме си те!” . Отново в София, целувки „айде с нови сили и енергия … Е как до кога! До утре!!!!… .

Опит за пътепис, кратък разказ или просто разтягане на локуми.

… целувкии Катето…

За поправки телефон 0888… знаем се…

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

Ето по-специалните оферти за нощувка в Лече:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

Другата Италия

А ако решите да разгледате останалата част от Италия – ето и местата за преспиване:

Booking.com

Чакам с нетърпение утрешната ( пирова) победа на Путин на изборите, за да проследя посърналия възторг на рашизоидите у нас, мнозина от които бяха принудени да признаят, че рашизмът е понесъл тежък удар от скандала на Гундяев в София.

Дори и прекръстилият се с руска фамилия радиоводещ ( знаете кой) от т.н. българско национално радио ( в което коментатори като моя милост са забранени от години насам), днес унило отбеляза в една своя телевизионна изява ( защото личната му трибуна в т.н. национално радио  не е е достатъчна за пълното щастие на рашизма у нас), че Русия трябва да се отнася по-културно с нас, ако иска да сме й приятли. Това по повод некултурното поведение на Гундяев в София…

Иначе радиоводещият “издаде” президента Румен Радев, че не е заслужил такова отношение. Радев толкова се стараел ( да се хареса на Москва), а незаслужено го навикали. От намека, че конското на руснака трябвало да бъде държано на друг български адрес се подразбира, че тази висока чест по-скоро е заслужил премиерът Борисов. Защото само Неговото име се спестява по този деликатен начин от русофилите. Ако ставаше дума за Плевнелиев, когото други защитници на московската правда обявиха за причинител ( със задна дата) на руския скандал в София на 5 март, едва ли щяха да го пропуснат.

Понеже няма как Путин да постигне друго, освен очакваната пирова победа на изборите, ще следим реакциите на посърналите роболюбиви българи. Толкова удари понесоха от своите руски началници, че да ги съжали човек. Макар че те носят на бой, а и кютекът е руски, приемат го като сърдечен масаж, т.е. бой от сърце.

Старото правило, според което едно кихване в Москва разболява София важи с пълна сила. Поради това всеки нюанс в отстъплението на позиции от страна на Путин спрямо предишните избори неминуемо ще добави още тревожност в нивата на  нашенските слъчогледи, обърнати на Север. Сред индикациите за спад на всенародната руска любов към Путин са прогнозите за рекордно ниска избирателна активност и скандалното охладняване към путинизма на средната класа в големите градове- същата, която се замогна от петролния бум през онези десетина години от този век, когато международните цени на руската въглеводородна гордост скочиха неимоверно, наливайки стотици милиарди петродолари в руската хазна и и подкрпя за разпределящия благата в страната президент Путин.

Оказа се, че въпреки относителното си замогване в ерата на Путин тези хора ( също) са неблагодарници – абе направо приличат на българи, които си позволват да са благодарни на разни други народи, вместо да стоят на колене единствено и само пред Русия.

НА СНИМКИТЕ:

1.Благодарен за съветската окупация българин

2.Неблагодарен на Путин руснак в прегръдките на путинската власт

3.Неблагодарен сириец нарича Путин катил ( т.е. убиец на арабски ) на демонстрация в Инстанбул 

Share on Facebook

Share on Facebook

С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, а днес вече сме на първата обиколка.

Приятно четене:

Музеят на Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол

част втора на

До Дубай като на шега

Ден Втори.

18. 01. 2018 г. – четвъртък

Събуждам се към седем и поглеждам през прозореца. Кристално чисто небе, обещаващо прекрасен слънчев ден. Обличам се и бързам за закуската. Добре да си похапна, защото ни чака дълъг ден. За днес имаме да гледаме доста интересни неща. Ще се разходим до съседното

емирство Шаржа

– третото по големина емирство, което е с най-богатата и интересна история. Площта му е 2 600 кв. км между Дубай и Ажман и е управлявано от фамилията Ал Касими.

Заведоха ни до Синята джамия

Още на първата спирка докато чаках да се събере групата видях онези червени открити автобуси, които правят панорамни обиколки на забележителностите. И може да се снима от откритата част:

Big Bus Dubai:

WWW.BIGBUSTOURS.COM

Но нямах време да се возя на тях.

Там някъде имаше едно голямо кръгово кръстовище с много красиви цветни градини. В средата му на един постамент беше направен като паметник на една дебела разтворена книга – Kорана.

После ходихме да гледаме

Дубай музеум – Музея на Дубай,

поместен във внушителната крепост Ал – Фахиди (Al – Fahidi), построена през 1787 г. за да пази от морски набези тогавашното селце.

Там беше много интересно

На видеомонитори в отделни части на помещенията имаше клипчета, които разказват за живота такъв, какъвто е бил преди откриването на нефта и преди Емирствата да станат символ на технически бум и място от бъдещето. Фигури с реални размери създаваха впечатление за реалност.

В началото имаше много интересна

инсталация за охлаждане на въздуха – без ток и климатици.

Подобие на комин, изграден от зебло и преграден на четири от зеблото, така че по някакъв естествен начин да се разделя горещия (по-лек) от студения (по-тежък) въздух, които естествено да циркулират.

След това направихме една обиколка покрай небостъргачите и спряхме за почивка, пазар и храна на

Мадинат Джумейра (Madinat Jumeirah), или както го наричат – Арабската Венеция

От тук се виждаше

седемзвездния хотел Бурж ал Араб

Booking.com

Горе на върха му има една площадка, приличаща на протегната чиния на длан – това е площадката за хеликоптери.

Разходихме се из Мадинат Джумейра

Много интересни канали и мостчета, пресъздаващи реалната Венеция. Пазара тук е много пъстър, но аз не съм тръгнал да пазарувам, а само да гледам. Така че по-набързо минах през него. А и внимавах да не се загубя, защото имаше много коридори, тунели и разклонения, които по нищо не се различаваха едно от друго, а и нямахме много време да се губим.

Изморен и впечатлен от всичко това седнах на едно място по средата на пазара да пия кока кола. Сладолед ще ям по-късно на следващата спирка за почивка.

Разходката продължава към

Палм Джумейра – Палмата,

както я наричат. Построена като палма в морето върху изкуствен остров. Всяко листо от палмата е оформено като улица, на която са построени много скъпи къщи, предварително продадени за милиони. За построяването на всичко това тук били излети 7 милиона тона бетон (не вярвам, но така ни казаха) в морето.

На върха на палмата най-навътре в морето е

хотел „Атлантис“ –

най-луксозен и скъп.

Booking.com

Там спирахме да гледаме и снимаме. Та се питам кой ли може да си позволи да спи там. Сигурно от последния му етаж се вижда цялата палма, така си мисля.

Тук някъде минава и монорейла (еднорелсово влакче – трамвай), от който се виждало много добре всичко това. Но на него не съм се возил.

То от молове , небостъргачи и фонтани не ми остана време даже и за Миракъл гарден (после разбрах, че това били огромни градини километри дълги с милиони цветя). Само

фонтаните пред Бурж Кхалифа

ги гледах 12 пъти – и всеки път с различна мелодия. Всяка вечер завършваше там.

Обиколката за деня е вече към края си. Остава да видим и новия квартал Дубай Марина и да спрем за снимки при забележителния

спираловиден небостъргач с 90 градусово усукване – КайЕн Тауър

Тук бях наистина впечатлен от този небостъргач и всички останали около него. Можех да остана тук и да се прибера с метрото сам, но още не бях разбрал къде ми е станцията при хотела. Но пък разбрах коя е станцията тук на метрото. И ако ми остане време през следващите дни ще мога да дойда пак.

Прибираме се в хотела и ни оставят. Вече ми казаха къде ми е метрото тук – спирка Дейра Сити център – само на 200 метра от хотела. Оставям си нещата и

отивам да се возя на метро

Вземах си билет и отивам да гледам фонтаните за първи път. Слизам в метрото и се качвам в последния вагон. Защото знам, че там ми е мястото. Вагоните са пет и всеки е за определена категория хора. Първия е за хора със златни карти, има вагон за Вип и т. н. Но един ден нещата се объркаха и

изпаднах в ситуация, която никога няма да забравя

Е, добре, ще я спомена сега – в една от последните вечери след фонтаните бързах да се прибирам, за да не затвори метрото и излизайки от ескалатора виждам, че метрото е там, няма никой да се качва и всеки момент ще тръгне. Вземам останалите стъпала от ескалатора на бегом и се бутам в метрото, заобикаляйки някаква странна преграда от колчета и лентички, мислейки си, че се качвам в последния вагон. И когато вратите се затвориха

виждам на тях символа – силует за жени и майки с деца

Поглеждам с периферно зрение наляво, поглеждам надясно –

само забулени жени и майки с деца

Изтръпнах. Викам си край, убиха ме.. Със затаен дъх и вцепенен поглед, чакам да спре на следващата спирка, за да се преместя, където ми е мястото. То аз съм се бил качил в последната врата на четвъртия вагон. А някои влакове са цели – от край до край няма прегради между вагоните. Но този имаше.

Та да продължим.

Отивам на фонтаните. Слизам на Дубай Мол

и тръгвам да излизам. Смаях се – то няма излизане. Знам, че трябва да отида някъде пред Бурж Кхалифа. Но не знам как.

Следвам тълпата, която слезе от метрото тук. По едни стъпала надолу за излизане от метрото, после по едни тунели, коридори, движещи се пътеки, тунели, коридори, наляво, надясно. 15 минути.

През това време гледам как отминавам небостъргача, а пътеката няма край. Чак докато стигна до Мола. И през мола още 15 минути, като се оглеждам на всички страни за информационните табели там за това кое накъде е, докато стигна до фонтаните. И то на бърз ход.

Сигурно имаше 2 километра през тунелите и коридорите от метрото до мола. И в мола вече има табели – за аквариума накъде, за фонтаните накъде, за ледената пързалка, за водопада и т. н. Та,

влизам в мола

Започва се с банкомати, след това са местата за получаване на пари по други начини – Уестър юнион, следват чейнч бюрата за обмяна на валута – всичко е подредено. Само направо през мола до края на този коридор, стигам до една голяма табела с надпис „Добре дошли“, която ще ми е ориентир накъде да завия на връщане. Защото

молът е голям – колкото 50 футболни игрища

После надясно пак до края, после пак на дясно, после три нива надолу и през една врата навън и съм пред фонтаните. Има и открита тераса едно ниво по-нагоре, но там имаше голяма опашка, защото мястото отвън е малко и има охрана, която контролира потока от желаещи да гледат отвисоко. (За любопитните, ето интересен клип от интернет – с музиката, която най-много ми хареса за фонтаните:

От метрото до фонтаните на бърз ход през мола, през тълпата ми е 35 минути. И вече чакам фонтаните – изморен, изпотен стигнах.

Тази вечер

гледам фонтаните пет пъти –

в 18:30, в 19, после в 19:30, след това в 20:00 и накрая в 22:00 ч. След второто гледане седнах да похапна малко и докато хапвах разни скъпи, пикантни и малки като количество неща, фонтаните минаха още два пъти.

След 20:00 ч, минах да направя една обиколка вътре в мола.

Бях много впечатлен. Това се казва Мол,

не като нашите махленски шопинг центрове. Мол – един милион кв.м. площ, 1 200 магазина (поне 150 са за обувки), паркинг за 10 000 коли, на девет нива. Подът излъскан до блясък. Загубих представа за време , пространство и пари – защото тук всичко е блясък и лукс.

И така в края на цялата тази обиколка за деня се прибирам до хотела и

отивам до Арабския ресторант,

който ми е точно пред хотела и сядам да пия капучино на една маса отпред (нарекох си я моята маса, защото всяка вечер сядах на нея). А и за днес вече съм ял и преял – из мола – ресторанти, сладоледи, фрешове, десерти.

Пред мен е пътя, гледам трафика и минувачите, които се разхождат по къси ръкави и къси панталонки.

През пътя ми е също един друг мол – Дейра сити център.

Всички молове тук работят до към полунощ,

а този арабски ресторант до към три през нощта. Капучиното тук е около 19 дирхама. Но отгоре е много интересно изрисувано като листо.

През другите вечери тук ям ориз, защото не е много скъпо. Общо взето тук каквото и да ям, все е пикантно и ми изгаря езика и гърлото , но се свиква.

Полунощ отдавна е минала. Ден, изпълнен с много приключения.

На другия ден обиколките продължават.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Ето още места за престой в Дубай:

Booking.com

Други разкази свързани със Дубай – на картата:

Дубай

Емирствата не са само Дубай – ето къде можете да отседнете из ОАЕ

Booking.com

Някъде на границата между Австрия и Германия. На около 110 километра южно от германска АЕЦ и приблизително толкова юго-източно от Мюнхен. Всичко необходимо за откриване на интерактивната карта и локализиране на мястото е налично на снимк...

Някъде на границата между Австрия и Германия. На около 110 километра южно от германска АЕЦ и приблизително толкова юго-източно от Мюнхен. Всичко необходимо за откриване на интерактивната карта и локализиране на мястото е налично на снимк...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чайнани Издава: „Ciela“ Дата на публикуване: 16 март 2018 г. Превод: Надя Златкова...

„Срив“ е вторият роман на Б. А. Парис, който издателство „Хермес“ пускат на българския книжен пазар. Все още не съм прочела първия, защото съм от хората, които понякога просто обичат да правят нещата отзад напред. Нямам обяснение защо постъпвам така, но е факт, че ми харесва. Сега, още повече отпреди, изгарям от нетърпение да се...

Ако излезете и попитате дори и най-вялия протестър, дори и най-мудния разбирач от политика кой е големият проблем на обществото, всички в един глас ще отговорят: „Корупцията!!!“. Заради нея не можем да направим съдебна реформа като хората, заради нея като хората не можем да се преборим и с престъпността. Тя парализира стопанския живот, задълбочава безработицата и руши общественото здраве.

Но кое причинява корупцията? Деградацията на нравите, моралният дефицит, отчуждението между хората, общата лошотия и прочие субективни фактори. Но освен субективни, за корупцията има и обективни причини. И знаете ли коя е хранителната среда, в която се ражда корупцията? Това са необятните хоризонти на скритата данъчна тежест.

Ама чакайте! Нали у нас уж данъците са малки, нали уж живеем в нещо като данъчен рай? Да, така казват. Казват, че по отношение на другите европейски държави плащаме сравнително прилични данъци – около 37-38%. Пей сърце!

Добре, ще пее сърцето. Въпреки че да ти вземат между 1/3 и половината от това, което си изкарал, не е баш за песен… По-интересен е обаче един друг въпрос.

Той отново се оказва терминологичен или иначе казано – въпрос на жонглиране с думи. Какво се очаква да разбираме под „данъчна тежест“? Според определението на държавата, това е сумата от подоходното и осигурителното облагане или грубо казано, данък общ доход плюс осигуровки, тоест около 30-40%. Само по себе си това вече е нагло, но то не е всичко.

За нуждите на настоящия развлекателен текст искам да предложа една друга дефиниция – хайде да наричаме „данъчна тежест“ всичко, което държавата ни кара насила, под заплахата на нейните репресивни апарати, да „даваме“ (защото „данък“ идва от „давам“). Тогава ще видите съвсем друга картина и косата ви ще се изправи.

Като начало, държавата не включва в своето понятие за „данъчна тежест“ местните и косвените данъци. Местните са, например, данък сгради (и такса смет – хайде да я турим и нея тук), а косвените са митата, акцизите и ДДС. Чрез тях се акумулират около 60% от държавните приходи. Пей, сърце! Теорията казва, че „косвените данъци допълват облагането с подоходните данъци или с други думи – те представляват двойно облагане на дохода в момента на разходването му“. Те са антисоциални, защото излиза, че бедните плащат повече данъци. Но пък са по-лесно поносими, защото остават скрити зад цените на стоките.

Дали всеки път, когато си купуваме близалка, си даваме сметка, че 1/5 (!) от цената ѝ е данък? Това е ДДС. Знаем ли каква част от цената на вносните стоки (с изключение на тези от ЕС, слава Богу!) са данък? Това е мито. Акцизите пък са „селективни“ данъци, което обаче никак не им пречи да са и косвени. Тоест в някои случаи освен ДДС плащате и „селективни“ акцизи. Това ги прави различни от ДДС, за да могат да ви съберат и двете. Наричат акцизите „данъци на греха“, стъпвайки върху схващането на Адам Смит, че „мотив за използването на акцизите трябва да бъде само стремежът да се ограничи потреблението на вредни за здравето и морала и разточителни стоки и услуги”. Днес обаче налагат акцизи за щяло и нещяло, защото е много сладко – това си е още едно ДДС.

И така, виждаме, че големите данъци, които плащаме, всъщност изобщо не попадат в обхвата на определението „данъчна тежест“. Как тогава да не изглежда, че живеем в рай. Пей, сърце!

Какво друго не попада в този обхват? Ето какво:

Таксите. Не познавам човек, който може да изброи всички видове такси, които дължим на администрацията за „услугите“, които ни оказва. Това са все „услуги“, без които е невъзможно да си свършим работата, да се разпоредим с частната си собственост, да определим мястото си в обществото и правата си на граждани. Дали ще видим скоро електронно правителство? Дрънци! Нали ако видим, ще секнат приходите от административни такси?! Нали ако можеш да си дръпнеш от интернет скица на имота, акт за раждане, удостоверение за наследници и т.н., няма да се редиш на гише и няма да „кихаш“ на касата такса за „услугата“!

Лицензите. Знаете ли колко дейности подлежат на лицензиране? Не проверявайте, преди да си сипете едно малко – ще ви призлее!

Имате ли автомобил? Твърди се, че това удоволствие струва около 200 лв. на месец извън горивото, консумативите и поддръжката, а само за задължително наложени от държавата разходи – винетка, данък, годишен преглед, застраховки и т.н.

Топлинно счетоводство. Веднъж си плащате за отоплението вкъщи. Втори път си плащате за отоплението на някакви общи части, които не ви интересуват. Трети път си плащате вместо комшиите, които не си плащат. И накрая си плащате на някаква тарикатска фирма, за да докаже, че дължите всички описани по-горе плащания. Пей, сърце!

Имам чувството, че от време на време държавата изпитва известна нужда от пари и тогава се обявява задължителна подмяна на регистрационните табели на колите и личните документи на гражданите.

Подобен е случаят с касовите апарати. Първо задължиха всеки, който продаде някому парцалче, да му издаде и касов бон:

– Дай, бабо, едни корени за супа!

– Ето, баби…

– Ха сега, бабо, дай ми и касова бележка!

После тези касови апарати бидоха насилствено фискализирани за сметка на притежателите им. Сега тече нова акция  – касовите апарати ще бъдат поголовно подменяни. Имах два-три случая с търговци в квартала. Казват:

– Не мога да ти дам касов бон…

– Защо?

– Ами, не ми работи апарата. От НАП са оставили фискалната памет да се задръсти. Сега като отида в оторизирания (от държавата чрез съответните лицензионни режими) сервиз, ще ме накарат направо да си сменя апарата, че да може да печата н’ам к’ъв си код, дете вече бил задължителен…

Пей, сърце!

