Дясното отново се търкаля по земята: да се наведе някой да го вземе

(Интервю за „Банкеръ“)

 

Г-н Стамболов, управляващите зоват за стабилност, опозицията алармира, че държавата е в криза, а системите ѝ – в колапс. Заговори се за предсрочни избори. Вашият анализ на ситуацията какъв е? Ще успее ли управлението да се съхрани или опозицията ще го събори?

Ситуацията не е някаква нова и невиждана, че да се нуждае от специален анализ. Всяка опозиция вие, че държавата е круширала, времето е спряло и слънцето ще избухне всеки момент, ако правителството моментално не подаде оставка и не се проведат предсрочни избори. Не знам. Сигурно има някакви книги, където пише, че опозицията трябва да се държи точно по този начин.

В каква кондиция са управляващите и опозиционните формации?

Управляващите са добре, най-малкото защото световните икономически тенденции са възходящи, а вътрешните показатели не са лоши. Успоредно с това правителството успява да води разумна политика и ако допуска гафове, старае се бързо да ги поправя, което въпреки общия присмех, в крайна сметка прави добро впечатление.

Кондицията на опозицията. Истинската опозиция е БСП и тя не е в добра кондиция. Сякаш си взеха белята с последния си генерален секретар (така ли се нарича?). Научени да бъдат сдържани и да не си развяват кирливите ризи от прозорците на партийната централа, социалистите не могат да скрият, че се раздират от вътрешни противопоставяния. Стигнаха до там, че да водят тежки битки със себе си за поста на главния редактор на в. „Дума“.

Не знам дали ДПС трябва да бъдат разглеждани като опозиция. Те непрекъснато битуват в упорита надежда да станат управляващи по един или друг начин, дори и в рамките на текущия мандат. Така че не знам дали са опозиция. В каква кондиция са също не знам. Те са корпорация, чийто предмет на дейност по случайност е политиката. Какво става вътре в тази корпорация можем само да гадаем.

Да разглеждаме ли извънпарламентарните „сили“ като опозиция? Доколкото опозицията е парламентарна група, която гласува против групата на управляващите, не би трябвало. Доколкото обаче опозиция е всяка партия, която не е на власт, но страстно желае да бъде – то и извънпарламентарните са опозиция. Мъчат се да се групират по най-причудливи начини, правейки с това тежки идеологически и политически компромиси, които едва ли ще им бъдат простени. Тъй че – не, не им е добра кондицията.

Успява ли Бойко Борисов да запази образи си на юначен политик, който успява да балансира и да се справя с трудности, премеждия и провокации?

Не знам дали си поставя за цел да поддържа точно този образ. Но определено поддържа образ на човек, който, когато има да се върши даже и неприятна, тежка работа, отива да я свърши, без много да мърмори и да се обяснява: „Тарикат мъж не мрънка!“. В това е добър. А усилието му да управлява държавния кораб с минимум скандали, минимум засегнати и ядосани – изглежда съвсем автентично.

Паника ли издават действията на управляващите или опит да се отговори на обществените очаквания – увеличават бюджетните заплати, един преговаря с големи хранителни вериги да продават без печалба, друг чертае планове за таван на печалбата, предлагат здравна реформа…

Паника едва ли. Когато една власт се паникьоса, тя прибягва към насилие, не прави опити да се договаря и да угажда. Изброените във въпроса мерки са твърде различни. Увеличаването на бюджетните заплати е нормално и изглежда справедливо в условията на добри икономически резултати. Да преговаряш с търговци да продават без печалба е цирк – на знам чия идея е било. Изобщо, грешно е да мислим, че всичко, което вършат управляващите, се ражда в една и съща глава. Плановете за таван на печалбата е същото: левичарски популизъм. Управляващите трябва да внимават с такива „изцепки“, защото играта им е да минават за десни и да убедят десните избиратели да гласуват за тях. Това няма да стане с ляв популизъм, граничещ с болшевизъм. Що се отнася до здравната реформа, материята е достатъчно експертна и не се наемам да я коментирам. Но ако е вярно, че ще се прокарват изисквания за задължително застраховане в частни компании, това много намирисва на лобизъм.

От дни Волен Сидеров отново пълни новинарските емисии – ту със странни съюзи като този с Николай Бареков, ту с поредни ресторантски и пътни скандали, от вторник вечерта телевизията му спря и бяхме посъветвани да питаме правителството защо. С какво този образ успява да е част от политиката ни вече 13 години?

Волен Сидеров изобщо не е идиотът, който се опитват да го изкарат. Първоначално той натрупа капитал от електорално доверие, появявайки се месеци, а може би и години наред всяка вечер по телевизията. После успя във всяка ситуация да намира печеливша търговска ниша за партията си и да финансира по различни начини политическата ѝ дейност. Понякога прилича на едно малко ДПС.

Защо е спряла телевизията на Атака не знам – никога не съм я гледал. Но да отправяш въпросите за това събитие към правителството, в което имаш собствени министерски квоти, е малко нахално. Какво да се прави: понякога нахалството е обаятелно, избирателите са като добрите момичета – обичат лоши момчета.

Съюзът с Бареков не е странен. Те и двамата търсят свежа легитимация за себе си и са решили, че в момента това е консервативната вълна в Европа. Само че Бареков, доколкото знам, е в изолация в парламентарната си група, която пък от своя страна в следващия европарламент ще отстъпи пред нов консервативен алианс около партията на Орбан. Тъй че може би Волен Сидеров този път е заложил на грешния кон.

Какви са перспективите пред формацията „Обединени патриоти” и патриотичното у нас.

Така нареченото „патриотично у нас“ определено има бъдеще. В каква конфигурация обаче е трудно да се каже. Като цяло има два вида патриоти/националисти. Едните са еврофедералисти, другите са евроскептици. Скептиците виждат в ЕС недвусмислено зло, нещо, което веднага трябва да се напусне, защото ще ни повлече към гибел. Федералистите са убедени, че ЕС трябва да се запази като общ проект, но да минава през отечествата. Както участваш в общността си чрез своята цялостна и завършена, формално дефинирана личност, така и в европейската общност трябва да участващ чрез своето ясно дефинирано и обособено отечество. Никакви региони, никакви две или повече скорости, никаква наднационална бюрокрация. Това са в общи линии видовете националисти по отношение на Европейския съюз. В „Обединени патриоти“ има и от двата вида. Тъй че малко вероятно е да продължат в една евентуална следваща коалиция с ГЕРБ в същата конфигурация. Нека отпадат, но да не се разпадат, защото тогава ще дойде истинската клоунада.

Числата от социологическите проучвания циклят. Има спад в одобрението и доверието към институции и личности, но съотношението в общи линии се запазва. Показател за какво е това – хората са доволни или има мъртво вълнение, което , както знаем, може да избие и при някой незначителен повод? Откривате ли връзка с тезата на социолога Първан Симеонов, че у нас „трайно се настанява лузърско съзнание”?

Социологическите проучвания не показват нищо вълнуващо. В средата на мандата доверието към политическите субекти намалява, както спада и сексуалното влечение към дългогодишна съпруга. В това няма нищо симптоматично, нищо революционно. Това не показва, че хората са доволни, защото вече не могат да бъдат такива при никакви обстоятелства (и ме е страх, че рано или късно ще си платят за това); не показва също, че има някакво скрито напрежение, което чака да избухне и при най-малкия повод. Ако имаше, социологията щеше да го регистрира. Какво е имал предвид Първан Симеонов с израза „трайно се настанява лузърско съзнание” – не знам и не мога да коментирам. Звучи ми твърде неопределено…

Новият моден политически тренд е консерватизмът. Изведнъж се оказа, че у нас има толкова носители на „консервативни ценности” или поне претенденти, че май не остана политически терен за други играчи. Автентична тенденция ли е това или привнесена от Европа?

Да, така е. Това е очевиден тренд, в чието съществуване либералните елити не вярваха и му се присмиваха само допреди няколко години. Въпреки че конкретните (руски, европейски, британски, американски) консерватизми са различни, тенденцията е ясно забележима. Просто махалото се клати. Никога не е спирало. И когато възходящият тренд се забележи от всички, политическите спекуланти веднага се присламчват: днес „консерватори“ се наричат хора, които са били първо комсомоли, после дисиденти, след това демократи, после царисти, националисти, евразийци, а сега вече са консерватори. Утре сигурно ще подминат и тази гара и ще се пишат някакви други.

Изобщо, терминът „консерватор“ започна вече да се преекспонира. Всеки иска да е консерватор, начело с БСП. Това е смешно. В кръга на шегата можем да предложим една дефиниция, която да помогне на хората да се ориентират: истинският консерватор е човек, от когото никога няма да чуете: „Аз съм консерватор!“.

Демоде ли са идеологиите в класическия им вид ляво-дясно? Защо дясното и десните се маргинализираха?

При истинските идеи няма мода. В политиката има ляво и дясно, както и човешкото тяло има лява и дясна ръка. Светът е двоичен – плюс-минус, ден-нощ, мъж-жена, добро-зло и т.н. В политиката двоичността е представена като ляво-дясно, независимо как през вековете са се променяли термините и тяхното съдържание. Политиката съществува чрез лявото и дясното, точно както и материята съществува чрез протоните и електроните в атома.

Тези, които в България се наричат „десни“ или поне онази част от тях, която прибавя и гръмкия епитет „автентични“, се маргинализираха, просто защото не успяха да се задържат на висотата на идеите. В техните лидери хората видяха службогонци, готови на всичко, само и само да попаднат в парламента, а там вече да се договарят и коалират, да се групират и прегрупират както само те умеят най-добре. Спомнете си: Реформаторският блок попадна в управлението почти на майтап и се провали с гръм и трясък. Вижте: обединение от тъмносини реформатори, зелени еколози, леви либерали и розови и аз не знам какви вече. И всичко в името на този пусти парламент! Трагикомично.

Уличните протести стават все по-реактивни и остри, но и все по-ирационални. Друга тяхна константна характеристика е малобройността им. Защо хората в мнозинството си не реагират или поне не реагират адекватно? Емпатия ли ни липсва (към майките на деца с увреждания например), социална чувствителност (увеличените цени на енергийните услуги и хранителните продукти не са ли основателна причина), зрялост? Дискредитира се идеята за протест ли?

Уличните протести изобщо не стават по-остри. Напротив: изтъпяват и се формализират. Както и друг път съм казвал: ако се появи истински повод да се протестира, гражданите няма да излязат, защото знаят, че ще бъдат яхнати от умни и красиви самодейци с тъпани и вувузели и от политически „лидери“ изпълзели да оглавят улицата.

Майките на децата с увреждания са голяма и стара тема. Това е темата за извоюването на съсловни привилегии, които после пожелават за себе си и всички останали аналогични съсловия. Образува се нещо като съревнование кой ще изпревари другия и ще го надцака по справедливост и неотложност.

Да, идеята за протест се дискредитира.

Вашето обяснение за разнопосочните реакции за убийството в Русе? Някои бяха доста кресливи, манипулативни, имаше преиграване. Усещането е, че една трагедия и предизвиканият от нея гняв, страх и отчаяние беше използвана – политически, с користи или просто от глупост. На този фон дойде и безпрецедентната международна реакция – липсата на доверие в България ли я направи възможна? Какви са поуките, които можем да си извадим от този казус?

Да се говори толкова много за едно убийство е обида към жертвите на всички останали убийства, за които не се говори. Но човекът е такъв – „гнусотник беснеещ“ според определението в един от хумористичните разкази на фантаста Станислав Лем. Човекът се опиянява винаги, когато има да се обсъжда някаква сквернота; твърди че съпричастно страда, но всъщност е радостно приповдигнат, едно че и този път бедата се е случила на друг, а не на него, и второ – че има за какво да се клюкарства и да се хвърля кал по този или онзи. Едно е сигурно: ако някой затваряше усти, щеше да затвори и устите на онези, които твърдят това.

случи ли се ромската интеграция? Какво да правим с неинтегрираните роми от гетата?

Или няма законно признати малцинства и за всички законите се прилагат еднакво, или регламентираме малцинства и правим специални закони за тях. Това е голяма тема. По-добре да няма малцинства, защото тогава ще стане страшно. Всеки ще иска да е малцинство. И да се разшири списъкът с форми на законна самозащита на гражданите, включително и въоръжена. Тогава всеки – и циганин, и норвежец, и японец – хубаво ще си направи сметката, преди да извърши някой зулум.

Има ли очистителна сила скандалът? Или свикнахме с дозите – малко по малко до пълна безчувственост? Сега скандалите се застъпват един друг и не предизвикват реакция освен малко шум в медиите и шеги във фейсбук…

Не, скандалът има единствено обременяваща и унищожителна сила. Нищо очистително няма в скандала. Той вади най-лошото у човека.

Като заговорихме за фейсбук, превърнал се в трибуна (и трибунал) на куцо, кьораво, сакато и неуко да менторства и съди, стигаме до темата за медиите. Напоследък върху главите на журналистите се изсипват съвети, обвинения, обиди дори. Какво ги подхранва и до какво ще доведе тази ситуация?

Изсипват се обиди от страна на истерични хора с измамно чувство за собствена стойност, на които социалните мрежи дават лесна и безнаказана трибуна. Те обиждат и обвиняват всичко, което шава. И понеже журналистите шават повече от средно приетото за нормално, отнасят и повече помия. Разбира се, има и случаи когато журналистическата професия е направо опозорена от отделни свои представители и тогава помията е донякъде заслужена. Ситуацията, която описвате, няма да доведе до нищо, защото е разположена в шумна, но не особено ефективна среда.

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2018/10/19/4431.html

Свързани новини: