Доц. Пламен Митев, декан на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“: Не може да се отрече значението на 3 март

- Доц. Митев, защо за национален празник е избран 3 март, а не някой от другите празници, които са свързани с историята ни например Съединението на Княжество България и Източна Румелия или Деня на обявяването на независимостта?
- Труден въпрос задавате. Публичният дебат с кое историческо събитие трябва да се свърже националният ни празник продължава вече две десетилетия. Неслучайно, всяка година в навечерието на 3 март, страстите „за” и „против” тази дата се разгарят с пълна сила. Ако се вгледаме в празничните календари на другите европейски държави няма да можем да открием общ критерий за определяне на националния празник. В общи линии във всяка страна изборът е свързан със знаковото присъствие на дадено събитие в историческата памет. От тази гледна точка 3 март наистина бележи за българите едно ново начало – отхвърлянето на продължилото почти пет столетия чуждо иго.
Действително Санстефанският мирен договор има предварителен характер и в този смисъл постигнатото на 3 март е твърде мимолетно. Да не забравяме, че и самата дата на подписването на договора (19 февруари ст.ст./3 март н.ст.) съвсем не е случайна. Руската дипломация прави всичко възможно и невъзможно договорът да се подпише точно на 19 февруари, за да поднесе символичен подарък на император Александър ІІ, тъй като на тази именно дата през 1855 г. той се възкачва на руския престол. Обективно погледнато българската държавност се възстановява не на 3 март, а с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. и с избора на Александър Батенберг за български княз. „Против” датата 3 март могат да се намерят и други аргументи, но крайно време е да спрем с непрекъснатите люшкания от една към друга дата, от една крайност към друга. Време е модата на т.нар. нови прочити да отстъпи на обективните оценки, на спокойния и премислен анализ, а всички те показват, че никой не може да отрече значението на 3 март 1878 г.

- Появяват се тези, че Санстефанският мир е просто едно нереално предложение на Русия, с което тя да спечели българите. Има ли нещо вярно в тази версия?
- Документите, отразяващи дипломатическата подготовка, хода и завършека на Руско-турската война от 1877/1878 г., подхранват подобни хипотези. Истината обаче е още по-нелицеприятна. Още преди руската армия да тръгне към Балканите, Петербург поема конкретни ангажименти към останалите велики сили и най-вече към Англия и Австро-Унгария. На практика Русия се задължава бъдещият мирен договор да се изработи с участието на всички заинтересовани държави. През януари 1878 г., когато руските отряди стремително настъпват към Цариград, Лондон и Виена настоятелно искат от Русия да потвърди предварително поетите ангажименти. Пред опасността да предизвика ненужни усложнения руското правителство ясно заявява, че ще спази дадените вече обещания. Тъкмо това предопределя и предварителния характер на договора от Сан Стефано. Разбира се, руската дипломация се възползва по един блестящ начин от предоставилата й се възможност да покаже на българите, че Русия е готова да удовлетвори всички техни искания, докато „лошите“ западни сили отново застават зад Турция. Това не означава, че ген. Игнатиев не е вярвал във възможността за опазване на Санстефанска България. Но в голямата политика правилата са други и в много редки случаи справедливостта и разумът вземат връх. По-често малките държави и народи стават жертва на интересите на великите сили, на силните на деня.

- Каква трябва да бъде националната ни кауза в наши дни и по какво се различава тя от тази в края на 19-и век?
- В началото на новото хилядолетие всяка национална доктрина трябва да се съобразява с реалностите на Новото време. Живеем в глобализиращ се свят. Границите в традиционния им смисъл се размиват. Променят се приоритетите, сменят се ценностите. Много трудно е при такива условия някогашните национални доктрини от ХІХ, а дори и от ХХ в., да се съхранят. В този смисъл нужно би било и ние, българите, да „презаредим”, да преподредим в краткосрочен и в дългосрочен план целите и националните си задачи. Най-важното според мен е да осъзнаем реалните опасности, пред които сме изправени – да се претопим като народ, да изчезнем като държава. Културно-историческото ни наследство се разпродава, ограбва, ставаме все по-бедни и по-обезверени. Губят се устоите на националното ни съзнание. А в същото това време новоизлюпените ни политици продължават да се боричкат помежду си.

Интервюто взе Александър Сивилов

Прочети цялата новина

Свързани новини: