Профилът на потребител от Берлин във Facebook  е блокиран и един от коментарите му е изтрит. Kоментарът  се отнася до  изявленията на унгарския премиер Виктор Орбан срещу имигрантите.

Потребителят иска деблокиране на профила  и възобновяване на коментара.

Берлинският съд е наредил на Facebook да деблокира профила на потребителя. Това е първото съдебно решение в Германия с такова съдържание.

Германия  прие закон  NetzDG, който предвижда глоби до 50 млн. евро, ако платформите не премахнат в кратък срок съобщения, съдържащи реч на омразата. Facebook  разшири екипа си  за Германия, за да  може да реагира достатъчно бързо. Не е тайна обаче, че Facebook изпитва трудности при преценката на законността на съдържанието. Което води към темата за рисковете при различните подходи за борба с незаконното съдържание.

Случаят е интересен, защото се отнася до защита на гражданите от действия на компанията.

 Повече

Завършване пъутването из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а го завършихме в Брашов. Днес, преди да се приберем у дома, ще минам през замъка Пелеш в Синая и солната мина в Сланик.

Приятно четене:

Синая и Сланик

част шеста на

Румъния с мотор

Ден пети – последен

Синая

Деня на отпътуването…. станахме сутринта по-рано. Багажа беше стегнат, но плановете ги нямаше никакви.
По всички телевизии, казваха дъжд, дъжд и пак дъжд. Чудехме се какво да правим, да се прибираме към България или да продължим с обиколката. Решихме да караме пък както дойде. Посоката беше Синая и после към солните мини в Сланик.
Тръгнахме и през цялото време карахме на около час преди дъжда.

Пристигнахме в Синая,

където беше небезизвестния замък или ловна резиденция. Покарахме малко в забраненото почти до
самият замък без да обръщаме внимание на мятащите ни по пътя. Спряхме точно на бариерата (ние от Бг ли сме или не

Личниет  данни на пътниците (PNR) са сложен въпрос, изискващ повишено внимание поради различната степен на защита на личните данни в ЕС и в трети страни.

На 26 юли 2017 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) констатира в своето становище 1/2015 по повод  споразумението ЕС – Канада за PNR, че то   е частично несъвместимо с членове 7, 8, 21 и 52 от Хартата на ЕС за основните права.

Работната група 29 (WP29), включваща представители на националните регулатори в областта на данните, публикува писмо, в което изразява тревогата си, че   до  момента няма  данни  становището да е взето предвид – както в споразумението ЕС- Канада, така и  в досиетата на другите споразумения за PNR с Австралия  и Съединените щати.

Правни актове на ЕС продължават да се прилагат, без да са в съответствие с Хартата на основните права на ЕС  според становището на Съда на ЕС.

WP29 излага подробни аргументи по повод противоречия, неясни и непрецизни формулировки.

Актуални новини за  хода на Директивата за авторското право в цифровия единен пазар – и участието на Българското председателство в процеса на постигане на съгласие по текстовете.

В Twitter се разпространяват два документа, публикувани на сайта на Австрийския парламент.

Компромисът на Българското председателство, който ще се обсъжда в понеделник, 16 април:

Text of the Bulgarian Presidency “compromise” on EU #copyright proposal. Still horrible. Still in need of withdrawal. https://t.co/6OfpnrDm1s

— Andrej Savin (@andrejsavin) April 14, 2018

https://platform.twitter.com/widgets.js

И заедно с това уточнения и предложения по спорните разпоредби, вкл. чл.11 и чл.13 – отново предложение на Българското председателство:

BG PRES questions for #IPR attachés meeting on 16 April 2018 on the main #copyright political issues: optional #TDM, #neighbouringright and #valuegap. Revised compromise Presidency proposal (consolidated version) still to come https://t.co/SWhGOncIzf

— Miroslav Hrstka (@mir_hrstka) April 12, 2018

https://platform.twitter.com/widgets.js

Германска компания в сферата на производството на електроенергия от фотоволтаични централи хвърля светлина около първите милиони на новоизпечената бизнесдама Гинка Върбакова, от първият, от общо шесте нейни слънчеви паркове у нас. На дол...

Завършване пътуването из Македония с Мира. Започнхаме с град Охрид, бяхме до Св.Наум и Билянините извори, а днес ще се приберем през Скопие.

Приятно четене:

Скопие

град на контрасти

част трета на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

В Скопие се натъкнахме на едно от най-приятните преживявалия във всяка столица, а именно – задръстването. Докато пътувахме, оглеждах жилищните постройки в различните квартали, установявайки, че има както нови, уеднаквени и уютни блокове, така и стари, очевидно строени по времето на соц-а и нереновирани оттогава. Скоро видяхме един от символите на града –

Калето,

строено по време на османската империя. До него, в старата част на града, имало също така средновековен мюсюлмански пазар, обясни екскурзовода. То се виждаше отляво на нашия автобус, а от дясно, в пълен контраст, блестяха новите паметници на главния площад,

строени по проект „Скопие 2014”

Когато автобусът спря на пет минути от центъра, можехме да продължим към старата част, или направо към площада, където през лятото нощем има светлинно шоу, концерти и т.н. Все пак, първоначално се изкушихме от паметниците, макар да ни се струваше, че

леко се е попрекалило с тях

Видяхме колони в древногръцки стил, мостове, на които се чувстваш като във Виена, осеяни със статуи на бележити личности, а по река Вардар плуват кораби-ресторанти, с развети платна, като от „Карибски пирати”… Сградите на Историческия и Архелогическия музей са с впечатляваща архитектура /нямахме време да влезем вътре, възхищавахме им се отвън/.

Паметникът на Александър Македонски

е висок горе-долу колкото пететажна сграда, в подножието му са разположени лъвове и войници. Около него има по-малки статуи на цар Самуил, седнал на своя престол, Гоце Делчев, яхнал кон и редица други исторически личности. В дясната част на парка има Триумфална арка.

Камени Мост, Скопје 1000, Македония

Разказаха ни, че не всички македонци са одобрявали този проект, смятайки, че страната им е твърде бедна, за до си го позволи и че тези пари са можели да бъдат вложени в нещо далеч по-практично. Но според мен, инвестициите в туризъм си струват. Целият град щъкаше от ентусиасти, подобни на нас, хванали апаратите, или телефоните и снимащи на поразия, така че… Не съм съвсем сигурна, че парите са дадени напразно.

Екскурзоводът ни каза, че напоследък през нощта е изчезнала една статуя и това може би е плод на преговорите с Гърция, така че не се знае бъдещето на останалите, затова се постарахме да снимаме, колкото можем и да гледаме този приказен лукс /според някои – кич/ с очите на непредубедени западноевропейци. За съжаление,

не ни остана време за старата част, бяхме и гладни

Докато седнахме и обядвахме в един ресторант по брега на реката, кажи-речи стана време за тръгване.

Помотахме се още малко… До християнската църква, мюсюлманин свиреше с тамбура и пееше за денари. Малко по-нататък, мъже продаваха нещо на някаква сергия, май говореха на румънски, но не съм сигурна и не можах да обърна внимание на стоките им, защото тичах да догонвам спътниците си, след като се бях отплеснала нещо да снимам /май беше фонтана на майките/…

Два часа са напълно недостатъчни, за да разгледаш този невероятен град, сякаш излязъл от приказките.

Поразходихме се малко из мостовете напред-назад и се отправихме към автобуса, който щеше да ни откара отново към границата, където пак два пъти щяха да ни събират документите и да ги проверяват. А, може би тук му е времето да спомена, че цигарите в Македония са по-евтини, отколкото у нас, но на митницата не разрешават да изнесеш повече от 2 кутии на човек. Така че се опитахме да пробутаме последните си денари за магнитчета и Marlboro, ала пак ни останаха малко, за спомен

С Красен вече изкачихме планината Чуанди Динг в южен Китай. Днес на ред е слижането от тази китайска планина.

Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част втора

Слизането

На другия ден станахме отново в 6:00 сутринта.

Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,

да посрещаме слънцето,

на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.

Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.

Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше

извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)

– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.

Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.

Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай

Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.

Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).

Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.

Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.

Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).

После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –

село Луокън (Luokeng – 罗坑)

Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.

Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00

тръгнахме обратно за Ингдъ

Пристигнахме в Ингдъ

около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.

От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, а днес сме по улиците на Латинския квартал.
Приятно четене:

Назад към Париж

част втора

Улиците на Париж и Латинският квартал

Улиците на Париж

са най-хубавото нещо, което може да ви се случи. Няма по голямо удоволствие от това – да разполагаш с времето си и просто да се разхождаш. Колкото и да ти се иска да видиш всичко, трябва да тръгнеш с мисълта, че това е невъзможно и да се наслаждаваш максимално. И така още първия ден попаднахме в

Латинския квартал

на левия бряг на Сена. Всъщност това не е квартал с точно обозначени граници, а по-скоро район на склона на възвишението Сен Женевиев, Montagne Sainte-Geneviève. И най-приятното е просто да се загубиш сред малките криви улици с кафенета, изложбени зали, галерии, модни ателиета, магазини – за часовници, за бастуни, за керамика…

Ето тясната

rue Visconti,

намираща се между улиците „Сена“ и „Бонапарт“. Къщите са предимно от ХVІІ век, с красиви изваяни портали. Тук е починал Расин, тук е бил литературният салон на Адриан Лекуврьор, ателието на Делакроа, тук като печатар се е подвизавал Балзак, тук е живял Никола Фонтане.

Но има и българска следа – през 1962 г., за да протестира против изграждането на берлинската стена, Кристо Явашев издига „Желязната завеса“, изработена от разноцветни железни варели, които преграждат улицата.

Ето тази снимка, направена от Жан-Доминик Lajoux на 27 юни 1962 г., открих в Интернет – гледната точка е почти същата.

Лацінскі квартал, 75005 Парыж, Франция

Всяка крачка е история.

Улица „Сена“, Rue de Seine,

е една от най-посещаваните улици в Париж, заради духа на отминалите векове, но и заради многобройните галерии и антикварни магазини. Наоколо са и модните къщи на Dior, Yves Saint Laurent и Hugo Boss. Тук са живели Шарл Бодлер, Жорж Санд, Фредерик Шопен, Адам Мицкевич, Марчело Мастрояни…

А ето и

Rue Pre-aux-Clercs

Някога на това място е била едноименната поляна, по която са се разхождали ученици и граждани, а в потайна доба са се провеждали дуели. Увековечена е от Ростан в пиесата му „Сирано дьо Бержерак“. Едва по времето на Луи ХІІІ тук започват да се издигат сгради.

Позаобиколихме още, пихме топъл шоколад, гледайки абатството Сен Жермен дьо Пре и продължихме. Слънцето слизаше над Сена и докато стигнем до

Рlace des Pyramides,

то вече позлатяваше

паметника на Жана д`Арк

Площадът, кръстен на едноименната улица в чест на победата на Наполеон в Египет през 1798 г., се намира в горната част на градините Тюйлери на улица „Риволи“. През ХVІ и ХVІІ век тук е била ездитната школа на Антоан де Плувинел оръженосец на няколко френски крале. Паметникът на Жана д`Арк, изработен от позлатен бронз от Емануел Фремие, е издигнат през 1874 г.

Прибирайки се, минахме и през любимото кръстовище –

Avenue de l’Opéra, Rue de l’Échelle, Rue Sainte-Anne

В дъното се вижда Операта.

И паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu

Лесно може да бъде пропуснат, тъй като е извън традиционните маршрути. Всъщност това е малък фонтан, над който се извисява бронзовата фигура на драматурга, а от двете му страни са статуите на „сериозната“ и на „леката“ комедия. Паметникът е построен през 1844 година от колектив, възглавяван от арх. Луи Висконти (същият онзи Висконти, на когото е кръстена улицата в Латинския квартал).

И тъй като един ден не стига, се върнахме на другия още отрано – слънцето не е се е издигнало високо и ние крачим към

Ил дьо ла Сите и Ил Сен Луи

Минахме покрай

Консиержри, La Conciergerie,

бивша кралска резиденция, разположена на остров Сите. Изглежда като излязла от страниците на рицарски роман и това не е случайно – основите й са положени още в VІ век от Кловис, който решил да издигне замъка си на острова. Постепенно сградата била достроявана, укрепявана и разширявана. След като кралете я напуснали, тук в различни периоди от време са се настанявали Парламента, Сметната палата, Кралският съвет. За бившия дворец се е грижел назначен от краля сonciergе – пазач, портиер, който живеел в двореца и имал многочислени привилегии и силна власт. Оттам идва и името – Консиержи. Замъкът е бил даже и затвор – сред най-известните затворници са кралица Мария Антоанета, революционерите Робеспиер и Дантон, поетът Андре Шение, писателят Емил Зола, шпионката Мата Хари. Някои от тях са успели да излязат, но други са прекарали там последните си часове преди да поемат към гилотината.

Още от Средновековието са се запазили трите кули – кулата Цезар, Сребърната кула, където се е пазело кралското съкровище, и

кулата Бонбек, Bonbec, наричана още Пеещата или Дърдорещата кула,

защото в нея през ХІІІ век са се намирали помещенията за изтезание, където всички всичко са си „изпявали“. Днес тук се помещават Дворецът на правосъдието, Съдебната палата, а в двора й е параклисът „Сен Шапел“. Тук е и

най-старият часовник на Париж,

който с векове е отброявал времето на парижани – още от 1371 г. Отстрани на циферблата са изправени две алегорични фигури – на закона и на справедливостта. Ето го днес след пълната му реставрация през 2011 г. – можете да го видите, трябва само да вдигнете глава и да погледнете към часовниковата кула от страната й към Boulevard du Palais.

Но ние завихме наляво по пешеходния площад Louis Lepine и стигаме до

Нулевия километър

На около 50 метра от входа на Нотр Дам се намира „розата на ветровете“ от бронз, обградена с каменна плоча с надпис Point Zero. Оттук се изчисляват разстоянията до другите градове във Франция. В миналото на това място са коленичели осъдените, за да приемат вината си и да молят за милост. През 1769 година на 22 април Луи ХV я обявява за нулева точка. Сегашната плоча е поставена през 1924 г.

Според легендата, ако стъпите на Point Zero, вашите стъпки ще ви доведат отново тук.

Но засега ние

продължаваме да изследваме Париж

Минаваме по Pont au Double, който съединява остров Сите с левия бряг на Сена, през градинката „Рене Вивиани“, покрай църквата „Сен Жулиен ле Павре“, после по Rue Galande с нейните красиви малки магазини и стигаме до прочутата книжарница Shakespeare and Companу – „Шекспир и компания“, специализирана за книги на английски език, която вече е предимно туристическа атракция. Всъщност това е новата книжарница – старата, на Силвия Бийч, се е намирала на друго място и е била средище на писателите и художниците от „изгубеното поколение“ – за нея можете да прочетете в „Безкраен празник“ на Хемингуей.

Ето я и

rue de La Harpe

– тя носи същото име още от 1247 г., но днес от улицата е оцеляла една малка част. По нея са се разхождали д`Артанян и г-жа Бонасийо – поне в романа „Тримата мускетари“. По времето на Великата френска революция е била поле на бойни действия. Сега има туристи. И ние се разходихме, седнахме да хапнем и да погледаме света наоколо.

А после отново по улиците –

Латинският квартал гъмжи от книжарници,

сувенири, магазини, бистра, ресторанти…

Не можеш да го разгледаш всичките – идвахме поне три пъти и пак остана още.

Люксембургската градина

е в центъра на Париж, в Латинския квартал. В парка е разположен Люксембургският дворец, построен от Мария Медичи. Нарича се така, защото преди на това място извън града се е намирало имението на Люксембургския херцог и въпреки желанието на кралицата да е „Дворец Медичи“, той си останал с името на първоначалния собственик.

По-късно дворецът станал резиденция на Наполеон Бонапарт, а днес в него заседава Сенатът на Франция.

В парка има от всичко – и тъмни алеи, и цветни лехи, и слънчеви полянки, и скулптурни композиции, и бюстове на царе и царедворци, и езерца, и ручейчета, та даже и имитация на пещера. Дърветата са най-различни – кестени, брястове, липи, има даже палми.

Кучета се допускат само в определени зони, и то на каишка. Карането на колело също е забранено. Въобще всичко е за разхождащите се, почиващите си или четящи хора. Човек може да седне край езерото, да погледа цветята, двореца, децата, които пускат управляеми платноходки, и да се наслади на прекрасното време в Париж.

Очаквайте продължението

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

Ето и изгодни нощувки в района на Люксембургската градина:

Booking.com

Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:

Париж и Павлина Д.

Не само Париж, ами цяла Франция ви очаква!

Booking.com

„Балансирана позиция от страна на България не означава да балансира между Вашингтон и Башар Асад, а да действа в рамките на своите партньорски клубове, в рамките на ЕС и НАТО”, смята международният анализатор Весела Чернева по повод атаките в Сирия.

Според съд в DC използването на автоматизирани инструменти (“web scrapers”) за достъп до публично достъпна информация   не е компютърно престъпление. Делото е Sandvig v. Sessions.

Изследователи, компютърни специалисти и журналисти  искат да използват автоматизирани инструменти за достъп до данни онлайн. Според някои тълкувания 1986 Computer Fraud and Abuse Act (CFAA) забранява това. Така се стига до  произнасяне на съда, FCC съобщава:

Първата поправка на Конституцията защитава не само правото на изказване, но и правото на получаване на информация.  Фактът, че “ищецът желае да получава по автоматизиран път данни от уеб сайтове, а не да записва ръчно информация, не променя заключението”. Използването на автоматизирани инструменти е просто технологичен напредък, който прави събирането на информация по-лесно. То не е по същество различно от използването на средства за звукозапис, вместо да се правят писмени бележки или  от използването на  панорамна функция на смартфон, вместо да се правят серии от снимки от различни позиции, смята съдът.

Това е второто произнасяне – отново в същия смисъл, преди това съдът заключава, че “широкото тълкуване на CFАA,  ако бъде прието, би могло да има дълбок ефект върху отворения достъп до интернет, което Конгресът не би могъл да възнамерява, когато е приел закона преди три десетилетия.”

Миналата седмица широко се обсъждаше  нивото на технологична експертиза на сенаторите в САЩ, но и на съдиите не им е лесно – като гледам как прибягват до сравнения с по-познати неща. Още преди години това правеше силно впечатление.

Вчера в руската Дума (парламента) е внесен законопроект за противодействие на антируската политика на САЩ. В частност в него се предвижда прекратяване на сътрудничеството в областта на атомната/ядрената енергетика, а също така и забрана ...

След като се кри цяла седмица днес сирийският диктатор Башар Асад беше показан от сирийски медии да влиза костюмиран на работното си място в Дамаск сякаш тази нощ три западни държави не са бомбардирали поверената му държава с повече от 100 ракети без нито една от тях да е прихванета от неговите руски покровители. Един вид, Асад демонстрира непукизъм в позата на победител в духа на посткомунистическия лозунг на българските другари “ Ние пак сме тук”. 

Че замисления военен удар в отговор на химическата атака в град Дума ще бъде политическо послание беше ясно и по тази причина си позволих да направя такава прогноза ( вкл. в телевизия “България он еър” в предаване на запис, осъществен преди въздушните удари на САЩ, Великобритания и Франция и предвиден за излъчване три дни по-късно в неделя. Да се правят прогнози за очевидното не е трудно. Освен ако не става дума за някои български “пророци”, на които отново им се привидя начало на Трета световна война.

Най- известният български коментатор на световните дела, новоизпечен дипломат, междудържавен посредник, обединител на разединените Балкания и направо геополитик Бойко Борисов мрачно предсказа, че светът отива на зле. Така в неговите очи изглежда светът, в който западните ни съюзници изпращат своите послания към Русия, вместо да й се мазнят, както прави той в състезание с конкурента си в умилкването на Кремъл Румен Радев.

Не, Путин не е сразен в Сирия и никой не си е поставял подобна цел, както внъхновено лъжат разни говорещи глави от екраните на любезните ни телевизии.  Бившият външен министър и неуспял кандидат за главнокомандващ на България Ивайло Калфин се опита да събуди зрителската аудитория тази сутринв предаването “Събуди се” по Нова тв с дълбокомисленото заключение, че опитите на САЩ да свалят Башар Асад  водели до още тероризъм. Тезата му е напълно в крак с говоренето на официална Москва, която тези дни се опита да сплаши и без това не особено храбрата европейска публика, че в случай на военен удар по обекти в Сирия западните страни ще предизвикат нова бежанска вълна ( към Европа, разбира се). 

Предвещаваният апокалипсис не се състоя. За разлика от ударите на САЩ, Великобритания и Франция, отложени достатъчно дълго, за да накарат сиийските управници да се крият в миша дупка. Бомбардировките се състояха въпреки ръмженето на руската мечка, че едва ли не няма да допусне това да стане. 

Целта беше да се покаже, че Русия не е в състояние да защити небето над главата на Асад, ако превъзхождащите руските възможности за превенция западни оръжия бъдат пуснати в действие. Така и стана. Глупостите, изречени от руски посланици в Либия и Ливан, според които всяка една американска ракета щяла да бъде сваляна, бяха зрелищно опровергани.

Разположението на силите по бойните полета на Сирия с нищо не е променено и това е утешителната победа за Путин, наказан само за ролята му на покровител, отговорен за употребата на химическо оръжие от страна на неговия клиент. Както каза кореспондент на СиЕнЕн в репортаж от Москва тази сутрин, сирийският режим и руснаците ще продължават да избиват много повече хора с конвенционални оръжия, отколкото с химически, както и досега. 

За радост на едни и за покруса на други се потвърди очакването, че Тръмп не цели свалянето на режима, в каквата дързост несправедливо го заподозряха московските дезинформатори и техните резоньори у нас. И понеже вече писах, че светът е затаил дъх в очакване да види каква въздушна тояга ще извади Тръмп, за да осъществи заканата си да накаже “животното Асад”, трябва да продължа метафората със заключението, че политиката на моркова и тоягата тепърва ще даде преднина на моркова след символичното употреба на бухалката по начин, по който да причини възможно най-малко болка на “животното” и особено на руската мечка. Защото Тръмп може вече да осъществи и другата си закана – да си дружи с Путин, както обещаваше предизборно, но вече от позицията на президента, употребил тоягата като доказателство, че не предава интересите на Америка.

Третата световна война се отлага, освен в пророкуванията на българските специалисти по мрачно бръщолевене, любими на процуденти и тв водещи.Те са прави. Колко хубав изглежда животът на следващия ден, когато техните малоумни гости отново не познаят и осъмнем живи и ( относително) здрави, доволни, че пак ни се е разминало най-страшното, а за несгодите във всекиневито не си струва да се кахърим!

Живеем във вица за оня, който удрял с две тухли по много чувствителна част от тялото си защото е голям кеф понякога да не улучва. В този смисъл телевизиите у нас играят ролята на ( развенчаната вече) хомеопатия: дават ти да пийнеш чиста водица с внушението, че е е лекарство и ти вече си вярваш, че си здрав. Печалбата прибират продавачите на фалшификати, за които е важно да имат зомбирана аудитория, готова да им вярва и да им гласува. 

Share on Facebook

Share on Facebook

Първата книга на магистър-фармацевт Надя Йорданова, озаглавена „Как да избираме козметиката“, е едно от най-новите попълнения в издателското портфолио на „Софтпрес“, с което тепърва имат много да се гордеят. Създателката на блога „Инфармация“ е написала едно женско съкровище, каквото досега не се е появявало на българския пазар, а може би не съществува и извън границите му. Надя...

Националният дарителски фонд „13 века България“ обяви шестте романа, номинирани за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ – 2017 г. Сред претендентите са две от най-чаканите български книги от миналата година ― „Хавра“ на Захари Карабашлиев и „Чамкория“ на Милен Русков. Журито в състав Владимир Зарев (председател), проф. дфн Амелия Личева, доц....

Някой беше упрекнал медиите, че не се били занимавали толкова с изборите във Франция, колкото с изборите в Унгария миналата неделя. Наистина ли не могат да си отговорят защо е така? Наистина ли не разбират защо изборите в Унгария бяха по-интересни от изборите във Франция? И на двете места не се случи нищо неочаквано, но докато Франция препотвърди либералния консенсус (много нашумял напоследък термин), то Унгария продължи да показва нещо съвсем различно, нещо, което става все по-актуално и, за голямо негово съжаление, все по-модерно – убеждението, че обществата могат да се организират и управляват и по друг начин, като на всичкото отгоре в много области този начин дава по-добри резултати от досегашния, приеман за съвършен и окончателен. Казвам „за съжаление“, защото всяко „модерно“ нещо е обречено на бърз залез и забрава – принципът на махалото.

Виктор Орбан е интересен политик, може би именно с това, че е политик, а не технократ; води политика, а не упражнява власт с рутина и компетентност според очакванията на „консенсуса“. Убеден либерал и антикомунист в края на 80-те и началото на 90-те години, днес той е емблема на новия консерватизъм (наричан понякога популистки), сякаш за да олицетвори и идейните метаморфози на западния свят. Точно както либерализмът се превърна от див капитализъм в културен марксизъм, така и Орбан от яростен либерал се превърна в мрачен и кисел консерватор. И светът не спира да се удивлява от това, не спира да цъка с език и да сочи с пръст.

Но може ли една личност, колкото и енергична да е тя, да поведе човечеството накъдето ѝ хрумне? Може да ускорява или забавя историята, но дотук. Светът сам е започнал да прави завой, а хора като Орбан само превръщат идеи в дела.

В неделя Виктор Орбан за трети път спечели конституционно мнозинство. Неговите противници го обвиниха че бил спечелил с гласовете от провинцията, сиреч на простите селяци, които се оставят да бъдат манипулирани от мафиотските медии. Ама, любезни дами и господа! Нали сте демократи? Нали за вас всеобщото избирателно право е свещено (чл. 21 от Всеобщата декларация за правата на човека), нали народът е суверен, истинският субект на властта. Хората от унгарската провинция какво – нещо, второ качество ли са? По-долнопробни ли са от нелегалните мигранти? Ако смятате така, престанете да заемате пози на демократи и правозащитници и започнете да мислите за избирателен ценз – нещо, за което говоря от години и с което вбесявам либералните ви души.

Наричат Орбан „Виктатор“. Наричат го „вътрешен враг на Европа“. Определят го като „циничен популист със заблуждаващи авторитарни политики от социалистически стил“. Обвиняват го, че се е обърнал и ако беше онзи студент от 1989, който призова съветските войски да напуснат Унгария, днес щеше да протестира срещу себе си.

Обвиняват го, че е унищожил предприемачеството и свободния пазар (тази свещена крава на либерализма), за да го замени с обръчи от фирми и приятелски кръгове.

Обвиняват го, че е потъпкал върховенството на правото, че е заменил силата на правото с правото на силата.

Обвиняват го, че е съсипал гражданското общество, като е превзел медиите и е изкоренил свободата на словото. Ето така, казват, чрез „масирана пропаганда“, манипулира селяните и печели изборите – като ги плаши с мигранти и Сорос. Чак стегна пакет закони, наречен „Стоп Сорос“, нищо че завърши Оксфорд със Соросова стипендия неблагодарникът му с неблагодарник! Според тези закони всички НПО, които насърчават имиграцията, следва да се лицензират и чуждестранните им финансирания да се облагат с 25%.

А именно проблемите с масовата имиграция стреснаха европейците и ги накараха да забележат, че са започнали да губят себе си. Именно те родиха опонентите на олевелия либерализъм, а това, че тези опоненти сметнаха за изгодно да се нарекат „консерватори“, е вече вторично. Имигрантите бяха вълната на възхода за политици като Виктор Орбан. Защото с остротата на кризата се посочи и необходимостта от радикални действия, пробуждане и преосмисляне на досегашната охолна летаргия.

Обвиняват Орбан, че говори с „езика на омразата“ – тази универсална формула за затваряне на устата на всяко мнение, различно от ляво-либералното, политкоректното, мултикултурното. А истината е, че след три мандата унгарците вече по-скоро гледат какво върши Орбан, а не толкова какво говори.

Унгарците познават своя министър-председател не само като човека, който издигна двойна ограда на границата и прати мултинационални сили да я пазят. Познават го като този, който застави енергийните компании да свалят цените на тока, принуди банките да предоговорят кредитите и проведе безпрецедентна социална програма за укрепване на семейството, която доведе до нарастване на раждаемостта с над 45%.

Разбира се, това нямаше да е възможно без силна икономика. С поредица от правилни решения държавата успя да изчисти дълга си и да сведе дефицита под 3%. Унгария вече не е зависима от МВФ. В началото нарекоха икономическата му политика с присмех „Орбаномика“ и пророкуваха скорошния ѝ провал, но вместо него се отчете невиждан и при това устойчив икономически растеж. Плоският данък и другите кризисни данъци върху телекомите, енергетиката и финансовия сектор дадоха вдъхновяващ резултат. Да, това би ужасило всеки либертарианец, но очевидно поставените цели са постигнати и нацията е доволна.

