Завещанието на един негодник

ДИСЕКЦИЯ НА ЖИВОТА
След повече от трийсет години отсъствие от българския книжен пазар „Ентусиаст“ издава романа на нобелиста Франсоа Мориак „Змийско кълбо“. Книгата е първо заглавие в новата поредица на издателството – Enthusiast Vintage. Тя включва селекция творби на утвърдени писатели, които са се превърнали в класика.
Романът „Змийско кълбо“ е признат за един от шедьоврите на френската литература. В своята книга Франсоа Мориак прави забележителна аутопсия на човешкото сърце. „Змийско кълбо“ е дълбоко психологически и разтърсващ роман, който разкрива тъмната страна на човешката душата, завладяна от желанието за отмъщение. Разказ за преходността и неочакваните обрати на човешкия живот, за отчуждението и самотата, за обичта към най-близките, която се превръща в омраза.
В последните месеци от живота си един богат и известен адвокат прави болезнена равносметка на земния си път. След 30 години брак, три деца и внуци, той осъзнава, че цялото му семейство очаква само едно – смъртта му.

---

Случи се събитие, в което изиграх отвратителна роля. През 1896 или през 1897 г. почина барон Филипо - твой девер и мой баджанак. Една сутрин сестра ти Маринет се събудила и го заговорила, но той не й отвърнал. Отворила капаците на прозорците и видяла, че старецът бил обелил очи, а долната му челюст се била откачила. Въпреки това не разбрала веднага, че в продължение на много часове е спала в едно легло с труп.

Съмнявам се, че някой от вас е осъзнал колко ужасно бе завещанието на този негодник: Оставяше на жена си огромна сума, но при условие че тя никога не се омъжи отново, а ако пренебрегне волята му, по-голямата част от наследството му щеше да премине в ръцете на племенниците му. "Налага се да сме постоянно с нея - не спираше да повтаря майка ти. - За щастие нашето семейство е задружно. Клетата! Не трябва да я оставяме самичка..."

Тогава Маринет бе на тридесетина години, но спомни си – приличаше на съвсем младо момиче. Послушно се бе оставила да я омъжат за стареца, бе го изтърпяла, без да се бунтува. Не допускахте, че поведението й ще бъде различно и след сполетялата я беда – като вдовица не й оставаше друг избор, освен да се подчини на догмите. Не осъзнахте и колко голямо бе изживяното от нея сътресение: то я освобождаваше от веригите и я извеждаше от тъмния тунел на дневна светлина.

О, не, Иза, не се бой, че ще прекаля с преимуществото да водя монолог, което сам съм си отредил чрез този дневник... съвсем естествено бе ти да желаеш тези пари да останат в семейството и един ден нашите деца да се възползват от тях. Бяхте убедени, че Маринет не трябва по никакъв начин да изгуби възнаграждението си за това, че десет годни е била предана на съпруг старец. Държахте се като добронамерени роднини. Не намирахте нищо странно в бъдещия й самотен живот. Не си ли спомни, че и ти си била млада жена? Не, за теб този епизод от живота ти бе затворена книга. Бе майка и нищо друго вече не съществуваше за теб, не трябваше да има значение и за другите. Вашето семейство никога не е блестяло с особено въображение. Затова не можехте да се поставите на мястото на друг човек и да разберете какво става в душата му – бил той мерзавец или възвишено същество.

Имахте уговорка с Маринет тя да прекара в Калез първото лято след овдовяването си. Сестра ти прие с радост не защото бяхте особено близки, но защото обичаше трите ни деца, особено малката Мари. Аз я познавах твърде бегло и първото нещо, което ме привлече у нея, бе грациозността й. Бе с година по-голяма от теб, но изглеждаше много много по-млада. Ти бе натежала от бременностите и ражданията, а тя – поне привидно – бе излязла недокосната от леглото на онзи дъртак. Лицето й бе детинско. Според тогавашната мода, се решеше на висок кок с шиньон и под вдиганите й нагоре тъмноруси коси по врата й се къдреше нежен мъх, който приличаше на морска пяна (тази прекрасна гледка, този тил с "разпенен" мъх днес е непозната). Очите й бяха доста кръгли и придаваха на лицето й постоянно учуден израз. На шега обхващах с двете си длани изумително тънката й талия. Бюстът и ханшът й обаче бяха доста развити и днес биха се сторили едва ли не чудовищни на съвременните млади жени, но тогавашните дами приличаха на прекомерно поливани цветя.

Веселостта и жизнерадостта на Маринет ме удивляваха. Тя забавляваше много децата – постоянно играеше с тях на криеница на тавана и често вечер организираше представяне на "живи картини". "Малко е вятърничава – казваше ти. – Не си дава сметка за положението си."

Разрешението да носи бели рокли през седмицата ти се струваше голяма волност и ти не се съгласяваше в неделя тя да ходи на църковната служба без черния си воал и обшитото си с черен креп манто. Не смяташе, че горещината е кой знае какво извинение.

Единственото удоволствие, което бе изпитала по време на съвместния живот с мъжа си, бе ездата. Барон Филипо, превъзходен ездач и светило в областта на конете, не пропускал никога сутрешната си разходка на кон. Маринет нареди да докарат кобилата й в Калез и понеже нямаше кой да я придружава, яздеше сама. Това ти се струваше скандално по две причини – първо, защото жена, загубила съпруга си преди три месеца, нямаше право да спортува и, второ – защото разходките й без "телохранител" според теб надминаваха всякакви обществени норми.

"Ще й кажа мнението на семейството ни!" – заканваше се ти. Изпълняваше заканата си, но тя си правеше оглушки. Уморена от битката, Маринет ме помоли да я придружавам, като пое ангажимента да ми намери съвсем кротък кон. (От само себе си се разбираше, че разноските щяха да бъдат за нейна сметка).

Потегляхме на разсъмване заради мухите, а и защото трябваше да яздим два километра по-бавно, докато стигнем боровата гора. Конете ни очакваха пред вратата. Маринет се изплезваше срещу затворените капаци на спалнята ти, а после забождаше върху амазонката си роза, от която капеха капки роса, и казваше: "Съвсем не е подходяща за вдовица!" Камбаната не църквата отчетливо известяваше, че утринната служба скоро ще започне. Абат Ардуен ни поздравяваше срамежливо и потъваше в гъстата мъгла, загърнала лозята.

Докато стигнем гората, разговаряхме. Забелязах, че имам известен авторитет пред моята балдъза. Причината бе не толкова моето положение в палатата, а фактът, че заради бунтарските си възгледи бях черната овца в семейството докато твоите принципи твърде много се покриваха с мирогледа на покойния барон Филипо.

Една жена винаги свързва религията или напредничавите идеи с определен човек, когото обича или мрази. Според случая. В мои ръце бе да увелича авторитета си и да стана значима личност за тази млада бунтарка. Но ето какво се случваше: докато тя изразяваше раздразнението си от всички вас, аз й пригласях на драго сърце, само че ми бе невъзможно да сторя същото по отношение на презрението й към милионите, които би загубила, ако се омъжи повторно. В мой интерес бе да й пригласям и да се правя на човек с благородно сърце, за да й се харесам, но бедата бе, че не можех да се преструвам. Не можех да се престоря, че одобрявам думите й, когато тя категорично отсичаше, че за нея наследството й няма никакво значение. Трябва ли да призная всичко, което ми минаваше през ума? Например не успявах да изхвърля от главата си следната хипотеза: Маринет можеше да умре и тогава ние щяхме да наследим всичко. (Не мислех за децата, а за себе си.)

Напразно се подготвях за разговорите ни, напразно репетирах урока си. Вътрешното ми "аз" бе по-силно от желанието ми да й бъда приятен. "Маринет, та това са седем милиона! Нали не смятате, че човек може с лека ръка да се откаже от седем милиона?! Няма мъж на света, който да заслужава подобна саможертва, дори да се касаеше за малка част от тази сума." А когато тя ми обясняваше, че поставя щастието над всичко, я уверявах, че никой не може да бъде щастлив, ако захвърли подобно богатство.

Ах! – възкликваше тя. – Напразно ги мразите! Та вие сте същият като тях."

После препускаше в галоп, а аз я следвах отдалеч. Бяха ме преоценили и бях загубил. Ех, тази моя маниакална слабост към парите! Докъде само ме бе докарала! Ако не бе тя, можех да намеря в лицето на Маринет по-малка сестричка или добра приятелка... А вие искате да пожертвам парите си заради вас, след като съм пожертвал всичко заради тях! Не, не! Те са ми стрували твърде скъпо, за за да ви дам и един сантим, преди да "гушна букета".



Превод от френски
Силвия Колева

Прочети цялата новина

Свързани новини: