Борис II и войната с Русия през Х век

09/15/10 21:45
(http://e-vestnik.bg/)

Борис II и войната с Русия през Х век

Доц. Пламен Павлов

Драматичните изпитания за България през втората половина на Х в. имат своето особено, “двойно олицетворение” – синовете на цар Петър, внуците на Симеон Велики, братята Борис и Роман. Нашествието на киевския княз Светослав Игоревич (един средновековен български хронист го е нарекъл “плен руски”), последвалата византийска окупация на източните български земи, неколкократното плячкосване от чужди войски на богати градове като Велики Преслав, Пловдив, Дръстър (Силистра), всички тези “ратни беди” причиняват смъртта на хиляди тогавашни българи, носят страдания и изпитания за целия български народ…

Такава е епохата на царете Борис ІІ (969-971) и Роман (978-991), която ще се опитаме да обрисуваме накратко.

Едва ли е нужно да доказваме, че цар Борис II (968-971) е сред най-слабо познатите средновековни български владетели. Син на “светия цар Петър” и Мария-Ирина, внук на цар Симеон Велики и правнук на неговия противник император Роман I Лакапин – това е “рамката”, в която остава и днес Борис ІІ. Нещо повече, в нея той е трябвало да живее и да доказва себе си, при това в условията на “дълбок” или “вечен мир” между двете християнски държави. Тези “първокласни” дадености се оказват илюзорни. Българският принц прекарва години наред в Константинопол фактически като български заложник пред византийското правителство. Той царува за около две години във Велики Преслав, като в по-голямата част от това време се намира в условията на мним “съюз” с киевския княз Светослав. Този “съюз”, представян години наред като свидетелство за “българо-руската дружба”, на практика е “почетен”, а в същност унизителен плен. Руската агресия е онзи фатален удар, който предопределя гибелта на Първото българско царство.

Върху Борис ІІ тегне тежката присъда на историци проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев и др., според която той е слаб, безволев, застъпник на “зловредното византийско влияние” в България. Един от куриозните примери за забравата, тегнеща над Борис ІІ, е в най-новата ни история. Става дума за несъществен, но куриозен спор между български министър-председател и журналисти относно “номерацията” на царете. Въпросният политик погрешно нарече “Борис ІІ” не някой друг, а … цар Борис ІІІ (1918-1943)! Нещо повече, премиерът на България спореше с опонентите си, че след княз Борис І не си спомня да е имало друг владетел със същото име…

* * *

Когато през есента на 968 г. цар Петър получава удар и се оттегля в манастир, българската дипломация успява да върне във Велики Преслав неговите синове Борис и Роман. Според византийският хронист Йоан Скилица това е сторено от самата Византия, за да спре “… напредването на Комитопулите…” Оттук се гради невярната теория за “въстание” в западните земи, създаването на паралелно “западно царство” и т.н. Вероятно в България е съществувала опозиция, най-малкото борба за власт вследствие на изненадващия удар на Светослав и още по-изненадващото физическо рухване на цар Петър. Логично е синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил да са сред най-активните фигури в българския политически живот, най-малкото силните им позиции след 971 г. го предполагат. В какво се състои тяхното “напредване” или дали не става дума всъщност за събитията през 976 г., както мислят повечето учени, е трудно да се каже.

На кого са били опозиция четиримата братя, за да будят опасения във Византия? В тяхното антивизантийско поведение не можем да се съмняваме, но това ни най-малко не означава, че те са принципиални противници на цар Петър и неговите синове. Напротив, не е изключено, ако съдим по бягството на Борис и Роман именно при тях през 978 г., синовете на комит Никола да са между най-близките хора на легитимните владетели във Велики Преслав.