Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а последно влязохме в Грузия, за видим Тбилиси.

Днес сме в Гори и Батуми.

Приятно четене:

Мцхета, Гори и Батуми

Грузия

част девета на

Армения и Грузия с Дачия

Петък (09 май) – ставаме в 7, закусваме набързо и напускаме TiflisLux Boutique Hostel.

Booking.com

Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.

Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.

Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:

Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:

Като цяло,

Тбилиси остави много положителни впечатления у нас,

дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение

Мцхета

ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.

Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на

храма Свети Цховели – най-важната църква в Грузия

Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:

Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.

Иначе самият

град Мцхета е с население около 7000 души

и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.

Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.

Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.

Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:

Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.

Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.

Гори

С леки затруднения Граминядзе ни закара през улиците на Гори точно пред (всъщност точно зад) музея на Сталин.

След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира

родната къща на съветския фюрер:

Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.

Stalin Ave, Gori, Грузия

Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.

Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:

Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:

После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:

Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.

В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.

Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.

Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:

Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:

Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.

Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…

Купихме си по едно кибритче и една чаша с лика на Сталин за спомен, за пореден път се удивихме на съвременната грузинска архитектура (дори и в малък град като Гори), подминахме поредното грандиозно полицейско управление и продължихме по пътя към черноморския курортен град Батуми.

Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…

Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.

След град Кутаиси

(виж трака за деня), вляво от нас започнаха да се виждат върховете на долен Кавказ (от където минахме на идване към Армения) със снежните шапки. Тук беше и родният дом на кавказките овчарки. Минахме и през някои градове с цензурни имена, започна се отново със селскостопанските животни по пътя.

Град Кобулети

беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.

Преди да стигнем Батуми, решихме

да спрем действително на някой плаж,

за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:

Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:

Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.

Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.

Честно казано, не бях чел много за

Батуми

или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.

Доста бяхме изненадани

Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.

Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.

Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.

Въпреки смръчканото време,

решихме да излезем все пак на пешеходна разходка

(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:

Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.

Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:

Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.

Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:

Имаше и не малко образци на безсмислието:

Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:

Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:

Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:

Малко след 2 часа тази нощ блок №5 в АЕЦ "Козлодуй" е изключен от енергийната система и спрян за планов годишен ремонт и презареждане със свежо ядрено гориво. По този повод ядрената мафия е публикувала на сайта на централата доста нагло ...

Министерството на културата съобщи, че тази година Пролетният панаир на книгата няма да се състои в НДК заради “мерките за сигурност и сгъстената програма от събития покрай българското председателство на ЕС”. Обсъждат се алтернативни места, но не това е поводът за моята реплика.

В официалното съобщение е спестена най-важната причина за преместването на традиционния панаир и въпросът е защо тя не бива да става достояние на публиката.

Истината е, че заради европредседателството се сипят бомбени заплахи. При всяка от тях издателствата, които биха си подредили щандовете, ще трябва да се евакуират всеки път, както е редно в такива случаи независимо от факта, че за щастие заплахите са фалшиви.

Въпросът ми е какво се опитват да прикрият властите? Какво друго, ако не безсилието си да открият и заловят терористите – независимо дали са някакви хора с психически отклонения или наистина са злонамерени врагове на европредседателството. 

Иначе казано, спестяването на тази истина говори за безсилието на властта да овладее “телефонния тероризъм”.

И още нещо: ако за панаира на книгата е неприемливо и направо деструктивно да се състои в такава обстановка, какво наистина става зад охранявания “дворец” на културата, около който гражданин не може да прехвръкне в дните, когато е отцепен с полицейски предупредителни ленти и многобройни полицейски патрули? Как точно функционира в този смисъл европреседателството? 

Или за събитията, свързани с него не важат правилата за евакуация?

Нито една от многобройните бомбени заплахи, заради която всъщност местят панаира на книгата без да оповестяват този факт, не е съобщена досега от българските власти на медиите, както става с други подобни случаи на телефонен тероризъм. За да не се “изложим пред чужденците” ли? 

Share on Facebook

Share on Facebook

Много късно снощи, в 22:31 часа, любимата (дез)информационна групировка на фондация "Америка за (унищожаване на) България" разпространи скалъпената от други "български медии" лъжа, за поредния грабеж на Топлофикация София от софиянци. Но...

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида. Днес ще преминем по пътя между Миделт и Ерачидия.

Приятно четене:

От Миделт до Ерачидия

част пета на

Из Мароко с велосипед

Та разделих се с Хуан и продължих по моя път.
В началото върви трудно, но после наклона е в моя посока и постепенно увеличавам скоростта…

…20 км по- късно влизам в

Миделт

Карайки започнах да се притеснявам – от двете ми страни се простират планини, покрити ъс сняг. От едната слязох снощи, другата като че я наближавам…

…пък после и викам, че голяма работа, ако пътя минава оттам ще помръзна малко, пък пак ще стигна до топлото.

Вече в Миделт спирам да направя някоя снимка и ме наобикалят 3 момчета на около 16 – 17 години. Говорим на лош английски /лош от моя страна, отвратителен от тяхна../. Единият вади телефон и моли да се снимат с мен. Ами няма проблеми, обаче няма кой да снима, минават само 3 момичета, едва ги уговарят. Те си вървят и се правят, че не ни виждат и чуват.. Накрая едната се навива, момчетата ме прегръщат и заемат пози. Трябваше да дам и моят фотоапарат, ама на..
Разделяме се и всеки по пътя. Пък аз, срам не срам, си проверявам циповете на джобовете за всеки случай…
Крам си през градчето и чувам „Мосю, мосю..“, не е дете, човек на 30-ина години е, „Не говоря френски“ му викам, а оня пита за английски…ама пък аз хитрея..„Испански“ викам, той пък почва да ми плещи на добър испански. Почва се стандартното- откъде, накъде, защо, а накрая ме кани да посетя магазина му, бил наблизо.

Забутан е в пуста задна уличка. Оставям спокойно колелото отпред и влизам да пия чай. Колелото дори не го заключих, подпрях си го и толкова, изобщо в почти цяло Мароко се чувствах доста спокоен.
Та пием чай и си говорим за какво ли не. По едно време се появяват двама италианци, стари приятели, идващи често насам за по седмица две. Говорят френски, аз испански и не знам как, но се разбираме доста добре.

Предлагат ми да си купя нещо, но не настояват, правят го по-скоро заради принципа. Виждат, че съм с колело и няма как. Макар, ако решите, те могат да ви го изпратят и по пощата.

Потеглям. Пътя прави няколко огромни и безсмислени зигзага из пустинята /безсмислени за мен, да не да съм пътен инженер../, преди да почне пак да се изкачва в планините.

Преди да почне баира спирам да закуся.

В Миделт съм купил хляб и някакъв салам. Не знам от какво е направен, но ви препоръчвам да не го купувате. Гаден е, сух, няма никаква мазнина в него, все едно дъвчите шперплат /шперплат не съм ял, но предполагам, че вкус му е баш такъв../

Изкачването е доста стръмно, но гледките под мен са прекрасни. Преди пътя да се извие към планините спирам да направя някоя снимка…

…и към мен се приближават няколко момичета да погледат чужденеца…

…а малката ми казва, че ако искам може да ги снимам. После пък ми предлага да ме снима, не отказвам. Пита дали имам нещо за ядене, имам само един хляб, вадя го и им го давам.
Продължавам. Подминават ме коли и камиони, една от колите е спряла на едно уширение пред мен, шофьора е излязъл и пуши. Приближавам се, а човека хвърля фаса, бърка в колата и ме пресреща. Подава ми бутилка минерална вода и торбичка с кекс и нещо, което се оказва подобно на нашите банички, но без сирене. „Това е за теб, от мен и семейството ми“ вика, а от колата две жени ми махат с ръка. Придържа ми колелото, за да мога по-лесно да ги прибера.

„Снимай ме за да не ме забравиш“ казва, няма начин да те забравя Ясуф Бени Хасан. Това не е нещо, лесно за забравяне.

Въртя педалите и ме избиват сълзи от жеста. Гледам насреща бутилка кока кола сложена на камък…ба.. викам взе да ми се привижда нещо… а то се оказаха даже 2… А зад една скала седнало едно момче на завет, върти търговийка явно. После видях на още 2 – 3 места застанали в засада..

И тук се обичат по скалите, но местният Амур е по-опасен – зарязал е стрелите и направо със сабята дамаскиня…Нема бегане брат… Пък и испански знае ей, учен е…

По някоето време решавам, че съм уморен и гладен и спирам за да хапна подарената храна. Сядам на завет зад една скала, слънцето припича приятно, а храната си е вкусна…

…пък и гледката си струва. Изобщо идилия.

Почивката ми се отрази добре и малко по-късно стигнах

най-високата точка на прохода

Отдъхнах си, снега остава на по- високото. Все пак обличам якето /цял ен карам по къс ръкав/, защото започва спускане, изпотен съм, предполагам ще захладнее.

Спускам се с около 70 км/ч. Спускам се така в продължение на 2 – 3 километра, завоите са леки и въпреки това пътната помощ вади кола от канавката – леки, ама някои не могат да ги вземат.

постепенно наклона намаля, съответно скоростта ми, въпреки това се движа с около 30 км/ч без да въртя педали. Мен си ме урежда както и да го погледнеш. Не ми се спира, ще убия инерцията, затова снимам в движение, пък каквото излезе.

Гледам планините и се чудя дали те не са дали идеята за външният вид на капитан Барбоса от „Карибски пирати“… Тези склонове силно напомнят на „брадата“ му…
Мислех, че ще трябва пак да изкачвам тези баири, но пътя се изви покрай тях и продължи да се спуска.

Пътят ме хипнотизира, слънцето е слязло ниско и лъчите му се отразяват от малките камъчета в асфалта. Получава се ефекта на преминаване в хиперпространството от фантастичните филми… аз преминавам в пространството на дървената философия… ама без това почти по цял ден съм в него, щот това да караш с часове и сам колело е много философска работа. Колко качествена е философията си е съвсем друга тема.

Прелитам през някакво малко кално селце. Нямат си даже и магазин. Ама излъскана джамия със щъркел си имат. Да живее религията, ще нахрани и гладните!

Отново се надбягвам със слънцето. От Миделт насам не съм видял нито един хотел, нито един къмпинг. Излизам от поредната котловина през пролом, изкопан от преминаващата река. Спирам за снимка и се заговарям с намиращият се наблизо местен. Не говори английски, но ми обяснява, че най-близкият хотел е в Er Rich.
Пътя минава покрай града, без да навлиза в него. Двоумя се дали да търся хотел там или да продължа. На 6 – 7 км пред мен е друг, известен, планински пролом, споменаха ми, че има и оста къмпинги. Накрая се отказвам, минава 6 часа, няма смисъл пак по тъмното да се трепя.
Хотел намирам относително лесно. Спирам до едно кръстовище с табели за хотел в двете посоки и се чудя накъде да поема. Приближава се случаен минувач и ме пита търся ли нещо и ми сочи хотел на 200м зад мен, бил хубав, и си заминава.
Цените са твърди – за човек 75 дирхама в двойна стая, ако сте двама – по 50.

Т.е. за 7,50€ /или за по 5 € ако сте двама/ получих стая с тераска, собствен санитарен възел и общо салонче на етажа /общо бяха 5 стаи на етажа мисля/. А имаше и гореща вода! Как да се оплаче човек ми кажи…
През нощта се будя, че ми е студено, придърпвам още едно одеяло от съседното легло и заспивам отново. Будя се чак след 9 и осъзнавам, че съм оставил открехната вратата към терасата… затова толкоз студено било… Мързеливо нахлузвам хотелските чехли /мои си не носих – друга грешка за поправяне следващият път/ и слизам в заведението да пия кафе. Не бързам изобщо.

Бавно си стягам багажа и лека полека потеглям.

Местен келнер ми събра погледа – момчето кара колелото над километър подноса с чай….
В началото пътя спори, редят се километри и гледки. Наоколо всичко е пустинно.

Основните цветове са червено кафяви. Селцата често се различават само заради правилните форми на къщите.

Мароко е страна на контрасти. Ето ви и жив пример – отляво пустиня, отдясно зелени градини…и така.

Постепенно пътя се издига и приближавам

„Gorges du Ziz“– пролома на река Зиз

сиреч. Гигантски планински пролом.

Още в началото ме спира момче, предлага ми да купя малка камила, направена от палмово листо. Иска 5 дирхама, но имам само 3, съжалявам. И за 3 ставало…е пък взех я, симпатяга беше.

Друго като видя, че купувм се изтърси и почна да ми дотяга да купя друга камила, или жабка, или змия.. Досада.. То и това се чудя защо го взех, че нямам къде да го нося, без да го смачкам…
Продължавам нагоре и нещо се чупи…

Оказва се, че едното от еластичните въжета не е издържало, неприятното е, че се е увило плътно около венците. Доста ми е трудно да си напъхам пръстите и да го издърпам. Притичва едно момче, въртеше се нещо наоколо, и с негова помощ за 5 минути съм готов. Нищо не ми иска, просто поздравява и изчезва. Питам го за името му, просто да го запомня, за съжаление не го записвам на момента и го забравям.

Проломът е красив, особено ако си падаш по гол камънак

Радвам се, че не продължих снощи, хотели и къмпинги има, но са много нарядко и на доста километри от града, а и един от друг.

От време навреме се срещат зелени оазиси и малки селца, изникнали като че ли от земята.

По пътя продават фурми. Спирам и питам за цената – 50 дирхама кутията. „Нямаш ли по-малки?“ питам, „Само 20 дирхама имам…“ Сочи ми една кошница с насипни и пита за торбичка, дадох му и той напълни.

Fleuve de Ziz, Мароко

Ама така напълни, че в торбичката имаше повече фурми, отколкото в кутиите..

Пътя продължава да се вие нагоре/ надолу, но асфалта е нов и се кара лесно.

Сипал съм си малко фурми в джоба на чантичката пред мен, въртя си педалите, хапвам ги и се наслаждавам на гледката.

Подминавам малко селце и почва стръмно изкачване. Над час и половина се влача с 4 – 5 км/ч. Сещам се за онзи разбирач в една фейсбук група, дето ми разправяше, че един велотурист ще предпочете да е с 4 – 5 кг по лек, вместо да има вгрден електромотор, зареждащ се на спусканият и при въртене на равно, подпомагайки изкачването на баирите… Аланкоолу, я ела ми го обясни сега какво бих предпочел.. Ама на, разбирачи.
Разминавам се с пешеходец, възрастен мъж, мароканец. Натоварил се с един голям вързоп, пътува явно. Пита ме дали имам вода, спирам и му давам направо бутилка с вода, имам още 2 заредени в багажа. Очите му светват, спира и си вади храна от багажа, явно само е чакал водица да намери.

Обещавам си, че ако от високото се вижда Ерачидия, то ще спра да си направя едно кафе.

За съжаление се вижда само един голям гьол. Решавам да не спирам, пие ми се кафе, но нямам никакви марокански пари и ако не стигна до града да обменя- кофти.
Пък и езерото странно такова едно- толкова много вода, а наоколо ни грам зеленина… Точно като кален гьол… Пътя го обикаля с поредица от стръмни спускания и изкачвания.
Към 4 стигам до града и решавам да нощувам тук. Вярно, има още време до мръкване, но съм уморен.

Ерачидия

е голям и грозен град. Освен това е и скъп, с много усилия намирам хотел за 80 дирхама.

Срещу това получавам стая, чиято врата не се заключва, вратата на терасата не съвпада с касата, та зеят процепи по един пръст, обща тоалетна и баня без топла вода. Но пък е евтино, няма мрънкаме излишно ся.
Излизам да се поразходя по улиците и да си купя храна. Оказвам се насред техен уличен пазар – също като нашите базари навремето, само дето по-мръсно и шумно. И като казвам шумно _ не си играят хората, всеки се дере с пълно гърло, хвалейки стоката си.
Измъквам се от лудницата и се приближавам до малък магазин да купя хляб – 2,30 дирхама за брой…този луд ли е…на 20 метра по нататък го купувам за 1,50 дирхама.
Тръгнах да се разхождам с намерението да намеря кафетерия с интернет и да пия един чай..

…и случайно попадам на местният покрит базар. Без да се мая се пъхам вътре.

Купувам подправки и зеленчуци и се засилвам да избера шал за подарък. Тук вече се почувствах малко странно..
Намерих аз едно магазинче, забутано в един ъгъл и се приближавам да видя какво има. Продавачката, младо момиче на 20 – 25 години, ме гледа странно. Харесах си шал, соча го и питам колко струва, а тя вместо да ми отговори, вади нужната сума и ми показва. Добре, вадя пари, докато тя го сваля и и плащам. А тя взима парите, все така без да ми говори, и ми връща рестото, като го пуска отвисоко в дланта ми в опит да не ме докосне… Култура и различия..
Сядам да пия чай и обмислям утрешният маршрут. Бях решил съм да не заобикалям през Мерзуга, а да хвана направо за Оурзазат. Искаше ми се да видя пясъчните дюни, но ще ми удължи пътя с минимум 2 дни, а не ми е иска, заради намалелите финанси. Обаче разбрах, че моя позната е отседнала там за 2 седмици и в последният момент промених отново посоката.
Дава ми телефона на хазяина си, обясни че за цената е голямо пазарене. Аз направо го питам има ли място за 50 дирхама, а той вика че има, да съм се обадил, когато пристигна. До там са 135 км, така че се прибрах да си сготвя, наспя и Мерзуга да ме чака!

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ако искате да преспите изгодно в Ерачидия:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com