Върховният съд на САЩ прие решение, съществено за тайната на личния живот в цифровата ера и прилагането на Четвъртата поправка.

Необходимо е съдебно разрешение за получаване на данни за местоположението на клиентите на доставчиците на мобилна телефония.

“Ние отказваме да предоставим на държавата неограничен достъп до базата данни на мобилен оператор за физическа информация за местоположението на лицето”, пише Джон Г. Робъртс за мнозинството.

Решението (5:4) приема, че трябва да се вземат предвид огромните технологични промени. “Цифровите данни могат да осигурят изчерпателен, подробен и навлизащ дълбоко в личната сфера преглед на частните дела, какъвто не бихме могли да си представим доскоро.”

.
Ню Йорк Таймс  за решението

Ню Йорк Таймс за важните решения на ВС на САЩ през 2018

Решението с особените  мнения

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Диана/ Събитията около промяната на името на Македония продължават да са динамични. Постигнатите договорености са силно оспорвани и в Македония, и в Гърция, а споровете засегнаха и България, макар страната да демонстрира нещо като активен неутралитет по въпроса. С коментар по темата днес слушаме Пламен Асенов.

Република Македония предстои да се превърне в Република Северна Македония. Каква е разликата и заслужаваше ли си това трудните 27-годишни спорове – ще попита някой, който е леко встрани от темата.

На пръв поглед, въпросът звучи логично, защото липсата на разбирателство за името между Македония и Гърция остави Скопие в периферията на общото балканско развитие и спря стремежа на страната към онова, което тук се нарича „цивилизован свят”, тоест, членството в ЕС и НАТО.

На втори поглед обаче въпросът звучи нелогично от гледна точка на балканския характер, история, натрупани предразсъдъци и противоречиви интереси – фактори, които и в момента се проявяват със страшна сила.

Неслучайно последната постигната договореност между премиерите на Македония и Гърция, макар наистина да отваря огромни възможности, среща силна съпротива и в двете държави. И не става въпрос само за улични протести, говорим за съпротива в различни обществени и политически слоеве, като всяка от страните обвинява собственото си правителство, че е позволило на другата страна да получи повече предимства.

Освен уличните протести, в Гърция още през миналата седмица опозиционната партия „Нова демокрация” поиска вот на недоверие. Процедурата бе организирана спешно, но, макар вътрешно разклатено, правителството на Алексис Ципрас оцеля.

Така гръцкият премиер отиде малко по-спокоен в селцето Пасаредес или Нивици, за подписване на споразумението, което постигна с македонския си колега Зоран Заев. Това селце, което има едва 60 жители, бе избрано символично – то се намира на брега на Преспанското езеро, където се срещат актуалните граници на двете държави.

Самите жители на селото обаче не изглеждаха особено ентусиазирани от историческата официална церемония, която се проведе при тях. Те май по-скоро споделят мнението на демонстрантите, недопуснати от полицията до Пасаредес, заради плакатите, които гласяха: „Има само една Македония и тя е гръцка!”

Не по-малко трънлив беше и продължава да бъде пътят, който споразумението за новото име на Македония трябва да извърви от другата страна на границата, в самата Македония.

Там правителството веднага одобри споразумението, постигнато от Заев и Парламентът го ратифицира, но демонстранти в Скопие стигнаха до сблъсъци с полицията, а най-силна съпротива демонстрира президентът Георге Иванов. Той не просто каза, че няма да подпише споразумението, а на практика изгони от резиденцията си премиера Заев, който отиде да му представи документа. След това пък Иванов предприе може би неочакван за мнозина ход – пристигна на посещение в София за среща с българския си колега Румен Радев, очевидно в опит да търси подкрепа за своята позиция.

Георге Иванов е представител на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. През дългите години на управлението си тази партия експлоатира, при това отвъд разумна мярка, античното наследство, свързано с името Македония – точно един от основните пунктове, срещу които възразява Гърция и заради които настоява за промяна на името.

С пристигането на Иванов в България обаче, София, която до момента се въздържаше от намеса в спора за името на Македония, бе буквално въвлечена в него. И въпреки, че Румен Радев заяви умерена позиция, без видимо да даде аванси на Георги Иванов, провеждането на срещата само по себе си насочи вниманието в посока, която не е от интерес нито за България, нито за Европа.

Все пак, опасенията бяха бързо туширани от позицията, която зае премиерът Бойко Борисов. Той веднага отмени планираната среща с македонския президент, както и срещата на външния министър Екатерина Захариева. Причината – това би се възприело като подкрепа за отрицателната позиция на Георге Иванов по въпроса за новото име на Македония, а България не иска по никакъв начин да взима страна в един чисто вътрешен македонски спор.

Македонските медии веднага реагираха и картинно описаха ситуацията. Най-цветисто се изрази „Плюс Инфо”, които озаглавиха коментара си – „Сиктир от Борисов за Георге Иванов” и посочиха: „Причината за отмяната на двете срещи е арогантното поведение на Иванов”.

Веднага след това обаче българският външен министър Екатерина Захариева замина за Скопие, където, покрай участието си в културен фестивал, еднозначно подкрепи позицията на правителството на Зоран Заев и постигнатата договореност за името Северна Македония. Тя заяви, че народите на Гърция и Македония не са спечелили нищо от 27-годишния спор, но сега нещата могат да се променят. „Нашата цел е още по време на българското председателство, сега, на 26 юни, Македония да получи дата за започване на преговори с ЕС, а на срещата на 11 юли в Брюксел – и покана за членство в НАТО” – каза Захариева.

Подобна позиция заявиха и редица важни европейски политици като комисарят по външната политика Федерика Могерини, комисарят по разширяването Йоханес Хан и други.

Разбира се, това не спира протестите срещу промяната на името на страната, които продължават в самата Македония. Един от последните малки, но многозначителни акценти в тази съпротива, е появата онзи ден по улиците на Скопие на руски знамена, наред с македонските, които развяват демонстранти.

Разбира се, официално Москва подкрепи постигнатото споразумение, но с обтекаема формула – ако то отговаря на интересите на всички страни. Като при това на всички е ясно, че най-големият руски съюзник на Балканите – Сърбия, не подкрепя договора, защото очевидно не намира той да отговаря на нейните интереси.

Все  пак, в самата Македония везните може би ще натежат в полза на споразумението. Там ВМРО-ДПМНЕ остават все повече в изолация, има конституционни механизми, с които да се преодолее съпротивата на президента, а най-важното е, че всички албански партии подкрепят договора от Пасаредес. Албанците нямат проблем с националната идентификация, какъвто имат част от македонците, така че интересът им е еднозначен – максимално бързите стъпки към европейската и евро-атлантическа интеграция на страната. Всъщност, обективно погледнато, това май наистина е най-доброто решение за всички, дори за онези, които в момента не са съгласни, че е така.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Изправен за първи път пред вероятността да загуби избори след десетилетие и половина все по-безпределна власт, турският президент Реджеп  Ердоган загуби и чувство за мярка в самохвалството. Самообяви се за най-опитния политик в Общото събрание на ООН. Не виждал друг като себе си, освен Путин. 

В разпространеното от руската агенция РИА “Новости” самохвалство Ердоган за пореден път затвърждава впечатлението за своята изключителна дружба с Путин, превръщайки го в предизборна реклама в своята кампания. “Аргументът” на Ердоган е, че само те двамата са управлявали от 15- 16 години и това ги правело най-опитни ( на света, щом става дума за страните от ООН като база за подобно обобщение). Звучи така сякаш Путин ще му бъде вицепрезидент ( както граф Игнатиев е бил наричан “вицекрал на Турция” заради огромното му влияние като посланик на Русия, жадуваща реванш за поражението си в Кримската война ( 1853-1856), поради което Високата порта изпълнявала капризите му , за да не даде повод ).

Дали тази (анти)реклама чрез образа на Путин ще помогне на Ердоган на президентските и общите избори в Турция на 24 юни предстои да видим. Но е трудно за вярване, че мнозинството от онези близо 60 милиона, имащи право на глас турци, ще проявят същата безропотност относно руската му връзка , каквато определено показаха руснаците спрямо ( уж ) историческите врагове от юг, с които Русия е водила 14 войни ( последната – през Първата световна, когато Турция и България заедно отбиват руските атаки и накрая подписват капитулацията на Русия на 3 март 1918 г. в Брест – Литовск в компанията на Германия и Австрия). Защото руснаците отдавна “подгряват” по темата за близостта на православието с исляма, в сравнение със западните изповедания на християнството. Лично Путин ги подготви с телевизионни приказки за тази близост, след което покани Ердоган да открият заедно в Москва най-голямата джамия в Европа.

Притихналите в очакване български русофили така и не посмяха да заемат критична позиция срещу изстъпленията на Ердоган срещу демокрацията, ръководейки се от принципа, че срещу Реджеп не се рита, щом батюшката от Кремъл го прегръща. Омразата срещу Турция, традиционна гарнитура в менюто на домораслия ни национализъм, се оказа маловажна за патриотарите ни не от някакво проглеждане относно необходимостта от загърбването на тази омраза век и половина след края на османския гнет над българите, а поради “светлия пример” на Матушката и процъфтяването на нейното приятелство с Турция.

От една страна, да си русофил в България не е лесно – налага ти се да си сменяш позицията, да затопляш симпатиите си към отколешния обект на омразата си под влиянието на сибирските ветрове. От друга страна, това е най-лесното за духовните чеда на “руския свят”, който те обитават. Защото не  им се налага да формират позиция по сложни въпроси. Гледат какво прави Путин, козируват и са си рахат, дори не им се налага да разтягат локуми по темата. 

Мълчат с руски акцент и ще викат “ура” , дори и опозиционерът Индже да победи Ердоган. Стига победителят да запази дружбата с Путин.

Share on Facebook

В навечерието на заявеното поредно повишаване на цената на електроенергията за битовите потребители, т.е. за всички нас, е добре да се убедите сами, защо и как се получават тези (не)обходимости. За целта ще ви припомня едно кратко, но съ...

Наскоро бях за трети път на сепариращите площадки за отпадъци на Екопак около София. И нищо, че вече съм го виждала – отново се потресох от планините отпадъчни опаковки, с които сме се заринали.

Знам, че много хора са все още силно скептични към разделното изхвърляне. В един камион се събирали и пластмаса и хартия – това е основният мит. Възможно е, макар специално на Екопак камионите да си минават цвят по цвят в различни дни и на сайта им да има стриктен график по дни и локации. Но компаниите, които се занимават с тази дейност са 5, така че е възможно. Но също е факт, че депата за сортиране и след това капацитетът за обработка на отпадъците от опаковки в страната е доста голям и може още. Екопак заявяват, че събират 60% от отпадъците от опаковки в районите, където действат те. И въпреки това едва около 5% от общия боклук се рециклира. Имаме още много какво да искаме – и повече цветове кофи и повече други видове отпадъци да бъдат събирани разделно и рециклирани (например дрехи, мебели, които за момента само тук-там може човек да предаде).

На снимките човекът подава на лентата съдържимото от жълтите кофи в район Красно село. Горе няколко души сортират пластмасата на няколко основни вида, защото се преработват различно. Явно е, че на линията има не е само пластмаса, нищо, че контейнерът е жълт. Разделени по типове пластмаса се балират и извозват за преработка. Каквото остане отива за изгаряне.

От началото на годината Китай, който до този момент е преработвал голяма част от пластмасата на Европа спира да приема нашите пластмаси. Та в момента преработката на пластмасата, която самите ние използваме и захвърляме, в Европа е доста голямо предизвикателство. Има опция да си се заринем с пластмаса в идните 2-3 години, докато изградим достатъчно мощности да си преработваме отпадъка. За горене и дума не може да става. За традиционно изхвърляне на бунището – също.

Пластмасата се разгражда за най-малко 180-200 години. Това значи, че децата на децата на нашите деца вероятно още ще намират чашка от вчерашното кафе, захвърлена в парка или бутилка от безалкохолно, оставена небрежно на плажа днес.

Личното ми мнение е, че е по-добре успоредно с разделното изхвърляне по възможност рязко да намалим употребата на пластмаса, особено нещата за еднократна употреба – пликчета, бутилки, торбички, а неща от сорта на пластмасови вилици, лъжици, ножчета, чинийки и сламки за еднократна употреба смятам, че е добре напълно да се спрат от производство и продажба.

Изключително много се радвам, че темата за нулев отпадък и за кръгова икономика все повече е на дневен ред и все по-вече хора не само мислят и говорят, но и действат в тази посока.

Ако още не си започнал да изхвърляш разделно и си стигнал до края на този текст, силно те каня да започнеш да го правиш. Защото оставяме едно голямо бунище, много подобно на това на снимката, на тези след нас. А това е доста безотговорно.

Знам, че ще се справим. Трябва само повече да сме на това мнение. Радвам се, че броят на съмишлениците нараства.

Писах още:
Предизвиквам те да изхвърляш разделно поне една седмица

Моят начин да изхвърлям разделно

Тонове опаковки за рециклиране

Информационният повод не беше кой знае какъв. Из ония дни Ройтерс публикува резултати от свое изследване и класира българските медии по гледаемост и по доверие. Всеки, който си чу името, се окрили и произведе новина за себе си как е попаднал в класацията, така че аз няма да ви предлагам връзка към конкретна публикация – напишете в Гугъл „Ройтерс медии“ и гледайте какво става.

Според изследването, по гледаемост частните (комерсиални) медии са преди държавните (обществени), но по доверие е точно обратното – публиката вярва повече на държавните. Някои го приемат за сензационно, но мен никак не ме учудва. Нарича се чувство за надеждност на информацията.

Все още се приема, че най-ценните качества за една медия са обективността и безпристрастността. Обективност – да, истината е обективна категория. Но защо пък безпристрастност? Въпросът не е дали, а към какво да са пристрастни медиите.

Щом са национални, отговорът сякаш се съдържа в името. Националните медии трябва да бъдат пристрастни към националната кауза и да защитават националния интерес. Но коя е националната кауза и кой е националният интерес?

Дефинират го преди всичко според политическата конюнктура. Дори и хан Аспарух да си татуирате на гърдите, ще го направите пак под внушението на някоя съвременна политическа необходимост. Казвате си: „историята е нещо минало и завършено, то не подлежи на промяна“ и жестоко се лъжете.

Какво е политиката? Средство за постигане на цели в обществен план, а в личен и корпоративен – инструмент за власт. Има различни политики според разбиранията на политиците за избор на средства, но в най-общ план политиките са леви и десни, независимо от конкретното съдържание, което влага в тези понятия дадено общество или епоха.

Има обаче неща, които са отвъд лявото и дясното. Надали ще успеем тук и сега да съставим изчерпателен списък, пък и не това е целта, но сред нещата отвъд лявото и дясното са Отечеството, войската, полицията (или поне би трябвало), съдилищата (неудобно ми е да ги включвам в списъка, но наистина е редно да са отвъд политиката), Църквата, образованието…

Трябва ли медиите да бъдат отвъд лявото и дясното? Трябва ли да стоят над, извън или встрани от политиката? В никакъв случай! Медиите са средството, чрез което си говорим за политика. Чрез тях вдъхновяваме съмишлениците си и громим опонентите си. Но обществените медии са по-различни. Те трябва да се ръководят от принципи, произтичащи отвъд лявото и дясното, над краткосрочната политика.

В този смисъл обществото много отговорно трябва да се замисли, да си даде ясна сметка на какъв ценностен фундамент иска да почиват неговите национални медии. Как медиите да подредят приоритетите си, за да бъдат разпознати като национални не само по техническото покритие на територията със сигнал.

Ето някои важни според мен положения.

Обществените медии трябва да уловят крехкия баланс между удовлетворяването и възпитаването на аудиторията. От търговска гледна точка търсенето определя предлагането, но ако се ограничим само дотук, за броени месеци обществените медии рискуват да се превърнат в чалга канали с еротични филми и безкрайни лотарии. Следователно, при оценката на обществените медии не бива да е водещ единствено рейтингът. Но пък и не бива заради това, че не е чак толкова водещ, да се произвеждат скучни продукции, които никой не гледа, не защото са прекалено софистицирани, а защото са мудни и нескопосани.

Но това е технология. Тя е важна, но важни са и ценностите. Мисля, че всички ценности, на които трябва да стъпва и в които трябва да възпитава една обществена медия, следва да произтичат от патриотизма, тъй като той е базова обществена добродетел. Медията е внушение, а патриотизмът е сред малкото неща, които си заслужава да се внушават. Патриотизмът е едно голямо и автентично общо кратно за всеки народ, безспорна ценност, около която могат да се обединят всички, въпреки различията си.

Патриотизмът не е съвсем като национализма. Той може да бъде не само национален, но и местен, регионален (балкански), европейски, цивилизационен, верски, културен и т.н. Някои казват, че можел да бъде и глобален, но за мен това е малко прекалено, поне докато не се установят трайни контакти с извънземни цивилизации.

Какво е културен патриотизъм? Да чувстваш Едвард Григ по-близък до душата си от стрината, която си тупа юргана на главата ти. Какво е верски патриотизъм? Да чувстваш по-близък до сърцето си сириеца-християнин отколкото помака от кърджалийско. Какво е национален патриотизъм? Да чувстваш стрината с юргана и помака по-близки от Григ и сирийския християнин. Във всяко има красота и достойнство.

Националните медии не са длъжни да стигат чак дотам. Те са комуникационен канал, който се обръща към потребителите в тяхното обобщено качество на нация, на народ (да не затъваме в различията между тези две понятия). Водещото при патриотизма е чувството на достойнство и чест от принадлежността. В емоционално отношение патриотизмът е любов, подобна на любовта към семейството и родното място. А щом е любов – трябва да се отглежда. Когато се самооценява, когато търси основание за самочувствие, човек винаги изхожда от две на пръв поглед противоположни самомнения – чувството за отлика и чувството за прилика: „аз имам особена и неподражаема стойност, защото съм българин (естонец, нигериец, виетнамец или някакъв друг), какъвто ти не си; но аз имам особена стойност, защото съм българин (естонец, нигериец, виетнамец или някакъв друг), каквито са стотици достойни и по-велики от мен българи (естонци, нигерийци, виетнамци или някакви други). Ето това е механизмът на патриотичното самочувствие, необходимо за душевното здраве на нацията. Това чувство може да се развие в обич и уважение към другите, но може да се развие и в омраза и презрение. Мисията на обществените медии е да помогнат да се случи първото.

Но за мен патриотизмът има и едно още по важно измерение – той е състояние, при което човек признава съществуването на нещо по-голямо от себе си, а това признание е най-големият дефицит на модерния свят. Модерният човек не вярва в съществуването на нещо по-висше от себе си и на нещо по-важно от индивидуалните си права. Ясно е, че общество, съставено от подобни членове, не е натоварено с голям енергиен заряд и няма кой знае какво бъдеще. Индивидуализмът, егоизмът и алиенацията не могат да бъдат почва за истински добродетели. Отделният човек е велик единствено тогава, когато има силата да подчини себе си, собствената си воля на нещо по-голямо и по-дългосрочно.

Ако приемем патриотизма и националната отговорност за основополагаща добродетел във философията на обществените медии, то лесно можем да очертаем и първостепенните им принципи.

Обществените медии и преди всичко националната телевизия трябва да си отговорят на въпроса: 1. Модерността ценност ли е за тях? и 2. Прогресизмът тяхна философия ли е? Комерсиалните медии се надпреварват коя от коя да е по-модерна във всичко – от емблемите и опаковките си до форматите и съдържанието – и го правят с много повече пари в сравнение с обществените. В резултат днес превъзнасят едно, а утре друго, често точно противоположното – това са правилата на модерността. Прогресизмът пък вярва, че всяко движение на историята може да е единствено във възходяща посока – към технологично, икономическо и социално усъвършенстване; всяко утре е по-добро от всяко днес, което пък е по-добро от всяко вчера. Историята, разбира се, показва съвсем друга картина – на цикличност, на възходи и падения, на раждане и изчезване на цели цивилизации, – но прогресистите отказват да забележат това. Сериозните медии не могат да си позволят да бъдат прогресисти, защото това ще означава да не казват истината на публиката си, а пък те са длъжни да я казват.

Отказът от пропаганда е друг важен принцип, произтичащ от основополагащите добродетели на обществените медии. Неговото спазване е съдбоносно в условията на хибридна война и фалшиви новини. Тази война е особено трудна за България, защото от една страна тя (слава Богу!) е православна, а от друга се стреми към ценностите на западната либерална демокрация. В което няма нищо страшно, докато тези две неща си стоят на местата и не се смесват, но за жалост в условията на хибридната война те се смесват. Смесват се по безобразен начин, който може да отблъсне честните хора и от едното и от другото. Ето защо българските обществени медии не могат да си позволят да легнат в едните или в другите окопи, особено ако вече са решили патриотизмът да е тяхна основополагаща добродетел.

Други принципи на обществените медии:

Запазване и правилен прочит на българската история и българската култура. Отказ от сълзливите митове, но и изтъкване на истинските достижения. Връщане към обективната интерпретация на затлачени от пропаганда личности и събития като Кирил и Методий, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, възрожденците и борците за национална държава, въстанията, войните, метежите, Фердинанд, социализма, перестройката, демокрацията и т.н. Правилният поглед към всичко това няма да ни лиши от източници на национално самочувствие, но ще облагороди нашата памет и ще я направи адекватна към истината, заради което никой няма да ни уважава по-малко.

Поддържане на висока езикова култура. В Италия установяването на национален книжовен език започва с Петрарка, но завършва чак през 50-те години на ХХ век с масовото навлизане на телевизията – ето такова е значението на медиите за езика и то не само в Италия, а навсякъде по света. А защо езикът е толкова важен ли? Ами защото езикът е средството, с което (и на което) хората мислят. Извън общите емоции и неопределените усещания човек мисли с понятия, а понятията се изразяват с думи. Колкото по-прецизна е системата на един език, толкова по-ефективни са онези, които мислят на него.

Дефиниране и налагане на основни морални стандарти – понятие за добро и зло, състрадание, смирение, прошка, творчество, духовно усъвършенстване. Как да се държат помежду си хората научават от съвестта си, от теорията и от усвояването на готови модели. В предлагането на последното медиите са незаменими.

Запазване и осмисляне на традициите и то не само аграрно-битовите. Освен кукерите, нестинарките и зарязването на лозите, има и различни други традиции. Има градски традиции, които най-общо наричаме „бабешко възпитание“, има професионални и съсловни традиции, има културни и научни традиции. Осъзнаването им като такива, пазенето и предаването им е част от вътрешното общуване на нацията, което до голяма степен се осигурява и от медиите.

Достоверна информация и качествена публицистика с ярка гражданска и творческа позиция на журналистите. От години комерсиалните медии изхвърлят сериозната публицистика, за да я заменят с развлекателни формати. Глупаво е обществените медии да се състезават на същата писта. Напротив, нека прибират журналистите (много от които ярки личности), които комерсиалните телевизии освобождават, и скоро ще могат да предложат съдържание, с което няма да може да се мери никой.

Обучение и възпитание на децата и то не само във фетиш към обективната наука, мултикултурализма и глобализма, а и в по-консервативни хуманитарни ценности. Като теми (но в никакъв случай не и като средства!) медиите трябва да вървят в синхрон с образователната система, за да се възпита у децата усещането, че „животът“ и училището не са два различни свята, които нямат никакви допирни точки.

Разбира се, финансирането на медиите е от съдбоносна важност. За да бъдат наистина обществени и независими, те трябва да се финансират по силата на закон, определящ за тях процент от БВП. Но това е тема на още по-голям разговор.

Така или иначе обществените медии, след като все още са начело на класацията по доверие на публиката, вървят в правилна посока. Остава да се разпишат и приемат и техните основни ценности, така че наистина да са адекватни обществени медии. И като се приемат, дълго след това да не се пипат. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: 1971 г. Борис Симеонов. Фотограф: Румяна Бояджиева, FB профил на „По света и у нас“

Tweet