Атентатковина

Така си и знаех: разговорът за медиите и между медиите, запушен като отходен канал от години, може да изригне само с помощта на динамита. Най-много да замирише още, но на местната публика това не й пречи особено при разкъсването на целофана, в който се намира политическото нещо, определено като “екскремент” от самия Бойко Борисов. Зер у нас, както е казал героят на Алеко пред едно произведение на монументалното изкуство, “една шашка динамит му стига”!

В България от години се затварят медийни усти – колективно и поединично. С чукове, с уволнения, с подкупи, а и с някои взривове- като онзи пред дома на колегата Васил Иванов, с когото имах честта да попадна по този повод в графата “нарушения на свободата на словото” в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на демокрацията по света преди 5 години. И кой от двата примера, даден за илюстрация в доклада се видя по-страшен на някои медии в България? Познахте – цензурираха информацията за него в частта, в която се говореше за напускането на Би Ти Ви “под политически натиск на Иво Инджев” (в. “Стандарт” например изряза името ми в кратката си дописка за доклада).

Сега, както виждам, мълчащият като цяло за аферата с подслушването в държавата, в която изплува и неговата намеса в корупционна връзка с Мишо Бирата, стоящият зад онзи натиск от 2006 г. президент Георги Първанов се обади с разтревожен вид: имало връщане към 90-те години, загрижи се той във връзка с факта, че пред редакцията на един вестник гръмна шашка динамит. Така ли?

Президентът нещо се е “объркал”. През 90-те години мутрите не се занимаваха толкова с вестници, колкото вестниците се занимаваха с мутрите. В онези нефелни времена имаше много трески за дялане (на принципа на Сталин – като секат гората, летят трески!), но медиите бяха значително по-свободни. Макар и тогава “назначените капиталисти” в медийния бранш да бяха преобладаващо мнозинство, все още съществуваше инерцията на свободното волеизявление в обществото и това се виждаше също в пъстротата на медийния сектор.

Именно с разбиването на конкуренцията между принципно противоборстващите гледни точки в обществото, оповестени като край на “двуполюсния модел”, започнаха 800-те дни на уж обединяващата всички българи власт на Сакскобургготски, съвпаднала някак странно и с възхода на самия Първанов. Така си и продължава до днес: царски републиканци се смениха с републикански царисти, за да дойде на власт политическа сила, повела след себе си …отломките от същи този славен обоз на кастрирания откъм “конфронтация” период.

Гангрената обаче винаги загнива, когато раната не се почисти. Намотания върху нея с годините бинт е декорация, имитация на демокрация, през която се просмуква червеното. Справка: Египет.

А у нас засега продължава затишието – затишие пред Бира(та). Взривът пред редакцията, която се опита да взриви държавата с компрометиращи записи за корупция, но се оказа взривена, може да означава всичко, само не и част от разговора за медиите “ с други средства”. За да има разговор, трябва да има медийна свобода, а не двуполюсен модел в контрола над медиите, на какъвто се “радваме” в момента - пропрезидентски и пропремиерски.

Димните завеси не могат да прикрият този факт и е тъжно да наблюдавам колегите, които се опитват да избегнат лютивия пушек в очите им с помощта на нахлузени по тревога противогази. Насълзяването си личи си и през запотените стъкла.

Виж още текстове в блога на Иво Инджев

Прочети цялата новина

Свързани новини: