Из Мароко с велосипед (5): От Миделт до Ерачидия

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида. Днес ще преминем по пътя между Миделт и Ерачидия.

Приятно четене:

От Миделт до Ерачидия

част пета на

Из Мароко с велосипед

Та разделих се с Хуан и продължих по моя път.
В началото върви трудно, но после наклона е в моя посока и постепенно увеличавам скоростта…

…20 км по- късно влизам в

Миделт

Карайки започнах да се притеснявам – от двете ми страни се простират планини, покрити ъс сняг. От едната слязох снощи, другата като че я наближавам…

…пък после и викам, че голяма работа, ако пътя минава оттам ще помръзна малко, пък пак ще стигна до топлото.

Вече в Миделт спирам да направя някоя снимка и ме наобикалят 3 момчета на около 16 – 17 години. Говорим на лош английски /лош от моя страна, отвратителен от тяхна../. Единият вади телефон и моли да се снимат с мен. Ами няма проблеми, обаче няма кой да снима, минават само 3 момичета, едва ги уговарят. Те си вървят и се правят, че не ни виждат и чуват.. Накрая едната се навива, момчетата ме прегръщат и заемат пози. Трябваше да дам и моят фотоапарат, ама на..
Разделяме се и всеки по пътя. Пък аз, срам не срам, си проверявам циповете на джобовете за всеки случай…
Крам си през градчето и чувам „Мосю, мосю..“, не е дете, човек на 30-ина години е, „Не говоря френски“ му викам, а оня пита за английски…ама пък аз хитрея..„Испански“ викам, той пък почва да ми плещи на добър испански. Почва се стандартното- откъде, накъде, защо, а накрая ме кани да посетя магазина му, бил наблизо.

Забутан е в пуста задна уличка. Оставям спокойно колелото отпред и влизам да пия чай. Колелото дори не го заключих, подпрях си го и толкова, изобщо в почти цяло Мароко се чувствах доста спокоен.
Та пием чай и си говорим за какво ли не. По едно време се появяват двама италианци, стари приятели, идващи често насам за по седмица две. Говорят френски, аз испански и не знам как, но се разбираме доста добре.

Предлагат ми да си купя нещо, но не настояват, правят го по-скоро заради принципа. Виждат, че съм с колело и няма как. Макар, ако решите, те могат да ви го изпратят и по пощата.

Потеглям. Пътя прави няколко огромни и безсмислени зигзага из пустинята /безсмислени за мен, да не да съм пътен инженер../, преди да почне пак да се изкачва в планините.

Преди да почне баира спирам да закуся.

В Миделт съм купил хляб и някакъв салам. Не знам от какво е направен, но ви препоръчвам да не го купувате. Гаден е, сух, няма никаква мазнина в него, все едно дъвчите шперплат /шперплат не съм ял, но предполагам, че вкус му е баш такъв../

Изкачването е доста стръмно, но гледките под мен са прекрасни. Преди пътя да се извие към планините спирам да направя някоя снимка…

…и към мен се приближават няколко момичета да погледат чужденеца…

…а малката ми казва, че ако искам може да ги снимам. После пък ми предлага да ме снима, не отказвам. Пита дали имам нещо за ядене, имам само един хляб, вадя го и им го давам.
Продължавам. Подминават ме коли и камиони, една от колите е спряла на едно уширение пред мен, шофьора е излязъл и пуши. Приближавам се, а човека хвърля фаса, бърка в колата и ме пресреща. Подава ми бутилка минерална вода и торбичка с кекс и нещо, което се оказва подобно на нашите банички, но без сирене. „Това е за теб, от мен и семейството ми“ вика, а от колата две жени ми махат с ръка. Придържа ми колелото, за да мога по-лесно да ги прибера.

„Снимай ме за да не ме забравиш“ казва, няма начин да те забравя Ясуф Бени Хасан. Това не е нещо, лесно за забравяне.

Въртя педалите и ме избиват сълзи от жеста. Гледам насреща бутилка кока кола сложена на камък…ба.. викам взе да ми се привижда нещо… а то се оказаха даже 2… А зад една скала седнало едно момче на завет, върти търговийка явно. После видях на още 2 – 3 места застанали в засада..

И тук се обичат по скалите, но местният Амур е по-опасен – зарязал е стрелите и направо със сабята дамаскиня…Нема бегане брат… Пък и испански знае ей, учен е…

По някоето време решавам, че съм уморен и гладен и спирам за да хапна подарената храна. Сядам на завет зад една скала, слънцето припича приятно, а храната си е вкусна…

…пък и гледката си струва. Изобщо идилия.

Почивката ми се отрази добре и малко по-късно стигнах

най-високата точка на прохода

Отдъхнах си, снега остава на по- високото. Все пак обличам якето /цял ен карам по къс ръкав/, защото започва спускане, изпотен съм, предполагам ще захладнее.

Спускам се с около 70 км/ч. Спускам се така в продължение на 2 – 3 километра, завоите са леки и въпреки това пътната помощ вади кола от канавката – леки, ама някои не могат да ги вземат.

постепенно наклона намаля, съответно скоростта ми, въпреки това се движа с около 30 км/ч без да въртя педали. Мен си ме урежда както и да го погледнеш. Не ми се спира, ще убия инерцията, затова снимам в движение, пък каквото излезе.

Гледам планините и се чудя дали те не са дали идеята за външният вид на капитан Барбоса от „Карибски пирати“… Тези склонове силно напомнят на „брадата“ му…
Мислех, че ще трябва пак да изкачвам тези баири, но пътя се изви покрай тях и продължи да се спуска.

Пътят ме хипнотизира, слънцето е слязло ниско и лъчите му се отразяват от малките камъчета в асфалта. Получава се ефекта на преминаване в хиперпространството от фантастичните филми… аз преминавам в пространството на дървената философия… ама без това почти по цял ден съм в него, щот това да караш с часове и сам колело е много философска работа. Колко качествена е философията си е съвсем друга тема.

Прелитам през някакво малко кално селце. Нямат си даже и магазин. Ама излъскана джамия със щъркел си имат. Да живее религията, ще нахрани и гладните!

Отново се надбягвам със слънцето. От Миделт насам не съм видял нито един хотел, нито един къмпинг. Излизам от поредната котловина през пролом, изкопан от преминаващата река. Спирам за снимка и се заговарям с намиращият се наблизо местен. Не говори английски, но ми обяснява, че най-близкият хотел е в Er Rich.
Пътя минава покрай града, без да навлиза в него. Двоумя се дали да търся хотел там или да продължа. На 6 – 7 км пред мен е друг, известен, планински пролом, споменаха ми, че има и оста къмпинги. Накрая се отказвам, минава 6 часа, няма смисъл пак по тъмното да се трепя.
Хотел намирам относително лесно. Спирам до едно кръстовище с табели за хотел в двете посоки и се чудя накъде да поема. Приближава се случаен минувач и ме пита търся ли нещо и ми сочи хотел на 200м зад мен, бил хубав, и си заминава.
Цените са твърди – за човек 75 дирхама в двойна стая, ако сте двама – по 50.

Т.е. за 7,50€ /или за по 5 € ако сте двама/ получих стая с тераска, собствен санитарен възел и общо салонче на етажа /общо бяха 5 стаи на етажа мисля/. А имаше и гореща вода! Как да се оплаче човек ми кажи…
През нощта се будя, че ми е студено, придърпвам още едно одеяло от съседното легло и заспивам отново. Будя се чак след 9 и осъзнавам, че съм оставил открехната вратата към терасата… затова толкоз студено било… Мързеливо нахлузвам хотелските чехли /мои си не носих – друга грешка за поправяне следващият път/ и слизам в заведението да пия кафе. Не бързам изобщо.

Бавно си стягам багажа и лека полека потеглям.

Местен келнер ми събра погледа – момчето кара колелото над километър подноса с чай….
В началото пътя спори, редят се километри и гледки. Наоколо всичко е пустинно.

Основните цветове са червено кафяви. Селцата често се различават само заради правилните форми на къщите.

Мароко е страна на контрасти. Ето ви и жив пример – отляво пустиня, отдясно зелени градини…и така.

Постепенно пътя се издига и приближавам

„Gorges du Ziz“– пролома на река Зиз

сиреч. Гигантски планински пролом.

Още в началото ме спира момче, предлага ми да купя малка камила, направена от палмово листо. Иска 5 дирхама, но имам само 3, съжалявам. И за 3 ставало…е пък взех я, симпатяга беше.

Друго като видя, че купувм се изтърси и почна да ми дотяга да купя друга камила, или жабка, или змия.. Досада.. То и това се чудя защо го взех, че нямам къде да го нося, без да го смачкам…
Продължавам нагоре и нещо се чупи…

Оказва се, че едното от еластичните въжета не е издържало, неприятното е, че се е увило плътно около венците. Доста ми е трудно да си напъхам пръстите и да го издърпам. Притичва едно момче, въртеше се нещо наоколо, и с негова помощ за 5 минути съм готов. Нищо не ми иска, просто поздравява и изчезва. Питам го за името му, просто да го запомня, за съжаление не го записвам на момента и го забравям.

Проломът е красив, особено ако си падаш по гол камънак

Радвам се, че не продължих снощи, хотели и къмпинги има, но са много нарядко и на доста километри от града, а и един от друг.

От време навреме се срещат зелени оазиси и малки селца, изникнали като че ли от земята.

По пътя продават фурми. Спирам и питам за цената – 50 дирхама кутията. „Нямаш ли по-малки?“ питам, „Само 20 дирхама имам…“ Сочи ми една кошница с насипни и пита за торбичка, дадох му и той напълни.

Fleuve de Ziz, Мароко

Ама така напълни, че в торбичката имаше повече фурми, отколкото в кутиите..

Пътя продължава да се вие нагоре/ надолу, но асфалта е нов и се кара лесно.

Сипал съм си малко фурми в джоба на чантичката пред мен, въртя си педалите, хапвам ги и се наслаждавам на гледката.

Подминавам малко селце и почва стръмно изкачване. Над час и половина се влача с 4 – 5 км/ч. Сещам се за онзи разбирач в една фейсбук група, дето ми разправяше, че един велотурист ще предпочете да е с 4 – 5 кг по лек, вместо да има вгрден електромотор, зареждащ се на спусканият и при въртене на равно, подпомагайки изкачването на баирите… Аланкоолу, я ела ми го обясни сега какво бих предпочел.. Ама на, разбирачи.
Разминавам се с пешеходец, възрастен мъж, мароканец. Натоварил се с един голям вързоп, пътува явно. Пита ме дали имам вода, спирам и му давам направо бутилка с вода, имам още 2 заредени в багажа. Очите му светват, спира и си вади храна от багажа, явно само е чакал водица да намери.

Обещавам си, че ако от високото се вижда Ерачидия, то ще спра да си направя едно кафе.

За съжаление се вижда само един голям гьол. Решавам да не спирам, пие ми се кафе, но нямам никакви марокански пари и ако не стигна до града да обменя- кофти.
Пък и езерото странно такова едно- толкова много вода, а наоколо ни грам зеленина… Точно като кален гьол… Пътя го обикаля с поредица от стръмни спускания и изкачвания.
Към 4 стигам до града и решавам да нощувам тук. Вярно, има още време до мръкване, но съм уморен.

Ерачидия

е голям и грозен град. Освен това е и скъп, с много усилия намирам хотел за 80 дирхама.

Срещу това получавам стая, чиято врата не се заключва, вратата на терасата не съвпада с касата, та зеят процепи по един пръст, обща тоалетна и баня без топла вода. Но пък е евтино, няма мрънкаме излишно ся.
Излизам да се поразходя по улиците и да си купя храна. Оказвам се насред техен уличен пазар – също като нашите базари навремето, само дето по-мръсно и шумно. И като казвам шумно _ не си играят хората, всеки се дере с пълно гърло, хвалейки стоката си.
Измъквам се от лудницата и се приближавам до малък магазин да купя хляб – 2,30 дирхама за брой…този луд ли е…на 20 метра по нататък го купувам за 1,50 дирхама.
Тръгнах да се разхождам с намерението да намеря кафетерия с интернет и да пия един чай..

…и случайно попадам на местният покрит базар. Без да се мая се пъхам вътре.

Купувам подправки и зеленчуци и се засилвам да избера шал за подарък. Тук вече се почувствах малко странно..
Намерих аз едно магазинче, забутано в един ъгъл и се приближавам да видя какво има. Продавачката, младо момиче на 20 – 25 години, ме гледа странно. Харесах си шал, соча го и питам колко струва, а тя вместо да ми отговори, вади нужната сума и ми показва. Добре, вадя пари, докато тя го сваля и и плащам. А тя взима парите, все така без да ми говори, и ми връща рестото, като го пуска отвисоко в дланта ми в опит да не ме докосне… Култура и различия..
Сядам да пия чай и обмислям утрешният маршрут. Бях решил съм да не заобикалям през Мерзуга, а да хвана направо за Оурзазат. Искаше ми се да видя пясъчните дюни, но ще ми удължи пътя с минимум 2 дни, а не ми е иска, заради намалелите финанси. Обаче разбрах, че моя позната е отседнала там за 2 седмици и в последният момент промених отново посоката.
Дава ми телефона на хазяина си, обясни че за цената е голямо пазарене. Аз направо го питам има ли място за 50 дирхама, а той вика че има, да съм се обадил, когато пристигна. До там са 135 км, така че се прибрах да си сготвя, наспя и Мерзуга да ме чака!

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ако искате да преспите изгодно в Ерачидия:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com