Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Ед Шийрън: Пътуване в образи“ от Ед Шийрън и Филип Бута Издава: „AMG Publishing“ Дата на публикуване: 31 декември...

Пламен Асенов за книгата на Валери Вергилов „Не си отивам кротък” /издателство „Жанет” 45, 2018 година, илюстрации – Марк Блан по картини на RASSIM/

Книгата на Валери Вергилов „Не си отивам кротък” се състои от вселенска тъга, сдържана ярост, блестяща мисъл и свободна игра с подредената поетична форма.

Мога да спра дотук, защото това казва всичко и би трябвало да е напълно достатъчно за всеки изкушен от поезията читател да хукне към книжарницата.

Няма да спра обаче, защото предизвикателството и удоволствието да се пише за тази поезия е равносилно само на предизвикателството и удоволствието да бъде прочетена тя по начина, по който е редно – издълбоко, до дъно.

Смятам книгата на Валери за една от най-добрите, които са се появявали в българския поетичен свят през последните поне 30 години. На всичкото отгоре, тя е и дебют, което допълнително подсилва основанията ми да го кажа.

Споменавам „дебют” само между другото, за сведение на околните. От гледна точка на самия Валери, това едва ли има особено значение, защото веднага се набива на очи, че неговият поетичен талант е от онази порода, която си се ражда напълно зряла и не губи време в излишни опити, а само в експерименти – ако правилно разбирате погрешното ми изразяване.

Книгата „Не си отивам кротък” е концептуална и споена от три части, озаглавени „Действащи лица и други случайности”, „Акизифатем” и „Език”. „В търсене на неизгубеното време”, гласи нейното подзаглавие, което веднага те хваща за ръката и те повежда към изключително интелектуалните и иронични пластове на всяка дума и всяка строфа от текста.

Поезията на Валери се разгръща като отчетлива идея за навлизането, не, по-скоро за неотменимото присъствие, на един силен личен поетичен свят във всички възможни пространствени измерения на духа – дължина, ширина и височина, плюс онова, четвъртото, което Св. Павел нарича „дълбочина”. И всичко това, разбира се, пуснато да плува свободно в относителното айнщайново време.

По тематичен и смислов обхват книгата се простира от Алфата до Омегата, от фолклора до квантовата физика, от Вийон до Вутимски – и далеч отвъд.

Тя е хомогенна и режисирана твърде майсторски, независимо дали Валери просто е събрал в нея отделни стихотворения, писани през различни периоди от живота си или специално ги е написал така, че да звучат /и изглеждат/, сякаш са писани през различни периоди.

Залагам на първото, но не бих се учудил и на второто. Поетът демонстрира страшно широк диапазон на поетично мислене, поетично знание и поетични умения, но явно притежава в изобилие и рядкото качество, наречено поетична мярка.

Той умее – и ясно го показва чрез всеки стих – буквално да си играе с тъй наречената форма по начин, че да я превърне сама по себе си в съдържание. В същото време е лаконичен, точен в изказа, горещ в мазето, хладен на фасадата и знае нещо много важно – не само откъде започва едно стихотворение, но и къде свършва то. А също – колко стихотворения е достатъчно да напишеш, за да затанцуват те върху иглата на живота ти.

Може би греша, защото не чета много поезия, а се опитвам да следя само най-доброто – но отдавна не съм срещал поет, не само български, който по такъв изумителен начин като Валери да познава и използва възможностите на класическия стих. А заедно с това – по такъв изумителен начин, както в асоциативната поема „Език”, да се отдава докрай на поривите на таланта си в полето на модернизма.

Ако вече изпитвате остра нужда от цитати като доказателство за казаното, прочетете си ги сами – „Не си отивам кротък” е в книжарниците, ако още е там.

А аз пък съм горд, че удържах на изкушението да цитирам. Това е твърде лесен начин читателят да бъде вкаран в заблуда, доколкото, за разлика от повечето други поети, при Валери Вергилов един стих изобщо не стига, за да видиш цялото стихотворение, едно стихотворение не стига, за да разбереш цялата книга.

Расизмът не е от вчера, а още по-малко е български патент. Но разликата между домораслата ни омраза към “чернилките” спрямо расизма в държавите, в които обществата са се преборили с робството по инициатива на белите, е в преобладаващата обществена нетърпимост към този форма на примитивизъм в т.н. “бели държави” ( както комплексарски и расистки се изразяваме по адрес на страните, които близо 2 милиона българи признаха за по-добро място за живеене, работа и образоване). . 

Нищо подобно не видяхме при поредната вълна на омразата към ромите в България. Тук  върху нея сърфират хора от всякакви социални групи. Отношението към темата не зависи много от образованието на конкретните индивиди. Хора, които могат да бъдат определени като демократи по основните критерии на демокрацията, “зациклят” в момента, когато стане дума за “циганската престъпност”, присъединявайки се към мнозинството. То препоръчва различни форми на държавно спонсорирано насилие по колективен етнически признак като единственото лекарство за спасяване от “циганската наглост” ( по вицепремиера Каракачановм). Има и изключения, но те потвърждават правилото.

Преди всичко нашенска особеност е, че расизмът се проявява не толкова спрямо липсващите на практика в България контрастно различни чужденци. Вълните от озверели тъмни емигранти,с които ни плашеха и върху които най-кресливите патриотари изплуваха толкова успешно на върха на пяната в най-новата си политическа кариера, така и не се състояха.

Ето че същите роботърговци, които продават на публиката омраза по расов признак, се върнаха към разпалването на чувствата срещу изпитания вътрешен враг – срещу хора, които живеят много векове тук. Да си ходят в Индия, е сред най-щадящите “препоръки” спрямо тях. Защото на митингите на “Атака” направо скандират “циганите на Сатурн” ( аналогията със сапуна и концлагерите може да бъде оспорена само от най-големите лицемери сред тях, но дори и те не си правят този труд). 

Във връзка с актуалната тема за побоя на двама души от малцинството над един от мнозинството у нас предлагам аналогичен пример от цивилизованата Шотландия. Там през август  миналата година двама местни расисти пребили българския гражданин, търговеца на вестници Илхан Ахмедов с крясъци “ да ни си мислите, че вие сте мнозинството”. Сега историята се разчува поради факта, че Ахмедов ( на снимките) е разпространил видео от побоя като доказателство, че съдът несправедливо е оставил на свобода единият от побойниците.

Случаят е подхванат от в. “Дейли мейл” , един от най – знаменитите таблоиди в света, залагащи на сензационността. Ако го сравним с нашите жълти медии обаче е смайващо, че “Дейли мейл” не просто застава на страната на българския гражданин с мюсюлманското име, но третира въпроса изцяло на плоскостта на заклеймяването на британското правосъдие именно заради това, че не е откроило расисткия мотив за побоя. 

Заглавието на публикацията в “Дейли мейл” акцентира с големи букви именно върху факта, че единият от двамата нападатели на българина е отървал затвора. На скандалния таблоид това му се струва най-големият скандал.

“Bulgarian newsagent releases shocking CCTV of his vicious beating at hand of thugs shouting ‘This is our country’ outside his Scottish shop – after one of them AVOIDS jail” https://www.dailymail.co.uk/news/article-6577609/Bulgarian-shopkeeper-releases-CCTV-vicious-beating-hand-thugs-Scotland.html

Описвайки сцената на насилието в шотландския град Мъсълбърг, “Дейли Мейл” се възмущава спрямо пуснатия под гаранция Дъглас: 

“Douglas can be heard telling Ilhan and his wife, Aysel, 37: ‘Do you think white British are a minority whilst you are majority?’ ( Дъглас може да бъде чут да казва на Илхан и на 37 годишната му съпруга Айсел: “Мислите ли, че британците са малцинство, а вие сте мнозинство”?).

На жълтите павета може да срещнете подобно отношение, но в жълтите сайтове в България и дори във форумите на такива, които изобщо не са като тях, случаят е точно обратният. В тези развъдници на омразата цари еднообразно многообразие от колективно заклеймяване от позицията на расовото превъзходство – при това без да сме имперска нация, която да се гордее с факта, че е владяла половината свят.  

Тъжният извод е, че у нас стандартите се определят от низките страсти на нискочелите, от които се влияят и онези, които са чели повечко. Вместо да е обратното. 

Share on Facebook

Nieman Lab провежда допитване до над 200 американски медии за очакванията им за развитието на медийната индустрия през 2019 г., включително и за бизнес моделите и основните източници на финансиране.

Две таблици, които показват общи нагласи. Nieman Lab извежда в заглавие акцента, че една трета не очакват помощ. Но приблизително толкова разчитат на фондации и неправителствения сектор, докато  само един от всеки девет има  очаквания, свързани с държавата:

Въпреки че вниманието към връзката с аудиторията се покачва непрекъснато и абонаментът заема все по-важно място в източниците на финансиране, рекламата остава важна, подчертава изданието:

Онзи ден се зачетох в една статия главно заради заглавието ѝ: „Юруш на „консерватизма“ или новата мания на българските националпопулисти“. Статията е без автор, подписана е като колективно умотворение, тоест някой по-духовит коментатор би могъл да я разглежда и като фолклор. В самото начало на текста се казва така: „Вече не е достатъчно да си просто популист, националист, патриот, да громиш Европейския съюз и да проклинаш западните инвеститори. За да си в крак с новия политически тренд, идващ от САЩ и Европа, трябва да си „консерватор“. И после се прави поименен преглед на всички политици, претендиращи да ги зоват консерватори. В този преглед нито има нещо ново, нито нещо неизвестно, нито пък се прави свеж анализ с шокиращи изводи. Защо тогава е написано това колективно умотворение? Защо е публикувано с толкова сочно заглавие, че грабна даже такъв преситен от медии човек като мен?

Просто е: за да се предефинират позиции чрез подмяна на понятия. Нали помните, че тоталитарния социализъм го наричаха не просто „демокрация“, ами чак и „народна демокрация“. Игра на думи.

Абсолютно вярно е, че всякакви политически конформисти се стараят да са в крак с модата. Днес все по-често „консерватизъм“ наричат онова ново, което ще дойде да измете омръзналия ни „либерализъм“. Помните ли как през 1989 дойде „демокрацията“, която скоро се превърна в „преход“. Игра на думи.

Преди време имаше социализъм и капитализъм, после станаха „ляво“ и „дясно“, сега са „либерализъм“ и „консерватизъм“, въпреки че нито това, което наричаме „либерализъм“ има нещо общо с либерализма, защото е по-скоро социализъм и нещо като неомарксизъм, нито пък онова, което наричаме „консерватизъм“ има нещо общо с консерватизма, защото е по-скоро национализъм, а всички знаем, че консерватизмът е реакция именно срещу триумфа на нациите и замяната на монархиите с републики. На практика разделението не е по-различно от това в детските книжки – индианци и каубои, стражари и апаши, добри мутанти и лоши мутанти и т.н. С тази разлика, че докато при мутантите от самото начало е ясно кои са добрите и кои са лошите, то при „либералите“ и „консерваторите“ всичко подлежи на доказване. Всеки се кълне, че именно той е добрият, а другият е лошият и обратно. Игра на думи.

Шапка им свалям, след като успяха да превърнат и „патриот“ в мръсна дума!

Механизмът е прост. Взимате, да речем, една детска градина. На Йордановден, в контролираната среда на закрития басейн, дечица в носии вадят кръста и играят хоро под умилените погледи на педагогическото ръководство, районния кмет и представители на БПЦ. Случаят е съвсем действителен. Лагерите веднага се консолидират – „консерваторите“ (патриотите, националистите) са трогнати и хвалят усилието да се пазят традициите живи (макар че да се играе хоро във вода е традиция някъде от 90-те години на 20 век, по-съвременна даже от шопската салата); а пък „либералите“ (космополитите, гражданите на света, надарени да разбират неговата култура) скачат в защита на цивилизацията и добрия вкус. Даже професорът по фолклорни изкуства и водещ специалист в областта на класическата фолклорна култура и пост-фолклорните ѝ прояви – Георг Краев – определя случилото се в детската градина като „самодейност“ и „псевдотрадиция“, казвайки: „Трябва да бъдем внимателни в умението да пазим българщината“. Като цяло детската градина е наречена „религиозна“ и в мрежите вече за нея говорят именно като за такава, когато искат да я наругаят. Игра на думи.

Ето как и „религия“ може да стане мръсна дума като „патриот“. Какво да кажем за думата „консерватор“?

Тръгнала като синоним на монархист, контрареволюционер, надменно презираща буржоазията с дръзките ѝ претенции, минала после през значението за сравнително богат и образован човек, доволен от статуквото, думата „консерватор“ финишира в наши дни като обида за неук простак (обикновено русофил), с ярко манифестиран лош вкус и най-вече, танцуващ хоро където му падне.

Помня, преди много години, още когато блоговете и социалните мрежи бяха любопитна новост, ме поканиха заедно с един популярен и днес общественик да говоря пред студентите в журналистическия факултет за спецификите на тази нова форма на комуникация. Чужд на всякакъв идеологически предумисъл, но може би от уважение към студентите, бях се облякъл с костюм, докато колегата общественик се носеше като планинар. Тогава той каза: „личи си консерваторът: костюм, връзка…“. Оттогава започнахме най-приятелски да си говорим на „консерво“ и „толераст“, защото той беше в група с други общественици които проповядваха толерантност (тогава също сравнително нова дума в медийния речник) към хомосексуалистите. Забележете: именно „толераст“, а не „либераст“. „Либераст“ стана едва по-късно. Тогава консерваторите бяха малко (както впрочем са и сега в нашата силно неконсервативна страна), а всички десни бяха по подразбиране либерали, защото искаха капитализъм с конкуренция и свободен пазар, граждански права и свободи и пр.

По онова време всички бяха и проевропейци и „западни чуждопоклонници“, както биха ги нарекли при Тодор Живков, защото все още не бяхме влезли в ЕС и бъдещите „либерли“ и „консерватори“ си въобразяваха, че като влезем, небесата ще се разцепят като голям кореком, за да се изсипят върху нас пачки долари, мерцедеси и радушни скандинавски момичета по бански. Тогава не можехме да повярваме, че някой ще тъгува по социализма и Съветския съюз.

По времето на „толераст“ думите „либерал“ и „консерватор“ все още не са били обидни. Голяма драма ли е една дума да стане обидна според употребата си? По принцип не е. Било е време, когато „фашист“ не е звучало така зловещо като днес. Също и „комунист“.

Защо тогава, след като не е чак такава драма, ги говорим тези неща?

Защото играта с думите, тяхната подмяна е опасна. Думите затова са думи, защото имат някакво значение, защото са знаци на истински неща, а не само шум в ушите. В продължение на векове хиляди висши духовници (на практика цветът на европейската интелигенция) са изработвали и записвали догмите и каноните на църквата, за да тежи всяка отделна дума и да няма спор какво означава. Именно затова са „догми“ (безусловни истини) и „канони“ (закони, еталони) – понятия, към които се отнасят други понятия, за да бъдат обяснени.

Мисля, че думите, с които наричаме философските, обществените и политическите идеи, трябва да бъдат, хайде, ако не догми и канони, то поне термини, които да се употребяват с нужната хигиена. Какъв градивен спор може да произлезе между двамина, единият от които под „либерал“ разбира активист във феминистки поход на плюшената вагина, а за другия „либерал“ е хищен капиталист, който иска да изхвърли държавата от икономиката и да умори пенсионерите от глад. Какъв?

Не знам как е по света, но тук, в стремежа си да сразят опонента, са на път да изпразнят думата „консерватизъм“ от съдържание – еди-кой-си бил казал, че е консерватор, следователно всеки, който е консерватор, е като него. Ами, еди-кой-си може да каже каквото си иска. Малко ли бездарници се наричат поети, трябва ли заради тях да се присмиваме на всеки поет?

И за да завършим там, откъдето започнахме – не, не всеки популист е консерватор; не, не всеки, който „громи Европейския съюз“ е консерватор – напротив, тези консерватори, които познавам и които бяха такива още преди да се подеме кампанията по очернянето на думата, в болшинството си са еврофедералисти, а не евроскептици, те искат единна Европа и даже не по модела на Съединените щати, а по модела на Хабсбургската монархия. Знаят ли тези, които внушават, че „консерватор“ е такъв, който „проклина западните инвеститори“ и играе мъжко хоро в реката на Йордановден, знаят ли те какво представлява и как е устроена Хабсбургската монархия? Не съзират ли в нейната философия някакъв вариант за Европа?

Очевидно не. За тях е по-лесно с класова омраза да нарекат интелигента „интелихент“ и да го презират от висотата на собствената си некомпетентност, сравнявайки го с гротескни фигури по свой избор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимки: Mediapool; Колаж: Днешни консерватори пред паметника на бащата на консерватизма Едмънд Бърк от английския скулптор Джеймс Хавард Томас, 1894.

Tweet

На 11 януари 2019 Евростат публикува данни за потребителските разходи на домакинствата по предназначение и по държави в ЕС (инфографика).

През 2017 г. домакинствата в Европейския съюз (ЕС) изразходват 8,5% от общите си разходи за потребление за отдих и култура. Това представлява общ разход от над 710 милиарда евро – 4,6% от БВП на ЕС или 1400 EUR на всеки жител на ЕС.

Дания и Швеция изразходват най-голям дял от разходите на домакинствата за отдих и култура, а  Гърция –  най-малко:

Между 2007 и 2017 г. делът на разходите за отдих и култура  в общите разходи на домакинствата спада в повечето държави от ЕС. Покачване се отбелязва в Словакия (от 9,0% през 2007 г. до 10,4% през 2017 г.) и Литва.

Слабо покачване има и в България (от 7.5% на 7.9%), но нивото  остава под средното за Съюза.

Данните от Евростат

Единствения руски космически телескоп на апарата 'Спектър-Р' , влизащ в проекта 'Радиоастрон' , е спрял да приема команди от Земята, но при това продължава да изпраща данни към Земята. Това е съобщил на 12 януари директорът на Астрокосмическия център на Физическия инсититут към Академията на науките Николай Кардашев

Ах, тези французойки! „Добър ден, тъга“ (изд. „Фама“) на Франсоаз Саган е наръчник как да съсипеш живота си, ако притежаваш достатъчно интелигентност, чувствителност към другите и пасивна агресия, в три лесни стъпки: 1. Бъди добронамерена и осъзнавай грешките си; 2. Искай това, което смяташ, че искаш на мига; 3. Изгуби контрол. Бонус точка: Не прощавай!...