Плагиатството - от стихове до дипломна работа. Феноменът “гугълство”

Шансът български стихотворец, издал първа книга, да влезе в медиите е почти равен на спечелването на джакпота от тотото. Годишно у нас излизат около 500 стихосбирки, от които 90% са графомански – на т.нар. самоиздаващи се автори, платили за да видят името си отпечатано върху корицата.

Безобразно редактирани и оформени като сватбени покани, тия творения нито се купуват, нито се четат, просто авторът ги раздава на роднини и приятели, за да им демонстрира колко е необикновено талантлив, нежели гениален. И тъй да се превърне в гордостта на фамилията.

Книжнината и интернет са претъпкани със стихоблудства, между които и крадени работи, но кой им обръща внимание. Трябва да си поне Андрей Слабаков или Мартин Карбовски, за да осребриш медийно благоуханната клоака на своята бездънна душевност.

При тоя нищожен шанс петминутната слава, споходила провинциалното момиче Мария Димитрова, направо й пада от небето. Изплагиатствала творби на Блага Димитрова, Давид Овадия, Дамян Дамянов, че и други, по-неизвестни поети, турила и нейни (никой не казва добри ли са!), платила на бургаска фирма, нарекла се издателство, да й ги направи на книга и…

          “Поетесата” от Бургас в “Господари на ефира”

Хващат я, правят от това медиен спектакъл, изчегъртват интимни подробности от живота й, с една дума издевателстват с бедното създание, което едва ли разбира смисъла на простъпката си. Върхът на всичко е самосезирането на Бургаската районна прокуратура и намесата на Икономическа полиция – последната даже извършва обиск в т.нар. издателство и изземва, представете си, цели 46 бройки от общо 100-те, в които е отпечатана книжката.

Няма що, крупно финансово престъпление е да разпространиш стотина копия от едно заглавие, дето никой няма да купува, но даже и да се намерят будали, най-многото да си върнеш част от вложената сума.

Плагиатството по света и у нас има дълга история. Пооткрадвали са (или взаимно са се обвинявали, че го правят) даже и видни български писатели като Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Александър Балабанов, Кирил Христов…

Но докато през Възраждането ни няма формирано съзнание за неприкосновеността на интелектуалната собственост, а след Освобождението са се заимствали най-вече откъси от творби на чуждестранни автори, един от съвременните ни белетристи, обявен приживе за “класик”, така му беше отпуснал края при социализма, че плагиатстваше и живи, и умрели свои сънародници.

В непубликувания си приживе автобиографичен роман “Бели дяволи” Кирил Христов разказва любопитна случка, чието действие се развива в Германия в началото на ХХ в., а героят е български студент: “Наш нехранимайко дава един свой портрет, отдолу с подпис – негов почерк, но чуждо име – да му изработят едно хубаво клише и да му направят отпечатъци върху скъпа хартия. После дава да подвържат разкошно няколко екземпляра от сбирката със стихове на един от първите наши поети с този портрет начело и остава книгите на масата си.

Хазаите му ги виждат, заинтересуват се и той им открива, скромничейки лукаво, че това са негови трудове, които е издал под своя известен псевдоним и които били имали безподобен успех. Хазаите му разказват със страхопочитание на свои роднини и познати, че у тях живеел един прочут млад поет българин. В късо време той взима грамадни лихви от своята слава – най вече от млади момичета и жени; а направя и няколко добри заеми.”

Историята свършва с това, че когато някакво женско дружество поканва нашия човек да изнесе литературна лекция, той от страх да не се намерят сред присъстващите хора, които да познават истинския поет, скалъпва, че уж майка му е на смъртно легло и трябва светкавично да отпътува за България. А всъщност се покрива в друг град…

Не е трудно да се назоват мотивите, които ...

Свързани новини: