Пророчеството на Пулицър и битката за оцеляване на журналистиката в САЩ

Проф. Милко Петров. Снимка: Личен архив

Погледната от Европа, Америка изглежда като гигантски изпитателен полигон, на който процесът „идея-изобретение-масов пазар“ се върти с шеметно темпо. В САЩ всичко избуява бурно, достига върховна зрелост и отмира с трескавата динамика на тропическия ареал. Автомобилът, киното, телевизията и десетки други интелектуални рожби на Стария континент само за няколко години се превръщат в неизменен атрибут на американския дом и в емблематична ценност на американската цивилизация.

Но шансът на растежа е даден не само на перспективното и практичното: в САЩ дори негодното и нежеланото се изтласква от общественото съзнание не надолу, а нагоре – към сцената, към пълното отиграване, към тоталното изчерпване. Така кошмарите на Европа се превръщат в пъстрите сънища на Холивуд, потенциалните американски диктатори стават телевизионни посмешища, а яловите социални експерименти (плановата икономика, Сухият режим) се издухват от торнадото на публичната дискусия.

Този ефект на социалния тропик неведнъж е бил обясняван с просторите и природните богатства, с липсата на военни действия и с мултинационалния генетичен потенциал, с либералния модел и с историческия късмет. Но ако просторите са овладени, ако либералният модел действа, ако културните различия не прерастват в кървави етнически сблъсъци, обяснението трябва да се търси и в още един феномен: журналистиката. Тя е и режисьорът, който извежда всичко на сцената, и критикът, който светкавично оценява плюсовете и минусите, и весталката, която показва кое има право на живот и кое – не.

Няма друга страна, в която журналистиката да определя така категорично формите и стила на комуникацията между властници и управлявани, да въздейства толкова пряко върху политиката и икономиката, да участва така дълбочинно във формирането на националните ценности.

Ако не се създава под напора на съдбовни обществени очаквания, журналистиката е повече занаят, отколкото призвание. Поне такова е доминиращото европейско разбиране за нея. От това пренебрежително допускане логично следва, че щом журналистиката не е свободна да бъде върховен съдник, защо тогава да не й вменим задължението да бъде поредният чиновник в чакалнята на властта? – така поне разсъждават европейските политици от осемдесетте години на ХIХ век, когато започва ерозирането на европейския либерален модел. Подобни са разсъжденията на повечето европейски държавници и политици – от Бисмарк до Клемансо, от Дизраели до Кавур.

Ако не дефинира категорично своята пристрастност, то според авторитетите на ХIХ век журналистиката не заслужава да бъде „causa sui“, тоест да бъде кауза, преследваща свои собствени цели. Разграничението е безпощадно – или журналистика придворна, съгласно тривековната европейска традиция, или журналистика партийна, барикадна, партизанска – такава е алтернативата, която времето предлага на тогавашната преса.

Едно изключение в подобно ограничаващо свободния дух противопоставяне предлага американската журналистика. Стартирала като комерсиална, превърнала се в пламенен трибун през Войната за независимост, която освобождава Северна Америка от британската опека, американската преса демонстрира една учудваща способност да се самодефинира адекватно в различни обществени ситуации, като разработва самобитен модел на самосъхраняване и развитие. Нещо повече, тя превръща този модел в основа за просперитета на обществото, в условие за неговото развитие и икономическо обогатяване. Ето, това е първото основание да се разглежда журналистиката като структурно определящ елемент в американския социокултурен модел, като влиятелен и динамичен фактор в обществения живот, който не просто изразява, но и поражда обществен живот.

Журналистиката не може пряко да променя света, освен в случаите на изключителни обществени очаквания, когато спасителната формула се търси практически навсякъде – от вестника, през религиозната проповед, та чак до спиритизма и месианското бълнуване. Но журналистиката със сигурност има призната привилегия да изразява света и търсещото изход обществено съзнание адекватно. Това й признават всички теоретици на всекидневната журналистическа словесност, които са категорични за способността й да бъде чувствителен, резониращ екран на социалната драма.

Не създава ли журналистиката обаче своя ...

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител