Когато се събереш с приятели и откриете, че полетите София-Братислава са по-изгодни от полетите София-Бургас, директно купувате билети и не му мислите много-много… Така направихме и ние – две 4-членни семейства се метнахме на самолета и прекарахме чудесен уикенд в единствената столица в света, която граничи с две други държави (Австрия и Унгария). Едно от основните предимства на полетите до Братислава е, че дори не се налага да си взимате отпуск – има удобен ежеседмичен полет в петък вечер към Братислава и в неделя вечер наобратно…

Закътана в югозападния край на Словакия, разположена от двете страни на река Дунав и с едва 422 000 души население, Братислава е най-малката дунавска столица. Съществуват доказателства, че районът на Братислава е бил населяван още от праисторически времена, като дълго време градът е бил известен под имената Пресбург, Посониум и Пожун. Името Братислава се появява едва през 1919 г. и вероятно идва от грешното изписване на принц Бреслав като Братислав… Но това са недоказани подробности – с прекрасния си старинен център, заведенията със свинско „колено“, патешко със зеле, кнедли, галушки, сирене в галета и много, много (при това – евтина) бира, ясно е защо туристите наричат града „Партислава“…

Братислава е чудесна първа дестинация за тези от вас, които искат да се пробват и да си организират екскурзия сами. Първо, защото лесно ще се оправите с езика – „летище“ е „letisko“, „трамвай“ – „električka“, ресторант – „reštaurácia“, тоалетна – „toaletný“, а „Една бира, моля!“ е „Jedno pivo, prosím!“… Това е всичко, което ви трябва (добре, де, с една няма да минете, така че „Dalšie pivo, prosím“ също ще ви е нужно). „Наздраве“ е „Na zdravie“, а „пържени картофи със сирене“ – „vyprážané zemiaky so syrom“… и осъзнавате, че почти говорите словашки, докато не откриете, че „компир“ също минава и ви „думнат“ с още 30-тина думи за „картоф“: Zemiak, Zemiaky, Švabka, Švapka, Svapka, Bandurky, Bondurky, Repa, Brambor, Brambory, Krumple, Kromple, Krumpole, Krompele, Krompachy, Grumbir, Grombir, Krumpir, Kompere, Bandory, Bobale, Kartoška, Grule, Erteple, Ertekle, Erdeple, Zemčák, Bramboch, Grumbolec, Bombir, Budka, Šupák, Kartoffel… Стига толкова словашки!

Да се върнем на причините да посетите Братислава – дестинацията не е скъпа и официалната валута е евро. Цените са абсолютно сравними с тези в София, а бирата е дори по-евтина на повечето места!

И трето, наемайки място близо до историческия център на града реално прави всички важни забележителности „на крачка разстояние“, така че с изключение на зоологическата градина и трансфер от и до летището, градски транспорт няма да ви е необходим.

Настаняване

Хотелите в Братислава са твърде скъпи, сравнени с останалите цени в града. Можете да хвърлите едно око на Booking.com, но като цяло ви съветваме да се ориентирате към апартамент и AirBnb. В нашия случай, това беше мястото на любезния ни домакин Михал, чийто апартамент побра двете ни семейства безпроблемно.

Транспорт

На официалния сайт на градския транспорт в Братислава ще намерите цялата ви нужна информация, а тя е:

• 24-часов билет с неограничено ползване на цялата градска мрежа, вкл. до летището (т.е. зони 100+101) е 3,50 EUR, 72-часов билет е 8 EUR.
• Едночасов билет е 1,20 EUR (подходящ за трансфер от и до летището), 30-минутен билет е 0,90 EUR (подходящ за пътуване от центъра до зоологическата градина и обратно).
• Намалените билети (за ученици, студенти до 25 г. включително, пенсионери, инвалиди и деца до 15 г.) са с 50% отстъпка.
• Малък ръчен багаж се превозва безплатно (по 1 бр. на човек). В случай, че имате повече багаж, голям куфар или велосипед, трябва да закупите допълнителен намален 15-минутен билет (0,35 EUR).
• Съществува опция и за талони с брой пътувания и зони, но там схемата е твърде сложна, така че няма да я описваме.
• От летището до центъра се стига с автобус 61 до Trnavské mýto или Račianske mýto, а от там с един от трамваите 2, 3, 4, 5, 7, 8 или 9 ще ви закарат до най-удобната за вас точка на Стария град.
• Има и нощен транспорт – справка и карти на транспорта има в горепосочения сайт.
• ВАЖНО! Всички билети се валидират веднага след първото качване в превозно средство.

Хапване

Трамвай 4 ни оставя на метри от мястото ни на настаняване и точно пред Prazdroj – чудесна кръчма, за която е добре да си направите резервация, ако ще я посетите петък вечер.

Тук са отсядали известни спортисти, журналисти, писатели и политици (включително Бойко Борисов)…

Поръчвате си свинско колено за двама (17,40 EUR), хермелин с лук (4,90 EUR), виенски шницел (6,50 EUR), пържолка със сметана и хлебчета на пара (11,90 EUR)… но не всичко заедно, че няма изяждане! А и основният играч в Словакия е бирата, която не е газирана, в много заведения се прави на място и голямата върви между 1,20 и 2,50 EUR на повечето места в центъра…

Градът е чудесен за нощни разходки и улиците са оживени дори и в малките часове! От друга страна, почти нищо не отваря преди 9 часа, така че няма особен смисъл да сте ранобудни… За да приключим с темата за яденето и пиенето, на много места можете да намерите обедни менюта от супа и основно за по 3-4 EUR, но по-туристическите местенца ще ви струват двойно. Като цяло е много, ама много трудно да сбъркаш със заведение в Братислава – навсякъде е вкусно и с големи порции. Но ето още няколко места, които препоръчваме:

• Dunajský Pivovar – кораб-ресторант, акостирал на южния бряг, между стария и новия мост (Most SNP);
• Leberfinger – близо до Dunajský Pivovar, неформално местенце с пивка бира и детски кът, където почти игнорират свинското, но са специалисти в патешкото;

• Modrá Hviezda – вкусна храна и бира, изстудена в подземията на замъка, където реално може да се обядва или вечеря;
• Bistro Baroza – скъп, но известен с уникално изглеждащите си презентации на храната ресторант;
• Sladovňa – House Of Beer – вкусна храна в стария град, но кухнята им приключва сравнително рано за словашкия стандарт;
• NYC Corner – най-добрият хот-дог в Братислава, според местните;
• Tesla Ice Bar – леден бар в стария град, сервират джин-тоника с навити на спирала обелки от краставица и изглежда доста ефектно;
• Mondieu – чудесно място за следобедно кафенце, тортичка и лимонада след дълга разходка в стария град, а черната им палачинка е просто бомба… калорийна бомба, от която може да се спасиш само с ароматната им ябълкова лимонада;
• Franz Xaver Messerschmidt – другото място, което изпробвахме и където правят вкусно и ароматно кафе, на срещуположната страна на стария град. Доста се стараят с украсата на латето…

Зоологическата градина и динопарка

Единствената забележителност, за която ще ви трябва градски транспорт, е Зоологическата градина. Можете да вземете автобус 30 или 37 от моста SNP, има автогара в северния му край, намираща се точно под сложния пътен възел…

25 минути по-късно ще бъдете пред входа на зоопарка.

Зоопаркът работи целогодишно като през лятото работното време е от 9 до 18, а през зимата – от 10 до 15 ч. Нужни са ви около 4-5 часа, за да обиколите и разгледате всичко на спокойствие.

176 вида животни, сред които европейски бизони, бял носорог, жълтобузи гибони, нубийски антилопи, жирафи, зебри, лъвове и тигри…

Част от зоопарка е т. нар. динопарк – място, където децата могат да видят макети на динозаври в реален размер и да съпоставят своя ръст спрямо този на бронтозавър, трицератопс или тиранозавър… А повечето от тях дори дишат, мърдат опашки и издават страховити звуци…

Старият град на Братислава

Ако решите да разгледате стария град, постарайте се да започнете от по-горната му, северна част, за да не се налага да се катерите. Чудесно начало са Президенството и Михалската порта (спирки Hodžovo námestie и Zochova).

Михалската порта е една от най-старите сгради в града – построена в началото на XIV в., тя e единствената запазена порта от крепостните стени на някогашна Братислава. Името ѝ датира от 1758 г.,  когато портата е реконструирана и на върха ѝ е поставена статуя на архангел Михаил. Кулата на Михалската порта е висока 51 м. В нея се помещава експозиция от средновековни оръжия, а на шестия етаж на кулата има балкон, откъдето се открива великолепна панорама към Стария град.

Слизайки надолу и леко вляво, сред красиви магазини, барове и ресторанти, ще достигнете главния градски площад (Hlavné námestie). В центъра на площадa е най-известният фонтан в Словакия – Роланд, издигнат в чест на известен рицар от града със същото име. Мъжът на върха обаче не е Роланд, а Максимилиан II, първият унгарски крал, който бил коронован в Братислава. Точно срещу фонтана има друга бронзова статуя с войник на Наполеон, а по протежение на западния край на площада са старото кметство (XIII в.), историческия музей и архиепископския дворец.

Ако се върнете леко на север, ще видите статуята на жена с кана, от която се излива вода, а наоколо е пълно с китни павилиончета за сувенири. Вечер гледката се допълва от улични артисти и многобройни ергенски партита.

Ако поемете на запад, ще стигнете до катедралата „Св. Мартин“, построена през XIII в. в готически стил – най-старата и най-голямата в Братислава, където са короновани общо 19 унгарски крале и кралици. В близост ще намерите и детския музей Bibiana – малък, но пък чудесен начин децата да прекарат 2-3 часа в игри, особено ако вали.

Снимка: Thomas Ledl

А aко решите да вървите на изток, ще стигнете до не толкова огромната, но изключително красива Синя църква, която отвътре и отвън е в синьото.

А ако продължите на юг, ще видите прочутата статуя на работника, показал се от шахта и гледащ похотливо…

В тази посока наклонът ще става все по-равен и по-равен, докато стигнете до Hviezdoslavovo námestie – продълговатият площад, свързващ Словашкия национален театър с моста SNP, с красива пешеходна зона и приятна зеленина.

Съветваме ви да минете старинния център поне два пъти – веднъж през деня и веднъж през деня. Гледката е коренно различна!

Мостът SNP и наблюдателната площадка с ресторант UFO

Докато сте в Братислава, съветваме ви поне веднъж да преминете над Дунава, а най-централният мост е SNP с известната „летяща чиния“ в южния му край. Срещу 7,50 EUR/човек можете да се качите горе. Там е най-скъпият ресторант в Братислава, но поне таксата за качване се приспада от сметката…

Кулата-ресторант с наблюдателната площадка е построена през 1972 г. и е на височина 95 м. „Летящата чиния“ е с диаметър 32 метра и има 60 прозореца. Това е може би единственото място в света, където при ясно време можете да видите три държави едновременно – видимостта достига 100 км радиус!

Освен вече споменатите ресторанти, по южния бряг ще откриете кей с прилежащ парк и добре поддържани тревни площи, простиращи се по протежението на р. Дунав – чудесно място за релакс на възрастни и гоненица и търкаляне в тревата за децата…

От другата страна на парка пък е най-големият и известен мол в Братислава – Aupark, който е идеалното място за шопинг-маниаците.

Замъкът

Братиславският замък е известен още от първото споменаване на града в официален документ (907 г.),  но върхът, върху който е построен, е бил населяван от праисторическата епоха и основите на крепостта му са построени най-вероятно още от римски времена. Дострояван е по време на Великоморавската империя, Австро-Унгарската, през Ренесанса… има и готически, и барокови елементи… Историята на Словакия буквално може да се прочете по стените му и неслучайно замъкът е дом на Словашкия национален музей. Градините на замъка са прекрасни и са отворени денонощно…

А ако Братиславският замък не ви стига, може да се разходите и до Девинския, намиращ се на 12 km от центъра и достъпен с автобус 29. Между другото, Словакия е държавата с най-много замъци на глава от населението – над 180 замъка и 425 шата!

Бюджет

Колкото и да пишем за Братислава, винаги ще останат недоизказани неща. С недоизхарчените пари обаче не е точно така, затова кратко обобщение на бюджета:

• Полети – 4 двупосочни билета х 40 EUR (с WizzAir, цените, разбира се, варират надолу и нагоре) = 160 EUR
• Нощувки (половината от цената за две нощувки в 8-местния апартамент) = 110 EUR
• Градски транспорт за 48 часа (може да минете и по-евтино) – 21 EUR
• Вход за зоопарка – 2 x 7 EUR за възрастни + 2 x 5 EUR за деца = 24 EUR
• Вход за UFO – 2 x 7,40 EUR (за децата не ни искаха пари) = 15 EUR
• Вход за детския музей – семеен билет за 5 EUR
• Ресторанти – 2 пъти х 50 EUR = 100 EUR
• Кафе, сладолед и др.  = 50 EUR
• Пазаруване на сандвичи и храна от магазин = 30 EUR

Общо: 515 EUR за 4-членно семейство или под 130 EUR/човек за уикенда!

Заключение

Братислава не е голяма, не е скъпа и не е претъпкана с туристи. Чудесно място е както за семеен уикенд, така и за романтична градска разходка, а защо не и за лудо парти с приятели. Градът има и доста актуален туристически сайт с актуални събития, карти за отстъпка в туристическите обекти и др. Посетете www.visitbratislava.com за повече информация.

Насладете се на словашката столица – опитайте и няма да съжалявате! Дано сме ви били полезни…

Материалът Един уикенд с деца в Братислава е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

ТРИ европейски страни утре, 1-ви май, ще плащат на потребителите на електроенергия, за консумацията и. България е плътно до тях, но с утешителното постижение за най-ниска борсова цена от началото на годината. ПРЕпродажната цена на тока о...

Познавам „задочно“ Кремена Михайлова като страстен и задълбочен читател, чиито ревюта за прочетени книги в профила й в Goodreads винаги следя с удоволствие. Тя е преводач на документи за институциите на Европейския съюз от и на английски език. В художествената литература намира разнообразие и отдих от сухия език на официалните текстове. Освен семейството и книгите трудно...

Watch video: How to make:  see more:

Българският автор Никола Райков, станал популярен с приказките игри за деца „Голямото приключение на малкото таласъмче“, „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ и „Добросъците“, представя следващия си иновативен проект. „Приказка от два свята“ използва елементи от настолните игри, за да пренесе децата в свят на приключения и откривателство. Освен луксозно издание от 100 страници с илюстрации на...

Това може да случи само в държава, управлявана авторитарно: премиерът да нареди чуждите официални гости да бъдат гощавани с храни, купени в местни вериги магазини, като форма на наказание срещу неидентифициран виновник за по-ниското качество на тези храни, сравнени с  храните в други части на Европа. Борисов не само разпоредил вече тази мярка  ( за неотклонение от собствените му простотии ) , но и лично се похвали днес с глупавта проява на добре дозиран евроскептицизъм, с която да се хареса патриотарски на българите. 

След като демонстрира, че играе по свирката на Нинова и компания по въпроса за ратификацията на Истанбулската конвенция срещу настоятелните призиви на Брюксел да не се подвежда по новоизпечените “консерватори” , Борисов явно е решил отново да се “направи на мъж” ( т.е. на Нинова, а и на омбудсуомана Мая Манолова, която е хиперактивна по темата за храните) пред европейските си покровители. Те едва ли ще го отлъчат от своето стадо заради подобна дебелашка проява на раздаване на “справедливост”, при която погазва презумпцията за невинност далеч по-брутално, отколкото постъпват британците във връзка с обвиненията срещу Русия по случая “Скрипал”. 

Именно поради липса на доказателства за вина Борисов отказа да прояви солидарност с Лондон като прогони поне един руски дипломат от София. Сега обаче той е готов да наказва колективно хора, които едва ли лично са наредили българите да бъдат тровени с палмово масло и прочее нездравословни добавки в храните. 

И как точно наказаните да ядат закупени в България храни гости ще усетят с небцето си нивата на нитратите или съдържанието на глутен, които могат да бъдат измерени само в лаборатория? Ясно е, че въздействието може да бъде да бъде постигнато само на символично ниво, но не е ясно дали няма срещу тази символика да се намерят желаещи да бойкотират подобно “гостоприемство”. Борисов отприщва символична враждебност с несправедливо адресиран упрек към хора, чиято вина трябва да бъде конкретизирана, за да отговаря на демократичните стандарти на правосъдието, раздавано от един Охранител на храните на казармен принцип.

Не случайно в обосноваването си Борисов си спомня войнишки шегички от рода на онази, че службата е тежка, но пък продължителна. Заслужава си репликата, че може е да прост, но пък постъпва  глупаво. 

Борисов се цели във възхищението от криво разбраното перчене в очите на  комплексираните нашенци, които гласуват за разни дребни патриоти: ха, да видим после кой е най-патриот на следващия вот! Направо дърпа килимчето на обединените патриотари, на което се молят от години. 

Колкото до твърдението му, че 100 милиона европейци ( от пренебрегнатата част на ЕС, сред които сме и ние) сме живеели по-зле и от аборигените заради по-лошото качество на храните, които ядем, Борисов явно разчита на факта, че в София няма аборигенско посолство, което да му възрази на просташкото сравнение с един древен народ. Той е описан от човеколюбивия проф. Джаред Даймънд с възхищение от неговото достойнство и схватливост в книгата си “Пушки, вируси, стомана” – до степен, че превръща тези хора в единица мярка за сравнение със забързаните по пътя на модерността народи, установявайки, че в много области другите могат да се поучат от уменията ( за оцеляване например) на толкова пренебрежително споменатите от Борисов коренни жители на Австралия и тихоокеанските острови. 

Ама къде ти човеколюбие в нашичкия Охранител! Човекът е прочел “Винету”  и сега се прави на индиански вожд, който е готов да скалпира лошите бели заселници в собствените му ловни полета, изпълнени с бели петна в собственото му образование и възпитание. Както би казал Щастливеца за бай Бойко, “на него власт му дай, па му гледай после сеира” ( което и правим безпомощно вече близо две петилетки). 

Share on Facebook

Share on Facebook

Както е известно, метаморфозите на българското русофилство следват линията на Москва и се нагаждат към нея по всички стратегически и тактически въпроси. Имаме актуален повод да си припомним криволиците им в крак с правата московска линия.

По време на гражданската война в Испания, когато съветска Русия и нацистка Германия на практика воюват помежду си на чужд терен и изпробват своите оръжия на чужд гръб в подготовка за назряващата голяма война, разпалена наистина от самите тях само три години по-късно, българските русофили се изживяват като антифашисти. Сталин вече е наложил италианското обозначение на националсоциализма, за да не звучи толкова кощунствено споменаването на социализма като основна съставна част от тази разновидност на тоталитаризма.

Прегръдката между Сталин и Хитлер през август 1939 г., която детонира мира в Европа и отприщва агресията на двете тоталитарни държави в договорените между тях направления, кара веднага българските русофили да забравят антифашизма си. В съветска Русия описват цели две години германския режим като власт на германските работници и селяни, побратими на съветските руснаци. Българските русофили козируват и мируват на “антифашисткия фронт”.

Нападението на Германия над съветска Русия през юни 1941 г. отменя двугодишния мораториум и българските русофили отново се чувстват длъжни да бъдат антифашисти. 

През септември 1945 г. българските русофили не само славят руските окупатори като освободители на България от фашизма ( защото от нацизма няма как да са освободители – германците напускат преди нахлуването на руснаците бившата съюзническа България, в която не са играли в ролята на окупатор), но в угода на руската мода се обявяват и за борци срещу капитализма. 

През 1989 г. капитализмът ( казано схематично отново) побеждава руския комунизъм и той изостява антикапиталистическата реторика. Българските русофили изчегъртват послушно от табелките си антикапиталистическата част от своята идентификация. 

В перода на възродения руския капитализъм, див и варварски отново в днешното му инкарнация, в килията на българското русофилство никой не говори за въжето на Ленин, с което той обещава Русия да обеси капиталистите. 

Днес българските русофили дефилират като борци срещу несъществущия, отдавна разгромен до основи ( италиански) фашизъм, но дума не обелват за борбата срещу капитализма, за да не дразнят Путин, построил държавен капитализъм от евразийски тип, според който разни овластени руски типове грабят с милиарди от трудовия народ, готвещ се да празнува своя празник на 1 май.  Ако лицемерните защитници на работническите права не бяха толкова подли съглашатели с Кремъл, трябваше да развеят червените си знамена на Празника на труда срещу Капиталист номер едно в тяхната любима Русия. Казва се Владимир Владимирович Путин. Българските русофили го обожават.

Владимир Владимирович обаче измисли начин да го обичат всички руснаци: с паради, шествия и безброй чествания изстисква нови и нови емоции от огромната руска травма от времето на същата онази война, разпалена от побратимите Сталин и Хитлер, за да поддържа усещането за общоруска солидарност поне по един въпрос. 

Българските русофили се включиха с ентусиазъм и в тази пропагандна мода, която Путин възроди, изкарвайки на показ последните живи участници във война, от чийто гняв в тяхната младост в съветската Русия режимът се боеше толкова, че ги беше осъдил да забрава. Днес те вече не са милиони ядосани ветерани, с които Родината се е отнесла като с ненужна, амортизирана човешка маса. Накичени с медали, те кретат в челото на иницитивата “Безсмъртен полк” – наистина са останали колкото за един полк и Путин ги командва за целите на помпания от неговия режим помпозен национализъм, единственото убещище на имперската гордост. С какво друго да се изпъчи пред строя на народите – с висок жизнен стандрат ( като на победените Германия и Япония), постигнат в ролята на суровинна база на развития западен свят ли?

Българските русофили веднага се подредиха и под тази наредба. Тази година се заканват да организират подобни шествия в близо 50 града в България в чест на 9 май, който отчита руската победа над Германия в Европа, но не и края на самата Втора световна война, сложен с подписа на Япония под нейната капитулация на американския кораб Мисури в Токийския залив на 2 септември 1945 г. 

И къде ще бъде демонстрирано символичното начало на шествията на “Безсмъртия полк” от българските русофили? Не, не познахте. Няма да е пред Монумента на окупационната червена армия МОЧА, издигнат в София в прослава на руснаци, никой от които не загинал от българска ръка на българска територия. Русофилите са избрали Паметника на незнайния войн за отправна точка на своята демонстрация на привързаност към всичко руско без оглед дали е царско, болшевишко или капиталистическо по своя мимикриращ генезис. 

Правилно са решили! Истинските български антифашисти, избити от германци и от  руско-български политкомисари с десетки хиляди в края на Втората световна война по фронтовете на Европа нямат паметник. Имат само една паметна плоча в София, сбутана в дъното на “Такевата градинка” на ул. “Солунска” ( наречена допреди 30 години “Васил Коларов” на името на втория по важност български слуга на Сталин в Коминтерна, който обаче през 1935 г. громи по заповед на Сталин в предговора си към книгата “Авантюрите на руския царизъм в България” русофилството на българите и българофобията на царските руснаци). Плочата е надписана по руски маниер в памет на загиналите в Отечествената война, както в Русия наричат своята си част от Втората световна. Изписани са само няколко десетки български имена. Предполагаемо това са били “правилни” за споменаване по времето на комунизма жертви, щом все пак са ги почели. 

Понеже загиналите за освобождаването на Европа от националсоциализма десетки хиляди българи на практика нямат свои паметник, поклоните към тях се извършват анонимно на паметника на незнайния войн. 

Незнайно защо българите не протестират срещу тази продължаваща с десетилетия подигравка.  

ЗАБЕЛЕЖКА ( във връзка с моя дългогодишна грешка): отказвам повече да разделям обитателите на империята на злото на руснаци и на съветски граждани. Това е подвеждащо. Основна мантра на днешните български русофили, особено на онези с уж “десни виждания”, е твърдението, че Русия не е СССР и не трябва да се слага знак на равенство между тях. 

Трябва, трябва…Че и по-зле става в наше време, когато руският шовинизъм не само не признава международните граници, но и ги гази без дори да си прави труда да изисква “покана” от местнана си проруска агентура, както правеше обичайно съветска Русия във Финландия през 1939 г., в Унгария през 1956 г.,  Чехословакия през 1968 г. и в Афганистан през 1979 г.

Пък и самите руснаци днес се изживяват все повече като продължители на политиката на Съветския съюз. Защо да им противоречим, като им отказваме тази ( срамна ) самоидентификация?

 

НА СНИМКАТА ( направена от автора): Тази плоча в памет на няколко десетки, от общо хиляда пъти повече загинали за освобождението на Европа от националсоциализма българи, е единствената почит, изразена монументално в столицата София към истинските български освободители на Европа от кафявята чума.  Сравнете мащаба й с този на МОЧА и ще разберете до каква степен България продължава да бъде производна величина на руската политика, налагаща  своите интерпретации на историята чрез покорното българско русофилство като основно оръжие за поддържане на своето влияние тук.

Снимка на това място, свърталище на клошари, няма да намерите в интернет. Тайната е прекалено срамна, за да бъде “забелязана”.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Легендата на „Ливърпул“ Кени Далглиш е главен герой в детска книга, oзаглавена King Kenny, научаваме от официалния сайт на отбора. Тя е придружена и от късометражен филм по случай 125-годишнината на клуба. King Kenny разказва историята на един от най-великите във футбола и предава важните житейски уроци, които Далглиш е усвоил по време на вдъхновяващото си изкачване към...

Компанията Blue Origin проведе успешен осми тест на суборбиталната ракета носител New Shepard .

Двама познати у нас автори грабнаха призове на името на големия писател Едгар Алън По, научаваме от организаторите Mystery Writers of America. Наградата „Едгар“ се присъжда за най-добра художествена, документална и телевизионна мистерия за изминалата година. Отличията бяха връчени за 72-и път на 27 април на официална гала вечеря в Ню Йорк. Американецът Джейсън Рейнолдс стана лауреат в категорията...

В най-новата си книга „Пътеписи за душата на България“ (изд. „Хермес“) Ивинела Самуилова пътува до различни краища на страната, като избира не толкова известни маршрути. Героите на тези странства са самата Ивинела, нейният придружител в приключенията Венци и интересните личности, с които двамата се запознават по време на всяко пътуване. Пътеписите включват истории за чипровски килими...

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:

Booking.com