11/29/10 22:30
(http://e-vestnik.bg/)

Възможно ли е щастие по проект?

Гретхен Рубин. Снимка: личен архив

Винаги съм живяла с неопределеното очакване, че ще надрасна своите ограничения.

Един ден просто щях да спра да навивам косата си с пръст, да нося непрекъснато маратонки и да ям овесени ядки за закуска, обяд и вечеря. Щях да помня рождените дни на приятелите си, да се науча да работя с „Фотошоп” и да оставам непреклонна пред молбите на дъщеря ми да й позволя да гледа телевизия, докато се храни. Щях да чета Шекспир, да отделям повече време за забавления и повече да се смея, да се отнасям по-добре с другите хора, да посещавам по-често музеи и да шофирам, без да изпитвам страх.

Един априлски ден, в утрин като всяка друга, аз внезапно осъзнах реалната опасност да пропилея живота си. Докато се взирах навън през опръсканото от дъжда стъкло на един градски автобус, усетих как годините неусетно се изнизват. Тогава се запитах: „Какво искам от живота?”. „Ами… искам да бъда щастлива”, отговорих си сама. Но никога не бях се замисляла какво ме прави щастлива и как бих могла да стана още по-щастлива.

Не можех да се оплача от живота си. Бях омъжена за Джейми, висок и тъмнокос красавец, голямата любов в моя живот; имахме две очарователни дъщерички: седемгодишната Елиза и Елинор на годинка; бях изоставила адвокатската професия и се занимавах с писане; живеех в любимия си град Ню Йорк; радвах се на чудесни взаимоотношения с моите родители, сестра ми и най-близките роднини; имах приятели; бях здрава; все още нямаше нужда да боядисвам косата си. Ала твърде често се случваше да се ядосам на съпруга си или на техник@ от кабелната телевизия и да стигна до разправия с тях. Чувствах се потисната след всеки незначителен неуспех в работата. Бях се отчуждила от доста стари приятели, бях станала раздразнителна, страдах от пристъпи на меланхолия, несигурност, апатия и безпричинно чувство за вина.

През замъгленото от дъжда стъкло на автобуса видях две фигури да пресичат улицата – една жена на моята възраст се опитваше едновременно да държи чадър, да говори по мобилния си телефон и да бута детска количка, в която имаше дете, облечено в жълт дъждобран. Сепнах се, защото внезапно разпознах себе си в тази жена. „Това съм аз”, помислих си. Имах почти същата количка, мобилен телефон, часовник с аларма, апартамент в близкия квартал. Пътувах с автобуса всеки ден, за да прекося парка в едната или в другата посока. Не го бях осъзнавала досега, но това беше моят живот.

Не бях в депресия, не преживявах криза на средната възраст, но определено страдах от особен вид неразположение, характерно за зрелите хора – едно ясно изразено чувство на неудовлетворение и неверие не ме напускаше вече доста време. „Възможно ли е това да съм аз - питах се, когато вземах сутрешния вестник от пощенската кутия, или сядах да прегледам електронната си поща, - наистина ли това съм аз?” С приятелите ми често се шегувахме по повод това усещане, което помежду си наричахме „красивата къща”, понеже всички бяхме преживявали по едно или друго време необичайния шок и съпътстващото го осъзнаване, подобно на героя от песента на „Токинг Хедс” „Веднъж в живота”: „Тази красива къща не е моя”, пее вокалистът Дейвид Бърн.

Това наистина ли е моят живот, питах се с недоумение и си отговарях: Да, това е твоят живот.

Но макар и на моменти да чувствах неудовлетворение и някаква празнота, все пак не забравях колко съм щастлива. Когато се будех нощем, а това често се случваше, ставах от леглото и ходех от стая в стая, за да погледам съпруга си, който спеше сред ...

Публикувана на 11/29/10 22:30 http://e-vestnik.bg/10513/vazmozhno-li-e-shtastie-po-proekt/
Facebook TwitThis Google del.icio.us Digg Svejo Edno23 Email

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване