Дейвид Камерън във Вашингтон: не специален, а полезен

В отношенията със САЩ съвременните британски премиери попадат в една от следните три категории: емоционално проамерикански, прагматично проамерикански и Едуард Хийт. Първата категория, която тръгва от Уинстън Чърчил през Харолд Макмилън до Гордън Браун, е най-помпозната. Сумира я речта на Тони Блеър на вечерята в Белия дом през 1998 г., в която той цитира военновременните библейски думи на Хари Хопкинс към Чърчил: “Твоят народ ще бъде и мой народ, а твоят Бог - мой Бог, докато свят светува”.

Втората категория, простираща се от Клемент Атли през Харолд Уилсън до Джон Мейджър, едва ли е по-слабо ангажирана със значението на трансатлантическия съюз, но гледа определено по-малко романтично на тези отношения. Съдейки по неотдавнашните му изказвания, Дейвид Камерън използва първата си визита във Вашингтон като премиер, за да кандидатства за членство във втората група. Умна глава.

Камерън правилно подчерта тази седмица, че грижата за здравето на англо-американските “специални отношения” е типично британска мания - досадно симптоматична за продължаващата екзистенциална несигурност на страна, която нейният премиер с освежаваща искреност призна за “младшия партньор” в съюза.

Както се изрази той, е разочароващо (по-подходящата дума би била “жалко”) толкова много думи да се изписват за атмосферата на отношенията: какъв е езикът на тялото между президента и премиера, дали дадена среща помежду им е мимолетна или официално двустранна, колко продължава, в коя част на Белия дом протича и прочее. Срещата на Камерън с Барак Обама снощи предизвика още един пристъп на тази печално предвидима глупост.

Министър-председателите консерватори често имат по-малко задръжки към трансатлантическите отношения от колегите си лейбъристи, поне през последните години. Истинско облекчение е да чуем как Камерън отхвърля намеците за “идеалистично мечтателство” спрямо специалните отношения и отрязва пътя на “сляпото верноподаничество” към Вашингтон.

И все пак истината е, че Камерън, както и Обама, е движен от събитията и освен това реагира на настроенията на избирателите. Двамата са лидери в епоха, в която големи транснационални проекти от всякакъв вид, независимо дали ръководени или не от Вашингтон, спряха да дават плодове или изпаднаха в немилост. Сянката на провалите в Ирак и Афганистан си остава дълга. Неуспехът в Копенхаген също.

Напоследък, и не само в Европейския съюз, търсенето на координиран отговор на международната финансова криза е разочароващо немощно. Не е изненада, че припокриващите се мрежи на тесен национален интерес, които Уилям Хейг дискутира в ключовите си външнополитически речи, стават толкова привлекателни. В някои отношения този национален прагматизъм е добре дошъл след високомерието от близкото минало. Но той идва също така за сметка на ефективността и прогреса.

Камерън е във Вашингтон не като атлантически ясновидец, а като поредния гостуващ лидер, който трябва да защитава интереси, да придвижва проекти и да решава проблеми в разговорите си с президент, който не е особено съпричастен, макар и не враждебно настроен, към Великобритания и Европа.

Визитата съвпадна с ужасиите на Бритиш петролиъм в Мексиканския залив, които може би отшумяват на океанското дъно, но продължават да бъдат политически невралгични на сушата и е под знака на неуталожения гняв на САЩ от освобождаването на осъдения бомбаджия от Локърби. Камерън трябваше да се оправя с тези неща в крачка, като пренареди графика си и обеща да разгледа документите във връзка с атентата.

По-обезпокояващо е, че по сложни проблеми като Афганистан, Иран и световната икономика, той е по-загрижен какви са реакциите у дома, отколкото как те да бъдат подхванати ефикасно. Ненатрапчивият прагматизъм на Камерън бележи похвална промяна на тона след морализаторството и хвалбите от близкото минало. Но големите проблеми трябва да бъдат решавани, а не само управлявани.

По БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: