Това е много стара истина, която системно се използва и прилага от (из)родната политико-медийно-енерГЕПИйна мафия, но до сега не съм ви обръщал внимание на този елемент. Днешния ден не прави изключение, което и даде повод да ви запозная ...

Една от насладите на почивния ден е късната закуска, която мързеливо преминава в обяд. Точно такова изкушение са подготвили нашите приятели от TroubleBakers, които съчетават успешно любовта към храната и книгите. Менюто на вкусния закуско-обяд ( или брънч, както вече се наложи и у нас) може леко да ви обърка в първия момент и да...

На 28 март , от доклад на Консултативния съвет на НАСА стана известно , че частният космически кораб Crew Dragon, който се разработва от компанията SpaceX , за първи път ще достави двама астронавти до МКС в края на април , а корабът CST-100 Starliner на Boein - в края на май 2019.

Два навигационни спътника Бейдоу-3 , успешно са изведени на орбита.

Астронавтите на НАСА Андрю Фойстел и Ричард Арнолд , в четвъртък са реализирали излизане в открития космос , за провеждане на техническо обслужване на МКС и установяване на ново оборудване .

Опасноста от падане на едри парчета от китайската космическа станция 'Тянхун-1' на територията на някоя страна е много малка . по информация от ТАСС

Управляващите и опозицията за поредн път се прегърнаха в общия си поклон към Москва по повод своето единомислие, изразено в предизвестената новина за решението на правителството да присъедини България към шепата евратлантически съюзници, решили да обслужат руския интерес като откажат солидарност на Великобритания в общата акция по прогонване на руски “дипломати”.

Борисов обслужи не просто руския интерес, той постигна много повече: консолидира позицията си на лидер на проруското статукво едновременно като шеф на кабинета и на опозицията, която го аплодира. За да бъде полезен за Кремъл Борисов трябва преди всичко да държи българския тронски кон вързан на яслата в НАТО и ЕС. Не да изрита със своите копита руски шпиони, а да шпионира в полза на Москва.

Ето защо Борисов посрещна подобаващо почтително началника си Бойко Коцев, изпратен от Москва, за да бъде инструктиран от първа ръка как да постъпи. И постъпи правилно, както веднага радостно заяви и руската пропагандна с мълниеносно препредаване на новината, че братушката Борисов е изпълнил дълга си към Матушката. Какво точно й е обещал на четири очи, ние не знаем, но резултатът е виден. Включително във връзка с това, че при отзоваване на посланик, ако е автентично, той обикновено преседява месец в родината си.

Родината на Бойко Коцев обаче е явно Русия и тя си го иска обратно. Веднага. На което Борисов, разбира се, също не може да откаже и козирува с безумния аргумент, че това се налагало, защото трябвало да организира “много важна изложба” на художника Светлин Русиев ( още един прононсиран русофил, естествено). Така уредникът на изложби Бойко нарежда от София уредникът на изложби в Москва Бойко светкавично и победоносно се завръща в страната си. ( НА СНИМКАТА  Охранителите на руските интереси Бойко Борисов и Красимир Каракачанов  охраняват началника си Бойко Коцев , слизайки надолу по стъпалата на националното унижение)

 

 

 

Има ли още някой, който да се съмнява, че разломът между българите минава по линията на отношението към Русия, срещу чиято ( “освободителна”) практически всички велики български възрожденци и революционери са се обявили още през 19 век?

Има, разбира се. Това са самите русофили, които тръбят, че българите вкупом си падат страшно по Русия и поради тази причина няма никакъв разло. Има, според тях, някакви маргинални русофиби ( т.е. такива, които се боят от Русия, изпитващи страх, фобия от нея).

Днес русофилите днес празнуват своя пореден 3 март, празник на русофилщината в България, обявен за национален по същата логика, по която руските националисти у нас се обявяват за български патриоти заради любовта си към Русия и дори си имат Национално движение “Русофили”, за което генерал-губернаторът на русофилщината у нас Решетников не смогва да ги нахвали в интервютата си.

Дребен детайл от пейзажа е, че дребният – голям злобар Александър Симов изпаднал в такова умиление от решението на своя другар по русофилщина Борисов, че си е пожелал тази сутрин в интервю за ТВ “Европа” лично аз да получа инсулт по този повод. Ето поне един от онези, които ми желаят да пукна, който дори не се крие. “Храбрец”!

