Недоимък

08/29/10 21:40
(http://e-vestnik.bg/)

сп. Либерален преглед

Тони Джад със семейството си. През последните две години историкът беше обездвижен от т.нар. болест на Гериг, но продължи да твори. Снимка: нпр

Б. р. - големият британски историк и публицист Тони Джад почина на 6 август на 62-годишна възраст. Това е една от последните му статии, публикувана в The New York Review of Book.

Жена ми най-сериозно съветва китайските ресторанти да доставят ястията за вкъщи в картонени кутии. Децата ми са потискащо добре осведомени относно всичко, свързано с промяната на климата. Нашето семейство е екологическо: според неговите стандарти аз съм някаква пред-греховна останка от времето на екологическата невинност. Но кой търчи из апартамента, изключвайки лампите и проверявайки дали не капе някоя чешма? Кой обича да ремонтира и поправя развалените уреди във времената на моменталната подмяна? Кой рециклира хранителните отпадъци и запазва старата опаковъчна хартия? Синовете ми побутват приятелите си: татко е израсъл в бедност. Не е вярно, поправям ги аз: аз съм израсъл в недоимък.

След войната всичко беше в недостиг. Чърчил беше ипотекирал Великобритания и довел Съкровищницата до фалит, за да победи Хитлер. Облеклото се разпределяше до 1949, евтините и прости „практични мебели“ до 1952, храната до 1954. Тези правила бяха отменени за кратко заради коронацията на Елизабет през юни 1953: на всекиго беше позволено да получи допълнително по половин килограм захар и по 300 грама маргарин. Но това упражнение по ненужна щедрост послужи само като допълнително подчертаване на нерадостния режим, в който преминаваше ежедневието.

За едно дете купонната система изглеждаше като част от естествения ред на нещата. Действително, дълго време след като всичко това приключи, майка ми продължаваше да ме убеждава, че „бонбоните“ все още били разпределяни. И когато аз протестирах, че приятелите ми от училище изглежда имаха неограничен достъп до тази благинка, тя обясняваше неодобрително, че родителите им сигурно ги купуват на черния пазар. Приказките й изглеждаха доста убедителни, защото наследството от войната се виждаше навсякъде. Лондон беше нашарен от бомбени дупки: там, където някога беше имало къщи, улици, гари или складове, сега се виждаха големи открити пространства, покрити с мръсотия, обикновено с дупка по средата, където е паднала бомбата. В ранните 1950 години неексплодиралите амуниции бяха вече прочистени и местата на бомбите – макар и оградени – не бяха опасни. Тези импровизирани игрални площадки бяха непреодолимо изкушение за малките момченца.

Купонната система и субсидиите означаваха, че най-основните неща в живота бяха достъпни за всички. Благодарение на следвоенното лейбъристко правителство децата имаха право на цяла редица здравословни продукти: безплатно мляко, но също и концентриран портокалов сок и рибено масло – което се получаваше само в аптеките, след представяне на документ за самоличност. Портокаловият сок идваше в квадратни, подобни на медицински стъклени бутилки и тази асоциация никога повече не успя да напусне съзнанието ми. Дори и днес една пълна чаша със сок пробужда у мен някакво странно, потискано усещане за вина: по-добре да не я изпивам наведнъж. За рибеното масло, налагано на майките и домакините от доброжелателно-настойчивите органи, по-добре да не казвам нищо.

Ние имахме късмет да живеем в апартамент директно над фризьорския салон, в който работеха родителите ми, но мнозина от приятелите ми живееха в доста мизерни или временни жилища. Всяко британско правителство от 1945 до средата на 1960-те поддържаше голямомащабни проекти за обществени жилищни сгради: и въпреки това нищо не достигаше. В ранните 1950 ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 08/29/10 21:40 http://e-vestnik.bg/9858/nedoimak/