Унижението да си министър

06/16/18 08:59
(http://sulla.bg/)

Унижението да си министър

Едно време да си министър беше голяма работа – малък бог. Често даже и не малък. Сега не е така. Сега министърът е наплашен човечец, който не знае дали работният му ден ще завърши така, както е започнал.

Ето, майки издигат палатки пред парламента. По какви въпроси? По социални. Следователно, социалният министър да се маха, за да видят всички колко суров е премиерът към всеки, който не угажда на избирателите. Както пише в прессъобщението на Министерски съвет, министърът „подава оставка поради невъзможността да овладее създалото се напрежение във връзка с исканията на родителите на деца с увреждания“.

Междувременно обаче се оказва, че този министър е мил и драг на протестиращите майки, защото им е обещавал всевъзможни изпълними и неизпълними неща и те си го искат. Казват, че ако си отиде, напрежението ще стане още по-голямо и вече ще се иска оставка на цялото правителство. О, ужас! Още на другия ден храбрият премиер връща социалния министър обратно, за да видят всички колко ясно чува той „гласа народен“.

И в двата случая – и при искането, и при връщането на оставката – важното е да няма напрежение. Така се поддържа физиономията на стабилността.

Трудна работа. Ако премиерът се държи така, казват, че е фурнаджийска лопата, страхливец и не уважава собствените си решения. Ако пък ги уважава и се държи последователно, ще кажат, че е инат и не зачита волята на народа и общественото мнение. Това е от негова гледна точка. От гледна точка на министрите е друго.

Предполага се, че един министър е тежка политическа фигура, важен лидер в своята партия, човек, който има свои възгледи за политиката, които съвпадат с линията на партията му, но същевременно носят и ценна индивидуалност. Когато ярката му личност заеме министерския пост, очаква се да остави отпечатък в съответния сектор на обществото – нещо като Вазов на поста министър на просвещението в правителството на големия консерватор Константин Стоилов.

Бисер Петков е доктор по икономика и специалист по въпросите на пенсионната реформа, бил е управител на НОИ. Но какви са политическите му възгледи, каква е политическата му тежест, колко избиратели може да поведе след себе си? Каква политика провежда било по лични убеждения, било от партийна дисциплина? Вчера си отива, защото „не може да се справи“, а днес се връща – защо? Защото вече е открил начин да се справи ли?

Истината е грозна. Цялото това „иди ми – дойди ми“ се прави, за да има мир, тишина и спокойствие, а не за да се реши трайно проблемът, по който протестират и заради който се създава досадното напрежение. И проблемът остава нерешен не непременно от зла воля или престъпна незаинтересованост, а понякога и поради обективна невъзможност. Обществото не може да разпредели повече, отколкото е създало. В едно четиричленно семейство, в което двамата родители носят по хиляда лева заплата, не могат всички да имат мерцедеси, да живеят в самостоятелни жилища и всеки ден да ходят на ресторант.

Властта се чуди защо, след като вече е дала допълнителни пари за заплати и социални плащания, палатковите лагери вместо да намаляват, се умножават. Ами, ще се умножават. Всеки ще си каже: „защо дадоха на оня, а на мен не дадоха“. „Но вие искате прекалено много пари! – казва властта на поредния палатков лагер. – Няма толкова в бюджета, откъде да ги вземем?“. „Ами от полицаите – отговарят, – от военните, от администрацията ще ги вземете!“

Ето там е работата. Има правило: ако парите в бюджета са N, то нуждите са N². За да дадеш на едного, трябва да вземеш от другиго. Колко да дадем на Стоян (който извън всякакво съмнение е крайно нуждаещ се) и от кого да вземем – от Драган или от Петкан?

Отговорът на този въпрос се нарича политика.

Понякога ми се струва, че напоследък България не провежда осъзната и последователна политика. Живеем ден да мине друг да дойде. И това е така, защото нямаме философия.

За мнозина философията е ала-бала, умствени упражнения на сити безделници, графомански изблици на неадекватни коментатори. Политиката е едно, казват, философията – съвсем друго. Политиката е като отрудена домакиня в кухнята на обществото, а философията – като мързелив дембелин по потник пред телевизора.

Всъщност изобщо не е така. Политиката е техника за постигане на определена цел, но философията е тази, чрез която се определя целта. Философията казва кое е добро и нужно, тя казва кои сме ние и какви сме.

Да вземем най-простия пример. Човек гледа на живота по един начин, ако е приел, че смъртта е край на всичко, и по съвсем друг, ако смята, че смъртта е начало на всичко. По един начин подхождаме към екзистенциалните проблеми, ако сме приели, че човек се ражда добър, и по съвсем друг, ако приемем, че се ражда със злото в себе си и цял живот трябва да му се съпротивлява. Най-сетне, едно е да приемаш, че битието определя съзнание, и съвсем друго – обратното. Изборите ти ще бъдат различни, решенията, действията, целите. Всичко.

Ето толкова важна е философията, съдбоносно важна. Дори когато един малчуган си казва „аз съм добро и послушно дете, мама ме обича и не трябва да я разочаровам“ – това вече е философия.

Как изглежда това в политиката? Да приемем, че сме избрали онази философия, според която човек се ражда добър и със смъртта всичко свършва. Тогава, естествено, ще искаме да построим рая тук и веднага. Ще искаме всички да са колкото може по-обезпечени материално и щастливи, защото щастието е тяхно право. Така в приоритетите ни напред ще излязат най-краткосрочните политики. Най-краткосрочната политика е социалната. Нейните резултати са месец за месец. Вложените в социални дейности пари не създават принадена стойност и печалба, социалният сектор не се възпроизвежда. И тъй като не се възпроизвежда, но все пак трябва непрекъснато да бъде финансиран, другият приоритет на тази философия е икономическата политика.

Едва ли не за аксиома се е приело, че икономиката е цел №1 на всяка политика. Всъщност икономиката не е цел, а само средство. Приели сме, че ако икономиката не расте непрекъснато и то с бурни темпове, държавата се е провалила и е абдикирала от грижата за гражданите си. Приемаме го, въпреки добре да знаем, че икономиката е циклична и това е природен закон. Когато икономиката расте, всичко е окей; когато обаче стагнира, без за това да е виновен никой персонално, тогава вием от гняв и възмущение. Именно страхът от това възмущение кара политиците да стават популисти, да се надлъгват и да обещават неща, които не могат да изпълнят.

Да вземем сега някоя от философиите, според които човек се ражда не добър, а заразен от злото, че щастието не е право, а привилегия, че смъртта не е окончателен край, а ново начало, след което започва нещо, което ние сме предпоставили със земните си дела. Приели тази гледна точка, лесно ще видим, че не сме върха на мирозданието, не сме „венецът“ на еволюцията, не сме богове, само защото нашият АЗ разполага с известен интелект и си е въобразил, че нищо повече не му е нужно; ще видим, че светът не започва и не свършва с нас. Практическото измерение на такава философия ще ни доведе до идеята за значението на континуитета. Ще приемем много по-леко, че за постигането на важна историческа цел един човешки живот не е достатъчен, камо ли един или два управленски мандата. Ще се заредим с историчност. И наистина, ако се вгледаме в миналото, ще видим, че в края на 19 век е положено началото на процеси, които още се развиват и не са приключили.

При един такъв мироглед приоритетите стават други. Краткосрочните политики (социална, икономическа) отстъпват пред дългосрочните – образование, култура, демография. Големият политик е онзи, който сее семената на плодове, които ще берат неговите внуци.

Но в крайна сметка всичко опира до човеците. Ляво и дясно, либерално и консервативно – това са условности, въпреки че неизменно и навсякъде ги има. През всички епохи хората са се делели според два признака: дали искат да дават на общността повече, отколкото получават, и дали са способни да подчинят волята и личността си на по-големи идеали, надхвърлящи личния интерес, дали признават съществуването на нещо по-голямо и по-важно от себе си, все едно какво. Не знам каква философия трябва да изберем, но ако искаме политическите ни усилия да имат някакъв смисъл, хубаво трябва да помислим какви човеци искаме и можем да бъдем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.