Острието на БСП за мръсни медийни поръчки Александър Симов, което от години се опитва да ме уязви, не е дорасло до сващането, че човек като мен не може да пукне от яд заради предизвестени новини – колкото и да му се ще.

Инсулт, но в английския смисъл на думата, а не в медицинския би трябвало да получи България от обидата, която отново й нанася самият Путин. В свое поредно презрително изказване по български адрес той се отнася с България като със страхливо джудже, което винаги може да смачка, ако пожелае. И трябва да се признае, че в случая е прав – точно като такова раболепно джудже изглежда Борисов пред него.

Ето и обидата ( insult), изречена от Путин, който едновременно с това обаче хвърля предизвикателство към НАТО, доколкото България все още се числи към този западен съюз, в чиито рамките всяка членуваща държава може да разчита на колективна защита в случай на външна агресия, с каквато Путин плаши.

При нов опит за погром над сърбите в Косово, Руската федерация ще изпрати своевременно значителна военна помощ на Сърбия. Това обещал Владимир Путин на сръбския си колега Александър Вучич в телефонен разговор, твърди белградското електронно издание Srbija Danas, цитирано от “Фокус”.

Сайтът се позовава на източник от Москва, който разкрива детайли за дискусията между двамата президенти.

Сърбия, която Путин официално определи като “най-важния партньор и съюзник в Европа” на Русия, може да разчита на максимална помощ и защита от страна на Москва, твърди източникът на изданието.

Според него още преди време Путин лично наредил на генералите и други военни експерти да разработят подробни планове за спешна военна помощ за Сърбия в случай на крайна необходимост. В тях е посочено, че руските самолети може да достигнат до Косово в рамките на два часа и да действат, за да защитят сръбските държавни и национални интереси.

Също така е разработен подробен план за прехвърлянето на най-известните руски специални сили в Сърбия. Оценката е, че те може да бъдат дислоцирани в Сърбия, т.е. в Косово, за най-малко 24 часа.

На въпрос как руските самолети ще достигнат до Косово, след като е малко вероятно страните от НАТО, които заобикалят Сърбия в обръч, да разрешат преминаването им, официалното лице от Москва, чието име не се разкрива, отговаря по следния начин:

“Наистина ли смятате, че българи, румънци или унгарци биха се осмелили да свалят руските самолети? Не забравяйте, че Русия е най-мощната военна сила в света и имаме начини ефективно да неутрализираме всяка опасност. Затова не вярвам, че те биха се осмелили заради Косово и албанците да рискуват една голяма европейска и може би световна война”.

В документа “стратегия за защита на Сърбия” се споменава и възможността да се действа в Косово и от далечни разстояния.

“Русия има ракетна система в Черно море, но и от други места може да действа срещу вражески цели в Косово. Няма сила, която да ни попречи да защитим сърбите”, категоричен е източникът.

https://www.dnes.bg/balkani/2018/03/30/srybski-medii-nov-pogrom-v-kosovo-i-putin-prashta-samoleti.372249

Share on Facebook

Share on Facebook

Ето визията на САЩ за бъдещото развитие на електроенергетиката в световната икономика №1, за близките 32 (тридесет и две) години, според Администрацията за енергийна информация, към федералното Министерство на енергетиката (за по-добър п...

Датчанинът Майк Викинг е изпълнителен директор на Института за изследване на щастието в Копенхаген и водещ експерт по свързаните с него въпроси. В работата си за по-доброто разбиране на щастието, субективното благополучие и качеството на живот той пътува до множество места по цял свят както за да представи своите открития, така и за да изследва глобалните тенденции на жизнената...

Случаят „Скрипал“ е най-лошото, което можеше да се случи на Българското европредседателство, каза в интервю за БНР политологът Първан Симеонов.

С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, на първата обиколка отидохме до Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол, а днес ще се качим на Бурж Халифа.

Приятно четене:

Златният пазар и Бурж Халифа

част трета на

До Дубай като на шега

Ден трети

19.01. 2018 г. – петък

След закуската на шведската маса, на която отделям поне по час и половина всяка сутрин обиколките продължават.. Похапнах си доста добре, защото имах време.

За

днес имаме Магията на откритите пазари на Изтока и обяд в местен ресторант.

Тръгваме в 09:30 ч. С автобуса отидохме до брега на канала, през който плавахме около 7 – 8 минути. Преминахме от другата страна на Дубай крийк с водно такси – дървен сал – Абра по естествения воден път, който разделя града на две части – Дейра и Бур Дубай.

Разходката продължава с пазара на подправките, парфюмите и популярния

Златен пазар

Още в началото видях да се продава сладолед с камилско мляко, но нямах време да си купя, а след края на разходката из пазара забравих къде беше той.

Тук ни очаква

пъстра смесица от ухание на подправки

Видях какво е сяра и куркума и разбирам, че имало женска и мъжка куркума. Всичките видове подправки наредени в едни тесни и дълбоки найлонови чували, предварително добре изсушени.

Deira - Dubai - Обединени арабски емирства

На този пазар има още изобилие от ядки, сладки арабски аромати. И златарски работилници, които ни оставят безмълвни с пищните си бижута и изкусната им изработка. Тук разбираме, че златото е 18 карата и повечето неща са машинно изработени. Оставиха ни да се разхождаме. Имахме около 40 мин. Гледах да вървя само направо, за да не се загубя.

Понеже беше петък, време за молитви и не всички сергии бяха отворени. И по едно време ме спря един търговец пред едно магазинче и ми завърза на главата една кърпа

и ме направи на шейх

Поисках да ме снима и след като ми направи снимка, ме покани вътре в магазинчето си, за да ми пробута останалите неща от облеклото на шейха – дългата бяла роба и едно такова като черна грива (като корона) с висящи надолу шнурчета, което се слага отгоре на главата. Не ми се искаше, но от любопитство попитах колко струва. И той ми написа на калкулатора – 320 дирхама. Моля? .. Та това са почти 100 долара.. (100 долара са ми 360 дирхама). Не, не, отсякох. Той изтри това и написа 300.

– Не – И той продължава на намаля, а аз продължавам да казвам

– Не!

– 260?

– Не!

– 200?

– Не!

– 160!

– Не!

– 100!

– Не!

– 80?

– Не!

– 70!

–Не!

– 60? ..

И аз да взема да му кажа усмихнато:

– Yes!

И той да вземе да ми го даде за 60 дирхама. Малко под 20 долара. Та вечерта си го обличам и виждам колко ми е дълго и как се спъвам с него, ама за една снимка се нагласих как да е. Даже и име си измислих – Шейх Влад Ал Дубай.

В края на днешната обиколка ни чака обяд на шведска маса. Заведоха ни в един хотел, близо до залива (там, където са дървените корабчета) и там обядвахме. Похапнах си добре. За десерт имаше много интересни неща, като петифури някакви. И след обяда ни връщат в хотела.

Беше към 14:30 ч. Твърде рано, за да се затворя в стаята си.

Вече знаех къде е метрото и отидох до

Мола на емирствата (Mall of the emirates)

– то метрото спира там, но пак има едно лутане по коридори и тръби, за да влезе човек в мола, без да си показва главата навън , но за малкото време с което разполагах можах да намеря само ски пистата и то след голямо лутане.

Докато се лутах попаднах на паркинга, който се оказа на две от последните нива – горе. Изумително. Но пък през това време забравих от къде влязох и започна пак едно лутане в търсене на пътя към изхода.

И уморен седнах да си похапна нещо вкусно. Chocolate Love It за 23 дирхама и Cappuccino за 17 дирхама. След това бързах да се прибера до хотела, защото в 18:00 часа тръгваме за другия мол до

Бурж Кхалифа (Burj Khalifa)

Там имаме да ни покажат какво друго може да се види в този мол, а по-късно ще се качим и на небостъргача Бурж Кхалифа. Там ни обясниха кое къде и какво може да се види (за тези, които за първи път идват тук), както и къде ще се чакаме след като видим фонтаните и се качим на небостъргача, за да се съберем и да ни върнат в хотела. Раздадоха ни билетите за набостъргача – At the top) – „На върха“). Някъде около 424-ия метър.

Ние сме там за 21:00 ч. Набързо отидох да видя водопада и ледената пързалка, след което забързах, за да гледам фонтаните в 20:30 ч.

Веднага след фонтаните се върнах, за да се наредя на опашката. Следва проверка и скенер. Вземаха ми запалката, но ми обясниха после къде мога да си я потърся – в една стая на изхода. Хм, ще си я потърся де и ако не си я намеря, ще взема някоя друга. Хм, да видим.

Следват едни коридори, по които на видеомонитори се разказва за историята на построяването на това чудо на архитектурата – най-високата сграда в света. Била висока 828 метра и имала 206 етажа, последния от които е на 626 – ия метър. Чак дотам няма да се качваме.

И така стигаме до асансьорите

Те са три. Всеки един събира по 14 туристи. Броят ги. Като се застане срещу тях и се гледа – средния и десния водят до 124-ия етаж, а левия – до 125-ия етаж. Между 124-ия и 125-ия етаж има стълбище – вътрешно и всеки може да се качи или слезе етаж надолу (зависи кой с кой асансьор се е качил).

Идва ми реда. Гледам на вратата на асансьора със светлинни ефекти се изписва времето в секунди и етажа, до който се намира асансьора. И едно светлинно правоъгълниче се мести нагоре – надолу, в зависимост от това дали се качва или слиза. Там има човек, който брои качващите се и насочва слизащите, за да не се засичат двата потока хора.

Влизаме 14 души, затварят ни и тръгваме.

Етажите вървят по-бързо от секундите

На 60-та секунда вече бяхме на 124-ия етаж. Слизаме.

Излизаме на площадката

Тя е остъклена отпред и открита отгоре. Подухва силен вятър. Но се разкрива зашеметяваща панорама – нощен Дубай, осветени небостъргачи и цялата равнина до хоризонта, магистралите, потока коли. Горе-долу видях почти същото, каквото видях от самолета на идване.

По средата има един монитор, който може да се насочва на всички страни и показва в близък план къде какво се вижда и кой небостъргач кой е и как се казва. Тълпи народ. Защото всеки може да стои тук кой колкото си иска. Погледнах от високо и занемях.

От тук се вижда половината Дубай, защото панорамната тераса не е на 360 градуса. Как ли е построено всичко това.

Аз попаднах на 124-ия етаж, но се качих и до следващия. И там има панорама, но е изцяло остъклена. Дойде ми идеята да остана още малко, за да видя фонтаните в 21:30 ч, пък оттам. Е, видях ги, но музиката към тях не чух. Съвсем слаб фон от нея се чуваше вътре по едни малки тонколони.

Реших да побързам да сляза, за да мога да ги видя в 22:00 ч. Да, ама не – наложи се да чакам цели 35 минути, докато ми дойде реда да се добера до асансьорите. През това време разгледах щанда със сувенирите и лакомствата и си купих шоколад с камилско мляко. И си го изядох докато чаках да слезя.

След като слязох отидох да си потърся запалката – не толкова че ми трябва, колкото да видя дали ще си я намеря. И когато си я поисках (I want my fire – с моя развален английски) и човека ми извади една вана (голям сандък само със запалки) и аз бях изумен, когато видях моята най-отгоре. И си я вземах.. Аз на летището си я опазих, че там да я загубя.

После се помотах малко из мола, но не се отдалечих много. Имах желание да остана още малко и да се прибера с метрото, но нямах сили вече да ходя.

Пак гледах фонтаните в 22:30 ч. Е, стига толкова за днес.

Поседнах около мястото за срещата, което беше в средата на мола откъм изхода от Бурж Кхалифа – там където има един голям кръг от който се виждат всички нива едновременно и отгоре на тавана има една звезда. За ориентация. В 23 ч – среща там.

И си похапнах един ягодов чийзкейк за 22 дирхама на една маса, около един кръгъл бар като не изпусках вече събиращата се група от поглед. И когато започнаха да ни броят, вече бях там. Готови да ни върнат в хотела.

Минахме пак през мола, през входа , където има направен макет за следващата по височина кула, която се очаква да бъде построена тук. Казват ни, че височината ѝ за сега се пази в тайна, за да не би някъде другаде по света да построят нещо по-високо. И оттам, през паркинга , по един павиран път към автобуса. И обратно към хотела.

И оттам в арабския ресторант – да похапна още малко – този път си вземах само ориз – една голяма купа бял ориз – за 10,50 дирхама, но понеже ми беше много сухо, поисках и малко сос. Донесоха ми някакъв пикантен червен сос. И всяка вечер там – само ориз – то ми стига

В ученическите си години реших да бъда представителка на популярна козметична фирма – оказа се, че такава е била и авторката на „Как да избираме козметика“ (изд. „Софтпред“). Занимавах се с това няколко години. В този период научих много важни неща относно правилните грижи за кожата ни, а общуването с други жени ми помогна да разбера, че...

Не си мислете, че не харесвам света. Напротив, много го харесвам, почти колкото Луис Армстронг, когато пее „What a wonderful world!“. И то не толкова заради материалните му блага – те безспорно са твърде увлекателни, но пък бързо омръзват. Харесвам света заради неговата цивилизованост, бързите и евтини комуникации и сравнително справедливата обществена уредба, която включва и значителни постижения в областта на законността.

Каквото и да разправят за света, той успява да гарантира някакви основни права, а със защитата на правата идва и свободата. Няма да се уморя да повтарям, че на човека са му нужни преди всичко две неща: съвест и свобода. Да разпознава чрез съвестта доброто, а чрез свободата да го избира.

И точно защото харесвам света, понякога се страхувам да не го изгубим, да не преядем с цивилизованост, да не рухнем с омекнали колене и да не се предадем за храна на микроорганизмите. А това ще се случи в момента, в който оставим морала да си отиде и го заменим с нещо друго под същото име.

Понеже светът е цивилизован, той е изковал стотици афоризми, за да си повярва, че е такъв. Нека разгледаме само пет от тях, които са станали толкова популярни, толкова пъти са повтаряни по най-различни поводи, че вече никой не се съмнява в тяхната мъдрост, на никого и през ум не минава, че те съдържат нещо различно от абсолютната истина.

Ако можех да започна живота си отначало, нямаше да променя нищо!

Как така! Ако аз можех да се върна дори едно денонощие назад, щях да променя всичко! Няма действие, няма работа, която да не може да се свърши и по-добре. Няма дума, която не може да изречеш иначе, за да прозвучи по-уместно. Няма човек, към когото не можеш да се отнесеш по-любезно и по-внимателно. Нормално е да съжаляваш за всичко, само секунди след като си го извършил, уверен, че е можело и по-добре. Който се занимава с писане знае, че един текст може да претърпи и 50 редакции и пак да не е готов. Нещо повече, дори и след 50 редакции в един текст все още ще се намерят печатни и правописни грешки. С всяка друга дейност е така. Човекът е отчайващо ограничен и неосведомен. Той осмисля микроскопична частица от света около себе си както в пространството, така и във времето. Как при това положение, колкото и гениален да е по природа, той би могъл да върши толкова съвършени и безгрешни неща, че с гордост да заяви: „Не бих променил нищо в целия си живот“?

Живей за мига!

Тази глупост е написана в книги, заснета на филми и изпята в песни. Всъщност, настоящето е може би единственият вид време, чието съществуване основателно може да бъде поставено под съмнение – толкова е кратък мигът (ах, този миг!), в който бъдещето става минало. Времето се състои от бъдеще и минало и ние сме някъде там, за да превърнем едното в другото със слабите си мозъчета. Да живееш без минало означава да не си научил нищо и да не си постигнал нищо. Да живееш без бъдеще, означава да не планираш и да не се стремиш към нищо. Да живееш за мига означава да се интересуваш дали една напитка е вкусна, но не и дали е отровна.

Бъди такъв, какъвто си!

Разбира се, ако в своята гордост си повярвал, че си съвършен, то на хоризонта не се задава никаква причина да се променяш. За съжаление обаче „бъди какъвто си“ е убежище не само на гордите и силните, но и на неудачниците. Трудно е да покриеш общоприети стандарти, но когато получиш правото сам да определяш стандартите, тогава вече е друго. „Аз съм дебел и мързелив тъпак, за пет пари работа не върша, грухтя денонощно пред телевизора или компютъра, вярвам, че някой друг е длъжен да се грижи за мен. А когато не се намери такъв, бунтувам се и протестирам, искам да променя световния ред, но и през ум не ми минава да променя себе си. Това съм аз! Ще си сложа халка на носа и шарено стъкълце в пъпа, а ти ще ме аплодираш ТАКЪВ КАКЪВТО СЪМ!“.

Следвай мечтите си!

Какво са човешките мечти? Да летиш с голяма ракета към звездите? Да станеш световен шампион по шахмат? Да откриеш лекарство срещу рака? Дрън-дрън. В повечето случаи човешките мечти са свързани с богатство, секс и развлечения. И, да – хората ревностно ги следват. Или ако нямат воля да ги следват (защото са „такива каквито са“), или ако нямат време да ги следват (защото живеят за мига), тогава си остават само с призрачното мечтание, засмукали розова близалка и свили масур марихуана. Мечтата е сладострастие на ума. Не вярвайте като ви разправят, че е нещо много хубаво.

Оставѝ след себе си един по-добър свят!

За мнозина тази повеля формулира смисъла на живота. Не знам обаче как ще успеят да я спазят онези, които вече са се съобразили с предишните житейски предписания. Как ще стане тая работа, ако живееш за мига? Или пък ако мечтите, които следваш, не включват усъвършенстването на вселената?…

Виж, обаче пък ако наистина си толкова велик, че твориш съвършени дела, които не се нуждаят от промяна и подобряване (тоест, ако не би променил нищо в живота си, защото няма нужда) – тогава, да – можеш да повярваш, че си способен да промениш и света.

Но мисля, че е по-разумно да започнем с опит да променим себе си, преди да променяме света – той си се променя и без нас по свои си закони. Един от тези закони гласи, че ако престанем да ценим това, което имаме, и престанем да сме благодарни за него, то ще ни бъде отнето. А нали не искаме мощните ни HD смартфони да изчезнат в мрака на едно ново Средновековие?…

Всъщност, какво аджеба му е лошото на Средновековието? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian  

/Фили/ Две събития от тази седмица отчетливо илюстрират противоречивата външно-политическата линия на България. Страната бе домакин на среща на върха ЕС-Турция и показа стремеж към конструктивизъм, но пък не се присъедини към твърдите мерки на демократичния свят спрямо Русия и за кой ли път потвърди страха си в отношенията с Кремъл. Какви са ползите и вредите от подобни колебания – говорим с Пламен Асенов.

– Пламен, на фона на войнствените очаквания, срещата на върха ЕС – Турция във Варна, сякаш премина миролюбиво и приключи  приятелски. Така ли е наистина?

– Като цяло – да, Фили. Атмосферата във Варна бе заредена с напрежение, но и със съзнанието, че са необходими сдържаност и конструктивизъм. Може би вече всички си дават сметка, че продължаването на конфронтацията, която от доста време доминира отношенията на Турция с ЕС, има твърде нежелани последици. От европейска гледна точка, Турция е голяма страна, важен икономически и политически фактор, партньор в НАТО. Както знаем, тя няма да се премести от позицията на европейски съсед, затова е по-добре с нея да се поддържат добри отношения, отколкото лоши. Такива са нещата и от турска гледна точка. Понякога президентът Ердоган демонстрира, че Европа не го интересува чак толкова, защото има други пространства, в които да се реализира – например Близкия Изток или Русия. Това обаче е нищо повече от надуване на мускули и типичен ориенталски начин за политически пазарлък. Защото всъщност Ердоган вече пробва и много бързо достигна предела на възможностите си – доколкото в лицето на иранците и Путин срещна много по-твърди противници, отколкото в либералната и диалогична Европа.

– Това означава ли, че във Варна бе постигнат реален напредък по някои от въпросите, които са препъни камък в отношенията на Брюксел с Анкара?

– Както казаха ред наблюдатели преди срещата, Фили, тя би била истински успех, ако двете страни не се разделят скарани, така че в случая разглеждаме напредъка от тази съвсем нулева гледна точка. В случая страните се разделиха приятелски и договориха нова среща някъде през юни. Това е добре. Потвърдено бе нещо твърде важно за Европа и България – че споразумението за мигрантите от 2016 година, продължава да е в сила. Това означава, че ЕС ще си изплати договорените 3 милиарда евро финансова помощ, а от своя страна Турция ще държи мигрантите на своя територия. Като цяло, това споразумение работи. След като то бе сключено, мигрантският поток, който щеше наистина да залее Стария континент, рязко намаля. Смята се, че досега от Турция са дошли общо около 30 хиляди души и основен проблем остава миграцията през Либия. Недоволството на Ердоган от ситуацията е заради това, че Европа не изплаща всички траншове от предвидените 3 милиарда евро само на турската държава, която после да ги разпределя с поред нуждите, а смята за част от тях парите, с които подпомага турски неправителствени хуманитарни организации. Така или иначе обаче, споразумението остава в сила и това всъщност е единственият конкретен резултат от варненската среща. Иначе, въпреки приятелския тон, остават нерешени проблемите със зациклилото европейско членство на Турция, която е кандидат още от 1963, но е затворила едва няколко глави от предприсъединителния договор.  Нерешен остава въпросът за безвизовото пътуване на турски граждани в Европа, на което Ердоган, разбираемо,  много държи, както и ред други теми от взаимен интерес.

– А каква беше българската роля в провеждането и развитието на срещата?

– Мисля, че в този случай България се справи с ролята си на домакин и това със сигурност ще се отчете като един от успехите на текущото българско председателство на Европейския съвет. Смятам, че това е един сдържан, но точен начин да се коментира българския принос за случилото се във Варна, Фили. При всички случаи е много по-добре, отколкото фанфарите, които някои побързаха да надуят, за да възхвалят мъдрото ръководство на премиера Борисов. Както и от ироничното омаловажаване на ролята на страната ни в това важно европейско дело.

– Пламен, докато премиерът Борисов се занимаваше да посреща и изпраща гости във Варна, демократичният свят обяви, че гони общо над 130 руски дипломати. България обаче не се присъедини към тази акция. Защо?

– България, както винаги, се страхува, снишава, потрива, изпада в паника, поти се, пухти и изобщо – не знае как да реагира, щом става дума за отношенията с Русия. Този страх оформя една специална нишка в историята на българската външна политика, която може да се проследи още от Освобождението насам, независимо кой управлява в София. Да, на думи още миналата седмица, по време на срещата на върха в Брюксел, премиерът Борисов подкрепи Великобритания в нейната конфронтация с Русия заради терористичната атака с нервно-паралитичен газ, извършена срещу британски граждани на британска територия. Но той каза също, че, за да изгони руски дипломати, както направиха над 20 европейски държави, България има нужда от твърди доказателства, че Кремъл стои зад покушението в Солсбъри, а предложената от Лондон информация е с „голяма степен на вероятност”, което не е достатъчно.

– Пламен, а няма ли резон в това искане, като се има предвид урока от Ирак и историята с несъществуващите химически оръжия на Саддам Хюсеин например?

– За Австралия доказателствата на Лондон се оказаха достатъчни, Фили. Също за Черна гора, Исландия, Македония и Албания, страни, които дори не са в ЕС. Дори смятаният от руснаците за „приятел на Русия” унгарски премиер Виктор Орбан обяви солидарност с Европа – само за България не стигат въпросните 200 доказателства от разузнавателна и лабораторна информация, които Лондон е предоставил на съюзниците си, както се разбра. Но да оставим това, да помислим за факта, че в този вид международни дела да се искат твърди доказателства, годни за стриктен съдебен процес, е пълна глупост. Тук става дума за знак, за политически червен картон, който Кремъл получава от свободния свят – и руската химическа атака във Великобритания е само повод той да бъде показан. Всъщност с агресивното си поведение и незачитане на принципите на международното право, Русия отдавна си заслужи такъв невиждан дори по времето на Студената война остракизъм от страна на демократичната общност. А фактът, че България не се присъединява, е много лош знак. Макар и със закъснение, София извика посланика си от Москва „за консултации”, но това е най-слабият възможен дипломатически ход. Още по-зле станаха работите, след като един зам.-министър на външните работи заяви – викаме посланика, за да научим позицията на Русия по темата. Какво тук има да се научава, позицията на Русия е ясна и на малките деца. Истинският въпрос е какво стои зад цялото това българско размотаване. Вече се появиха информации, че то може да е свързано с неофициално получени заплахи – ако София изгони руски дипломати, Москва ще извади материали за корупция по най-високите етажи на българската политика. Е, Фили, ако аз бях президент, премиер или председател на Народното събрание, щях да направя всичко възможно да се реализира тази руска заплаха и така България да се отърве от проблема с корупцията. Но пък си давам сметка, че може би точно затова не съм президент, премиер или председател на Парламента.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com