Държавата и Църквата, религията и политиката

Дали може да се покаже среден пръст в телевизионен ефир без ръце, а само с думи, вече е доказано – може. Доказа го един политик в едно телевизионно предаване при един водещ по адрес на друг водещ и по повод един православен патриарх. Дали телевизията е БНТ, дали политикът е Волен Сидеров, дали посоченият е Горан Благоев и дали патриархът е московският владика Кирил – това няма абсолютно никакво значение. Важно е обобщението.

Да припомним с две думи фактите. По случай националния празник на една държава (например България) биде поканен президентът на друга държава (нека я наречем Русия) да украси с официалното си присъствие честванията. Вместо него обаче пристигна патриархът. С това втората държава, колкото и да се опитва да се прави на една трета държава (условно наречена Византия), в очите на публиката заприлича на Франция от 17 век – Луи XIII не ни удостои лично, но пък изпрати Ришельо.

Преди отпътуването си обратно патриархът подразни местната общественост с една своя забележка, изразяваща огорчението му, че благодарността на първата държава се разпилява и към други държави, а не се фокусира върху втората, както е редно, защото именно тя, втората, а не някоя друга, е обявила война на една вече четвърта държава, която за удобство можем да наречем Турция. На това му се отговори, че дължимата признателност е равномерно и справедливо разпределена не по държави, а по народи. Невзирая на обстоятелството, че и двете страни са прави по своему (забележете колко руски думи вкарах в едно изречение!), огорчението остана и след отлитането на патриарха.

Скоро след отлитането огорчението прие остра телевизионна форма в специализирано предаване. Споменатият вече политик се подразни и отвърна още по-остро в друго предаване.

Това е горе-долу случката, очистена от наносите на цветистите слова и пламенните погледи.

В случката главните действащи лица са три: патриарх на една от 15-те автокефални църкви; водещ на предаване за религия в една от 3-те национални телевизии; лидер на една от 3-те патриотични партии, помагащи в управлението на ГЕРБ. Всички те се държат като политици, при положение че това прилича само на последния, защото по професия си е такъв.

Първият, патриархът, се държи като външен министър, дава политическа оценка на исторически събития и мъмри главата на светската власт, който не му е енориаш, нито му е сънародник, нито даже е гражданин на една и съща държава с него. Да ме прости Господ, но подобно поведение на владика е толкова внезапно и озадачаващо, колкото би било, ако беше оглавил жури в конкурс за красавици по монокини.

Вторият, журналистът, веднага излиза на фронтовата линия Изток-Запад, залагайки на карта обективността и безпристрастността, благодарение на които публицистиката гради авторитета си, а медиите се борят за доверието на публиката. Това е процес, който следим отдавна. Когато Западът взе решение да се откаже от християнството в името на някакви по-високи „интелектуални“ пориви, една огромна идеологическа ниша се освободи и опонентът на Запада естествено побърза да я заеме. Нещо повече, доколкото Православието е пряка византийска традиция, то стана изключително удобно от политическа гледна точка за всеки, който иска да го смятат за „Третия Рим“.

Така руският държавен апарат започна да инструментализира Православието в услуга на своите политически цели, които в случая са по-скоро вътрешни: „Братя руснаци и всички други под двуглавия орел на Палеолозите! Ние може да имаме известни социално-битово-правосъдно-икономически проблеми, но това е дреболия! Ние сме империя! Ние сме византийци! Ние сме проекция на Царството Божие на земята и ние ще го натрием в мутрата на другите варварски народи! Това е велика мисия! За нея си заслужава да се живее и да се страда!“. Или нещо от този род.

Етнофилетическият подход към Православието съвпадна и с едно друго явление, добило популярност като „хибридна война“. Тя започна да се води безогледно и най-вече безвкусно и просташки (вероятно за да докосне сърцето на широките маси). И тъй както всяко действие има аналогично на себе си противодействие, така и „хибридната война“ мобилизира реципрочни противникови армии от интелектуалци, пиари, журналисти, инфлуенсъри и тролове. От което общата картинка, разбира се, стана още по-грозна. Но вероятно няма друг начин.

Ето това кара журналистът от нашия разказ да излезе на фронтовата линия Изток-Запад. И да го направи на страната на Запада, вярвайки, че защитава цивилизацията, модерността и прогреса. Но като цяло действията му се оказват повече политически, отколкото журналистически и това май е проблем.

Третото действащо лице – политикът – си е политик и точно това се очаква от него да бъде: пресметлив, лицемерен, манипулативен, артистичен и харизматичен. Веднага скочиха граждани и завикаха: „Махнете го! Този политик е отвратителен! Той е невъзпитан! Той е луд!…“.

Не. Не е нито луд, нито невъзпитан. Горчиво се заблуждават всички, които си мислят така. Той просто поема курс към следващи избори в необходимото време и подходящия момент. Прави си следната сметка: „Ех, колко хубав беше национализмът в началото! Това цигански гета, това малцинствена престъпност, това миграция… За жалост мнозина вече се усетиха. Ето нà: само в управлението сме три националистически (патриотични) партии. Налага се да измислим нещо „по-така“. Но то си е измислено! Я виж колко русофили има! Я да заговорим на техния език, я да докоснем техните сърца!“. За съжаление, днешните политици са технократи. Те калкулират електоралните нагласи и яхат една или друга вълна, все едно каква – стига да ги изхвърли на тучните брегове на властта, пък оттам нататък те вече знаят какво да правят…

И така нататък, и така нататък…

Всичко казано дотук щеше да е ужасна досада и нямаше да си заслужава разискването, ако не беше замесена Църквата. Много ми се ще още веднъж да се опитам да обясня какво е Църквата (едната, свята, вселенска и апостолска), какво е нейното място в политиката и кои са начините да се отнасяме към нея, когато пламенно дискутираме светските си дела.

Едно от най-устойчивите клишета е „Църквата няма работа с политиката, Църквата да не се меси на държавата“. Няма такова нещо. Ако говорим за някакъв вудуистки островитянски култ, може и да е така, но когато става дума за християнската църква, то тя е част от политиката, част от държавата и решаваща част от цивилизация. Поради огромното си влияние Църквата не може да стои встрани от обществените дела, защото голяма част от тези дела се мотивират от религиозното съзнание на вършещите ги. Стара истина е, че човешките закони са толкова по-съвършени, колкото по-малко противоречат на естествения и на Богооткровения закон. От тази гледна точка Църквата не само може, но и трябва да има своето място в политиката.

Особено след 313 г. (Медиоланския едикт) Империята, Автокрацията става немислима без християнството. То легитимира държавната власт, прави я устойчива срещу вътрешни междуособици и външен културен и идеологически натиск. Държавната власт пък се отблагодарява на християнството като му помага да извърви бързия и славен път от катакомбите до позлатените катедрали. Държавата осигурява на християнството идеалната възможност да се разпространи и да развие богословието си до върховете на ненадмината доктрина. Очевидно Божият промисъл, доколкото можем да го знаем, е този: духовната и светската власт, църквата и държавата, религията и политиката да взаимодействат в изпълнение на неизповедимите задачи на Домостроителството.

Тъкмо напротив. Твърдейки, че Църквата няма работа в политиката, вътрешно хората са толкова убедени, че има, че ѝ дирят сметка като на партия и ругаят духовниците като политици. И с право, защото Църквата продължава да е най-рейтинговата институция, далеч пред всички видове светски институции. Дотолкова гледат на нея като на политическо формирование, че забравят да видят истинската ѝ същност. А ето каква е тя (няма да се уморя да го повтарям):

Църквата е Богочовешки организъм. Тя е едно тяло. Всички минали през тайнството Кръщение са негови членове, а главата му е Исус Христос. Този организъм е колкото от този свят, толкова и не е. Той е пресечна точка, преддверие на Царството Божие на земята. Църквата заживява на Петдесетница, когато Дух Свети слиза над апостолите във вид на огнени езици. Оттогава до днес се държи жива апостолската приемственост в тайнството Свещенство. То, както и останалите тайнства, са действителни и непоклатими в Църквата. Църквата е непогрешима и неопетнима, защото е организъм, оглавяван от Христос. В нея може да попаднат много грешни хора, отвратителни даже, тези отвратителни хора може дори да са владици и свещеници, но това не хвърля сянка върху лицето на Църквата. Греховете на тези хора не са грехове на Църквата, а грехове против Църквата. Затова всеки, който хвърли камък върху Църквата, мислейки се за ужасно честен, смел и принципен гражданин, хвърля камък върху себе си, независимо дали е християнин, дали изповядва нещо друго или просто се определя като атеист.

Духовниците, доколкото са минали през тайнството, са двояки фигури – те са хора като нас, но същевременно и нещо друго. Нека винаги държим сметка кое от тези две техни качества хулим и ругаем. И да не забравяме когато правим политика или дори само я бистрим, че страшно много неща не знаем, поради което ни е трудно да си обясним едно или друго решение. Не че сме тъпи, просто сме недостатъчно информирани. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2018/03/24/4207.html

Свързани новини: