Сирия не е готова за въстание

Амар Абдулхамид

Денят на гнева, организиран по призива на членове на сирийската опозиция зад граница миналите петък и събота в Сирия, се провали. Единственото масово присъствие, забелязано през тези два дни по улиците на големите сирийски градове, беше на силите на реда.

Явното струпване на толкова служители на силите на реда показа обаче, че режимът беше притеснен, но притеснени очевидно бяха също сирийският народ и активистите, за които се предполагаше, че трябва да изиграят водеща роля в Деня на гнева. Прекалено големият терор, характеризиращ живота в полицейската държава, в която се превърна Сирия през последните пет десетилетия, продължава да диктува темпото там.

Сирия определено не е Тунис или Египет. Вярно, тя страда от същите проблеми като тях - безработица, инфлация, корупция, шуробаджанащина, авторитарно управление - но като цяло в Сирия влияние оказват и допълнителни факти, които трябва да бъдат взети предвид.

Първо, Сирия има по-скоро разнородно население, разделено на национален, религиозен, регионален и социо-икономически принцип. Управляващият режим оцелява благодарение на манипулирането на чувството на взаимно недоверие между тези групи и тяхната сложна история.

Управляващата династия в Сирия - семейство Асад, произлиза от малцинствената секта на алауитите, която съставлява едва 10 процента от населението. Елитните части на сирийските въоръжени сили, по-специално Републиканската гвардия, наброяват предимно хора от алауитската общност. Тези части имат главно мисията да гарантират оцеляването на управляващия режим и нямат други национални задачи.

Сама по себе си проявата на неутралитет по време на конфронтацията на режима и народа е един от вариантите, докато протестиращите не прибягват до никакво насилие и не включат в редиците си важни представители на всички общности, най-вече на алауитите.

Без подобно развитие на нещата страната лесно може да се окаже в плен на същата конфронтация от 70-те и началото на 80-те години, чиято кулминация бе прочутото кръвопролитие в Хама, приключило с над 20 000 убити сирийци и 25 000 изчезнали след това.

На второ място, Сирия сама по себе си е на кръстопът на една регионална борба за надмощие, включваща Иран, Израел, Саудитска Арабия, а отскоро и Турция. Нито един от тези регионални играчи не изглежда склонен да приеме промени във властта в Сирия, най-вече ако това стане в резултат на народен бунт.

И докато единственото средство на Израел да попречи на подобно нещо е като лобира сред съюзниците си на запад да облекчат натика си върху Асад, то Иран не е обременен от такива ограничения. Нищо не пречи на неговите лидери да подкрепят своите съюзници от клана Асад с милиции и оръжия, ако изникне нуждата от това.

Турция ще погледне с подозрение на всякаква регионална промяна на режима, която ще подчертае необходимостта от решаване на кюрдския въпрос по един по-драстичен начин отколкото досегашния.

Колкото до Саудитска Арабия, добре известно е нейното отвращение от революциите и непредсказуемостта на вдъхновените от народа промени и това чувство сякаш надделява над каквото и да е друго мнение.

На трето място е фактът, че Сирия продължава да страда от изолацията, в която изпадна след 80-те години. В резултат на тази изолация населението й е по-малко изложено на влияние отвъд пределите на страната за разлика от народите на Тунис и Египет.

Следователно в Сирия няма действително независими граждански общности, нито свободни синдикати, нито независими студентски организации, нито активни политически опозиционни партии.

Накратко, в Сирия няма структури, които да направят народа способен да се организира и да обедини другите. А което е по-важно, международната общност има малко влияние над сирийските управници, които редовно отхвърлят посредническите усилия на най-различни дипломатически пратеници.

Четвъртият факт произтича от това, че Сирия вече преживя преход във властта през 2000 г. Настоящият президент Башар Асад вече имаше над едно ...

Свързани новини: