Корнелия Нинова започна преди две години кариерата си на нов социалистически вожд с поклонение пред паметника на вожда й Тодор Живков в Правец, където заведе за колективно обвързваща снимка   ( по метода на мафията всички да са “окървавени”)  за също така колективна реваншистка употреба своята лична преторианска нова червена гвардия.

Фотографираха се и се разпространиха за реваншистка употреба – прави ( според тях самите) или клекнали, като др. Илияна Йотова пред полковника от КГБ Гундяев, днешен генералисимус на Руската православна църква.

Този път другарите и другарките задълбаха още по-назад в историята. Явно няма с какво друго да слепват отломките си  в днешно време. Реставрираха обичая си да се кланят на съветския си родоначалник Георги Димитров в родното му село Ковачевци по повод годишнина от раждането му ( снимка от Клуб Z )

Нинова не е присъствала. Но новоизлюпената “консерваторка”, родееща се като боркиня срещу “джендерите” с останалите путинофилски фракции в управленско-опозиционния ни парламентарен пейзаж, изпратила послание до участниците в поредното сборище на носталгици по прекрасното ( за тях) тоталитарно време. В него тя казва, че Георги Димитров е “един от най-обругаваните политици за тези 28 години, един от политиците, чието дело се опитват да заличат. Но то е незаличимо”.

Делото на Георги Димитров наистина е незаличимо ( с позора на позьора от Лайпциг, възползвал се от правото на правосъдие в една тоталитарна нацистка Германия, каквото самият той отказва в болшевишка България, доказвайки, че болшевизмът е екстремна форма на националсоциализма). 

Най-видимото доказателство, че Георги Димитров е незаличим ( в това отношение)  е самата Нинова. Защото тя вади от мавзолейния формалин спомена за един диктатор и наместник на чуждия окупатор. Тъкмо при управлението на БСП от началото на 90-те години на миналия век “незаличимият” беше заличен от хилядите официални портрети, паметници и дори от чаршафите на профсъюзните почивни станции, на които образът му беше отпечатан ( авторът на тези редове разполага с такъв “експонат”, взет от вилата на близки, която е била “национализирана”). 

Както често става сред натегачите на началството обаче, упълномощеният от Нинова да надзирава реинкарнацията на тоталитарния съветски светец е надминал шефката си. Председателят на парламентарната група на БСП Драгомир Стойнев е заявил на мястото на поклонението в Кавачевци:

“Благодаря ви, че пазите в сърцата си делото на Георги Димитров, защото малко останаха българите, които могат да се сравнят с него”.

Дали Стойнев си дава сметка, че ни съобщава добра новина? Защото е облекчаващо да чуем от него, че подобията на националния предател Георги Димитров, съветският гражданин, назначен да съветизира насилствено България, са останали малко в днешна България. Дано да е прав др. Стойнев.

Колкото до факта, че са малко българите, чието име е записано в световната история, не мога да не се съглася. Все пак не всеки слуга на Сталин е успял да изкласи до негов заместник по въпросите на разправата с мнимите или реалните знайни и незнайни комунисти по света, репресирани от вожда му.  

За сведение на Стойнев и подобията му, да си сред най-известните представители на един народ е съмнителен комплимент. Известно е и на други народи – като онзи, чийто син е Адолф Шикългрубер. Изключително известен е като Хитлер.

В помощ на безпомощните да скрият истината ( освен чрез гузно премълчаване) реваншисти – социалисти, повтарям: основателите на българския социализъм Димитър Благоев и младият му следовник  Георги Димитров  ( преди да бъде болшевизиран от руснаците) са били антиподи на днешните путинофилстващи другарки и другари, припомням фактите.

Димитър Благоев:

„Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите“ ( „Принос към историята на социализма в България“, София, 1976 г.)

И не само Димитър Благоев като отделна, па макар и основополагаща за корените на социализма в България фигура, е бил убеден във вредата от русофилството и лъжата за “освобождението” на руска имперска цел. Това е била позицията на самата Работническа партия, ръководена от Георги Димитров преди да го превърнат в болшевик и слуга та Сталин, “преоткрил” руския национализъм едва пред лицето на германската заплаха след юни 1941 г. 

Уводна статия в “Работнически вестник” от 19.11. 1915 г., цитирана по – късно от Никола Петков в книгата му “През България за Дарданелите. При царска Русия и съветите” ( стр. 54), громи русофилщината не по-малко от самия Благоев:

“Но и когато искаше Сан Стефанска България ,Русия изхождаше не от желание да създаде една голяма и силна държава на Балканите, а с твърдото намерение да тури ръка на новата балканска държава и тъй да се доближи до Проливите!”

Share on Facebook

Множат се индикациите за скорошна среща на Путин с  Тръмп, както и въпросите: къде, защо и какво да очакваме от дългоочакваната най-вече от руския президент възможност да си върне инвестициите, направени в личността на “колегата”.

Най-новата медийна спекулация по въпроса прави връзка между насрочената за 11 и 12 юли сбирка на върха на НАТО в Брюксел и евентуално изпреварващ личен контакт между Путин и Тръмп “някъде в Европа”. От изтеклата по време на посещението на Путин в Австрия миналата седмица оставаме с впечатлението, че освен като жест към политиката на въздържание по време на единодушните западни санкции – видно от проруското позициониране на Австрия по “случая Скрипал”, Путин е замислил алпийския си воаяж именно като опит да си организира мечтаното рандеву с човека, който нито веднъж не го е засегнал лично в изявленията си. Напратив, хвалеше го предизборно и си навлече обвинения, стигащи до плакатни подигравки, че се целува уста в уста с него.

Форумът на НАТО не е като Г-7 ( в Канада), където Тръмп пожела реабилитация на Русия под формата на искане тя да се завърне във “великолепната осморка”, но срещна твърдия отпор на партньорите си. Защото, за разлика от аморфната Г-7, НАТО е голям длъжник на САЩ. Ако има нещо, с което човек не може да не се съгласи с Тръмп, това е фактът, че западноевропейските демокрация дължат следвоенния си просперитет, калкулирал ниските разходи за отбрана, на американската военна закрила. А вече и за източноевропейските страни от НАТО това се отнася също.

С такъв коз на масата Тръмп, непредсказуем, какъвто (не) го познаваме достатъчно, може да изиграе нов пирует на страстен миротворец, какъвто извъртя с комунистическия диктатор Ким Чен Ун и да се окаже, че с призивите си в Канада да бъде опростена руската агресия в Крим на практика е подготвял почвата за индулгенция за Путин, която да му връчи триумфално в лично качество.  Виена, която се позова на своя следвоенен неутралитет, за да откаже солидарност на Великобритания с прогонване на руски шпиони(н), е наистина подходяща сцена за такъв сюжет.

За да не гадаем безпочвено обаче можем да се върнем седмица назад към театъра на мирните действие в Сингапур и да се запитаме: ако Тръмп е в състояние да се преобърне дотолкова, че само за няколко месеца да превърне комунистическия демон Ким, наричан с обидни имена публично от него, в приятел, симпатяга и “много умен човек”. Самият факт, че тази изумителна метаморфоза се налага като почва за разсъждение по аналогия, вече е достатъчен за илюстрация на непредсказуемата ситуация. Защото всеки може да се запита: ако към многократно обиждания от него Ким президентът Тръмп може да демонстрира такъв обрат в отношението си, то какво да очакваме в това отношение спрямо Путин, за когото обитателят на Белия дом никога не е заявявал нищо друго, освен комплименти?

Никой не може да отговори на въпроса какъв е американският интерес  да бъде спасяван Путин от международната изолация, която сам си изпроси. Икономически? Заради сприятеляването с руската икономика, която възлиза на по-малко от 3 на от световната? Или заради руския народ, който е около една петдесета част от населението на света? Или заради руския петрол и руския газ, които имат нулева роля в американския внос на тези най-важни за руския експорт суровини, произвеждани във все по-големи количества в Америка в резултат на шистовата революция?

В същото време всички си дават сметка за личния стимул на Тръмп. Видя се от оценката му за стисканията с окървавената ръка от репресиите в собствената му държава севернокорейския диктатор. Според Тръмп, срещата е историческа. Това е. Бившият телевизионен шоумен желае световна слава и място в историята.

В този смисъл отговорът на въпроса какво да очакваме от евентуална среща на Тръмп с Путин е лесен: всичко. Щом Тръмп можа да изненада предания си съюзник Южна Корея, срещу която никога не е изразявал каквато и да било критика и да обещае ( от нейно име също на практика) край на общите учения с южнокорейската армия, какво му пречи да извърши нова солова акция от този род с подарък за Путин ъвъв връзка с апетитите му спрямо Украйна. Опаковката за подаръка вече се видя от тезите му на срещата в Канада, където е попитал западните съюзници защо подкрепят Украйна, която била най-корумпираната държава в света и констатирал в духа на руската пропагандна, че в Крим “всички говорят руски”.

Ще рече някой, че тези негови думи се базират на изтекла информация, която не е потвърдена официално. Само че Тръмп е известен не само с огнения си перчем, но и аналогичния си темперамент. Той доказа, че може да се откаже от собствения си подпис часове след неговото полагане с аргумента, че е обиден ( на един от всичките, на канадския премиер Трюдо) и това за него е достатъчна причина да провали единодушието на форума Г-7. Ако не беше вярно, че е действал като адвокат на Путин на същата тази среща, нима нямаше да се тросне още по – категорично? Мълчанието му по въпроса, гарнирано от  МНОГОзначителния отказ от коментар на администрацията му, са гръмко потвърждение за истинността на казаното от него ( че го е казал, а не че казаното е вярно).

Ако дотук всичко изглежда най-малкото песимистично ( от гледна точка на хората по света, които очакват от американския президент да се държи на нивото на световните си отговорности), то за финал си заслужава “капка мед” в кацата с катрана. Защото в същото време САЩ наложиха нови санкции на Русия заради кибер престъпления , извършени от нея. Инициаторът едва ли е бил ( лично) Тръмп. Този факт контрастира дотолкова с милите очи, които Тръмп прави на Путин, че вдъхва надежда механизмите на американската демокрация за контрол над американския президент да вземат все пак връх над честолюбието и личните шоуменски амбиции на милиардера, успял да убеди повечето бели американци, че е техният водач към възстановяването на американското величие, потъпкано от един чернокож.

Share on Facebook

Веднага след инагурацията на президента Владимир Путин цените на течните горива излетяха в космоса, като изстреляни от космодрума Восточный. В деня на откриването на Световното по футбол беше решено да се повиши данък добавена стойност (...

С договора между Гърция и Македония за името на бившата югорепублика и двете страни постигат своите цели, докато България тепърва ще търпи последиците от неефективното споразумение между Бойко Борисов и Зоран Заев от миналата година.

Едно време да си министър беше голяма работа – малък бог. Често даже и не малък. Сега не е така. Сега министърът е наплашен човечец, който не знае дали работният му ден ще завърши така, както е започнал.

Ето, майки издигат палатки пред парламента. По какви въпроси? По социални. Следователно, социалният министър да се маха, за да видят всички колко суров е премиерът към всеки, който не угажда на избирателите. Както пише в прессъобщението на Министерски съвет, министърът „подава оставка поради невъзможността да овладее създалото се напрежение във връзка с исканията на родителите на деца с увреждания“.

Междувременно обаче се оказва, че този министър е мил и драг на протестиращите майки, защото им е обещавал всевъзможни изпълними и неизпълними неща и те си го искат. Казват, че ако си отиде, напрежението ще стане още по-голямо и вече ще се иска оставка на цялото правителство. О, ужас! Още на другия ден храбрият премиер връща социалния министър обратно, за да видят всички колко ясно чува той „гласа народен“.

И в двата случая – и при искането, и при връщането на оставката – важното е да няма напрежение. Така се поддържа физиономията на стабилността.

Трудна работа. Ако премиерът се държи така, казват, че е фурнаджийска лопата, страхливец и не уважава собствените си решения. Ако пък ги уважава и се държи последователно, ще кажат, че е инат и не зачита волята на народа и общественото мнение. Това е от негова гледна точка. От гледна точка на министрите е друго.

Предполага се, че един министър е тежка политическа фигура, важен лидер в своята партия, човек, който има свои възгледи за политиката, които съвпадат с линията на партията му, но същевременно носят и ценна индивидуалност. Когато ярката му личност заеме министерския пост, очаква се да остави отпечатък в съответния сектор на обществото – нещо като Вазов на поста министър на просвещението в правителството на големия консерватор Константин Стоилов.

Бисер Петков е доктор по икономика и специалист по въпросите на пенсионната реформа, бил е управител на НОИ. Но какви са политическите му възгледи, каква е политическата му тежест, колко избиратели може да поведе след себе си? Каква политика провежда било по лични убеждения, било от партийна дисциплина? Вчера си отива, защото „не може да се справи“, а днес се връща – защо? Защото вече е открил начин да се справи ли?

Истината е грозна. Цялото това „иди ми – дойди ми“ се прави, за да има мир, тишина и спокойствие, а не за да се реши трайно проблемът, по който протестират и заради който се създава досадното напрежение. И проблемът остава нерешен не непременно от зла воля или престъпна незаинтересованост, а понякога и поради обективна невъзможност. Обществото не може да разпредели повече, отколкото е създало. В едно четиричленно семейство, в което двамата родители носят по хиляда лева заплата, не могат всички да имат мерцедеси, да живеят в самостоятелни жилища и всеки ден да ходят на ресторант.

Властта се чуди защо, след като вече е дала допълнителни пари за заплати и социални плащания, палатковите лагери вместо да намаляват, се умножават. Ами, ще се умножават. Всеки ще си каже: „защо дадоха на оня, а на мен не дадоха“. „Но вие искате прекалено много пари! – казва властта на поредния палатков лагер. – Няма толкова в бюджета, откъде да ги вземем?“. „Ами от полицаите – отговарят, – от военните, от администрацията ще ги вземете!“

Ето там е работата. Има правило: ако парите в бюджета са N, то нуждите са N². За да дадеш на едного, трябва да вземеш от другиго. Колко да дадем на Стоян (който извън всякакво съмнение е крайно нуждаещ се) и от кого да вземем – от Драган или от Петкан?

Отговорът на този въпрос се нарича политика.

Понякога ми се струва, че напоследък България не провежда осъзната и последователна политика. Живеем ден да мине друг да дойде. И това е така, защото нямаме философия.

За мнозина философията е ала-бала, умствени упражнения на сити безделници, графомански изблици на неадекватни коментатори. Политиката е едно, казват, философията – съвсем друго. Политиката е като отрудена домакиня в кухнята на обществото, а философията – като мързелив дембелин по потник пред телевизора.

Всъщност изобщо не е така. Политиката е техника за постигане на определена цел, но философията е тази, чрез която се определя целта. Философията казва кое е добро и нужно, тя казва кои сме ние и какви сме.

Да вземем най-простия пример. Човек гледа на живота по един начин, ако е приел, че смъртта е край на всичко, и по съвсем друг, ако смята, че смъртта е начало на всичко. По един начин подхождаме към екзистенциалните проблеми, ако сме приели, че човек се ражда добър, и по съвсем друг, ако приемем, че се ражда със злото в себе си и цял живот трябва да му се съпротивлява. Най-сетне, едно е да приемаш, че битието определя съзнание, и съвсем друго – обратното. Изборите ти ще бъдат различни, решенията, действията, целите. Всичко.

Ето толкова важна е философията, съдбоносно важна. Дори когато един малчуган си казва „аз съм добро и послушно дете, мама ме обича и не трябва да я разочаровам“ – това вече е философия.

Как изглежда това в политиката? Да приемем, че сме избрали онази философия, според която човек се ражда добър и със смъртта всичко свършва. Тогава, естествено, ще искаме да построим рая тук и веднага. Ще искаме всички да са колкото може по-обезпечени материално и щастливи, защото щастието е тяхно право. Така в приоритетите ни напред ще излязат най-краткосрочните политики. Най-краткосрочната политика е социалната. Нейните резултати са месец за месец. Вложените в социални дейности пари не създават принадена стойност и печалба, социалният сектор не се възпроизвежда. И тъй като не се възпроизвежда, но все пак трябва непрекъснато да бъде финансиран, другият приоритет на тази философия е икономическата политика.

Едва ли не за аксиома се е приело, че икономиката е цел №1 на всяка политика. Всъщност икономиката не е цел, а само средство. Приели сме, че ако икономиката не расте непрекъснато и то с бурни темпове, държавата се е провалила и е абдикирала от грижата за гражданите си. Приемаме го, въпреки добре да знаем, че икономиката е циклична и това е природен закон. Когато икономиката расте, всичко е окей; когато обаче стагнира, без за това да е виновен никой персонално, тогава вием от гняв и възмущение. Именно страхът от това възмущение кара политиците да стават популисти, да се надлъгват и да обещават неща, които не могат да изпълнят.

Да вземем сега някоя от философиите, според които човек се ражда не добър, а заразен от злото, че щастието не е право, а привилегия, че смъртта не е окончателен край, а ново начало, след което започва нещо, което ние сме предпоставили със земните си дела. Приели тази гледна точка, лесно ще видим, че не сме върха на мирозданието, не сме „венецът“ на еволюцията, не сме богове, само защото нашият АЗ разполага с известен интелект и си е въобразил, че нищо повече не му е нужно; ще видим, че светът не започва и не свършва с нас. Практическото измерение на такава философия ще ни доведе до идеята за значението на континуитета. Ще приемем много по-леко, че за постигането на важна историческа цел един човешки живот не е достатъчен, камо ли един или два управленски мандата. Ще се заредим с историчност. И наистина, ако се вгледаме в миналото, ще видим, че в края на 19 век е положено началото на процеси, които още се развиват и не са приключили.

При един такъв мироглед приоритетите стават други. Краткосрочните политики (социална, икономическа) отстъпват пред дългосрочните – образование, култура, демография. Големият политик е онзи, който сее семената на плодове, които ще берат неговите внуци.

Но в крайна сметка всичко опира до човеците. Ляво и дясно, либерално и консервативно – това са условности, въпреки че неизменно и навсякъде ги има. През всички епохи хората са се делели според два признака: дали искат да дават на общността повече, отколкото получават, и дали са способни да подчинят волята и личността си на по-големи идеали, надхвърлящи личния интерес, дали признават съществуването на нещо по-голямо и по-важно от себе си, все едно какво. Не знам каква философия трябва да изберем, но ако искаме политическите ни усилия да имат някакъв смисъл, хубаво трябва да помислим какви човеци искаме и можем да бъдем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Смъртта на Сократ, Париж 1840

Tweet

Захари Карабашлиев спечели награда „Христо Г. Данов“ за българска художествена литература с романа си „Хавра“. В категорията „Представяне на българската книга“ лауреат стана литературният критик Амелия Личева, която се съревноваваше със сайта „Аз чета“ и Фондация „Детски книги“. Център за книгата на Нов български университет пък взе статуетката за книгоразпространение. Церемонията по награжаването се проведе на 15 юни в Къщата музей „Христо Г....