Приходите от данъци, както и структурните фондове на ЕС дадоха възможност на държавата да направи сериозни инвестиции в индустрията. В резултат безработицата спадна, а потреблението нарасна. Много мултинационални корпорации имат заводи в Унгария, туристическият сектор отчита нечувани обеми, привличат се инвестиции не само от Европа, но и от Русия и Китай, строи се пътна и железопътна инфраструктура.

Всичко това не може да бъде отдадено само на мутренски медии, които плашат селяците с мигранти и ги тласкат да гласуват за Орбан.

Втората по важност след успешната икономическа политика причина за популярността на Орбан е ясната му идеология и риторическият талант, с който я излага. Принуден да сдържа природната си яркост във времената, когато Унгария се стремеше към евроатлантическо членство и достъп до фондовете, днес, когато вече е в силата си, когато вече си позволява по-голяма независимост в провежданата от него вътрешна и външна политика, той очерта приоритетите и ценностите си.

Както видяхме, катализатор за възхода на политици като Орбан и политики като неговата са проблемите с масовата имиграция на хора от Африка и Близкия изток в Европа (нещо напоследък заглъхна тая тема в новините – да не спряха да мигрират?). Тълпите от желаещи да се заселят в европейските градове и да се ползват от благата им запали червената лампа на европейците и ги накара да се запитат: кои сме ние, кое е ценно за нас, по какво се отличаваме от другите? Създава се впечатлението, че успехът на Орбан се дължи на безапелационното му отношение към мигрантите (нашествениците, както сам той ги нарича, защото имигрантът минава с паспорта си през граничния пункт, а не прескача в тъмни доби граничните бразди), но не е само това. Той предлага различна философия на властта.

Тръгнал като либерал, в зрелите си политически години Орбан ясно формулира ценностите си, изричайки това, което мнозина копнеят да чуят: национална идентичност и суверенитет; християнство; традиции и семейство. Той е убеден, че християнската култура трябва да бъде съхранена, защото християнството ще спаси Европа. Убеден е, че децата, бъдещото поколение са богатство №1 и в него трябва да се правят големите инвестиции. Защото човешкият живот е кратък, недостатъчен да се постигне в него всичко желано и планирано, и защото приемствеността, континуитетът и традицията са задължителни за усъвършенстването на обществото.

Да, може би Орбан прекалява понякога с плашилата (мигрантите и Сорос), но кой не го прави? Всяка власт търси подкрепа чрез насаждане на някакъв страх. Надвисналата заплаха сплотява масите. Такъв сплотяващ фактор е международният тероризъм, особено след 11 септември 2001, такъв е СПИН, дупката в озоновия слой (която май напоследък се била позатворила), глобалното затопляне, ГМО и свинският грип. Тук някой ще възкликне: „Но това са все истински неща!“. А мигар мигрантите и Сорос не са?

Либерал, макар и произхождащ от семейство на калвинисти, за които предопределението е базисен мироглед, най-младият премиер на Унгария, любимецът на Хелмут Кол, най-важният европейски политик наред с Ангела Меркел… Какъв е Орбан – либерал, извъртял се до тежък консерватор, или последователен националист, преследващ интересите на страната с онези средства, които историята му предлага в конкретния момент? Според мен е второто. В последните години на тоталитаризма всички бяхме либерали, защото това беше идеологията на системата, която щеше да победи нашата потисническа система. Когато либералът Орбан с младежка смелост призова съветските войски да се изтеглят от Унгария, направи го като патриот, а не като глобалист и мултикултуралист. Когато консерваторът Орбан отказа квотите за имигранти, направи го отново като патриот, защото и в двата случая страдаше националният интерес. Нещо повече. И в двата случая Орбан действаше като християнин – веднъж против комунистическото безбожие, втори път срещу агресивния ислям. Ето защо Орбан не се е променил по същество. Променил се е само в техническите детайли. Това се случи и с мнозина други, просто защото се промени светът. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Tweet