Понеже в качеството си на лесно откриваем гражданин съм председател на етажни собствености, преди време се изправих пред следната принуда: сградите, които имат асансьори, да инсталират система за тревога, включваща SIM-карта.

– Колко струва системата?

– 400 лв. (пей, сърце!)

– А картата?

– Месечни такси плюс цената на „имърджънси“ есемеса. (Пей!)

– Ако заседна, не може ли да се обадя от моя си джиесем?

– Мо-о-о-о-же! – отговаря добрата ламя Спаска.

Всичко изредено дотук също не попада в обсега на държавната дефиниция за „данъчна тежест“. Но е тежест и още как! И е данъчна, защото от нас се иска да даваме, а не да получаваме. Сигурно има и десетки примери, за които не се сещам. Ако някой се сети, нека ги каже, но аз мисля, че картината вече се очерта.

Какво излиза? Че почти всичко, което спечелим с труда, квалификацията, предприемчивостта и находчивостта си, връщаме насила, с изключение на малка част, колкото да не умрем от глад, под предлог че ни доставят някакви услуги, които ние не винаги сме пожелавали и не винаги сме поръчвали? Услуги, от които има интерес друг?

Не може да не се запита човек каква е цената на това да живее в цивилизовано общество и доколко, живеейки в него, има власт да определя как ще се харчи общественото богатство. И ако тази власт у човека е незабележима, пренебрежима, то как той може да се кооперира с други хора, за да се чуе гласът му. И ако намери начин да се кооперира, как се нарича този начин: политика?

Ето я политиката.

Ето ги „обръчите от фирми“.

Ето така се ражда корупцията!

Корупцията не е нищо повече от власт за разпореждане с общественото богатство, която тези, които я упражняват (обикновено временно, на мандатен принцип), продават на заинтересовани страни срещу заплащане. За да се захрани цялата все по-затлъстяваща корупционна машина, са нужни нови и нови принудителни плащания (данъци). Но ще кажат: „Получавате срещу тях армия и полиция! Получавате държавни граници! Получавате здравеопазване и образование! Получавате пенсии! Получавате публични услуги!“. Така е и затова сме се съгласили, затова не сме ви изтрепали с камъни. Но каква част от взетото се връща под формата на държава и услуги? Смятал ли е някой? Каква част изчезва по пътя? Каква част остава за доставчика, каква част се връща под масата към възложителя на обществената поръчка?

Пей, сърце!

Парите пак циркулират в обществото, но не по писаните, а по неписаните закони на корупцията. Ще кажат: да, но от обществените поръчки печелят фирми, откриват работни места, плащат заплати, стимулират потреблението, внасят данъци, тези данъци отиват за пенсии и за субсидии на градския транспорт… Това е така. Но дори служителят в застрахователната компания да е на далавера от протекционистичната политика на държавата спрямо фирмата, в която работи, то той плаща задължително топлинно счетоводство. Служителят на топлинния счетоводител плаща такси на банката. Банковият чиновник се отчита на мобилния оператор (и се вози в асансьор) и т.н., и т.н… В крайна сметка всички са прецакани, на всички е бръкнато дълбоко в джоба. Кой тогава е на далавера от цялата работа? Онзи, който стои на кранчето и разпределя общественото богатство.

Ето я корупцията. Ето как се ражда. Корупцията е злоупотреба с пари, които не са твои, но пък са ти дали власт да се оправяш с тях. Не забравяйте това, когато ви попитат следващия път кой е най-големият проблем на обществото и кой е най-сияйният задморски принц, който ще дойде да го оправи. Всичко идва от пълзящото превръщане на личното богатство в обществено. И ние сме съгласни с този процес, защото е съблазнителен. Защото той ни позволява да получаваме неща, които не сме изработили и не ни се полагат, но с които сме свикнали. И това в известен смисъл е справедливо. Но пък трябва да се спазват и някакви граници като например онази, която преминава през „нашето море“ и отвъд която е Картаген, който трябва да бъде разрушен.

Tweet