Между “реалполитик” и правосъдието

През Студената война правилата при дезертиране бяха съвсем ясни. Онези високопоставени фигури, които преминаваха на другата страна, можеха да очакват от новите си домакини жилище, доход и съдебна неприкосновеност за всякакви минали престъпления. Тези стари правила обаче са вече неприложими в ерата на асиметричната война, хуманитарните интервенции и Международния съд. Британският външен министър Уилям Хейг вчера заяви, че пристигналият в сряда през нощта на летище Фарнбъро либийски външен министър Муса Куса няма да получи имунитет.

Това решение е разбираемо. Ръцете на Куса са изцапани с кръв. Той е дълбоко замесен в спонсорирането от Либия на тероризма по света и програмата за ликвидиране на либийски дисиденти зад граница през 80-те години на миналия век. Правосъдието настоява той да бъде съден за участието си във всяко едно от тези престъпления.

Нежеланието да се предложи имунитет на Куса има наистина проблематични последици. Хейг се опита да направи капитал от дезертьорството, отбелязвайки, че Муамар Кадафи “е длъжен да се запита кой ще е следващият, който ще го напусне”. Той призова и останалите приближени на либийския диктатор да последват примера на Куса.

Отказът на имунитет за Куса намалява вероятността и други да се отрекат от режима. Ако най-близките довереници на Кадафи се страхуват, че дезертирането им ще ги отведе в съда, те ще бъдат са склонни да останат по-скоро при режима на полковника. Така отказът на имунитет на отреклите се от режима вероятно би имал обратен ефект, засилвайки подкрепата за Кадафи в критична фаза от конфликта.

Подобна дилема се оформя и по въпроса дали на самия Кадафи трябва да бъде позволено да замине в изгнание - идея, коментирана в последните дни в някои западни столици. Подобна сделка бързо би сложила край на войната, но това би означавало един кръвожаден тиранин да доживее в относително спокойствие и удобства края на дните си.

Тук като че ли е налице трагичен компромис между правосъдие и дипломатическа ефективност. Ако се позволи на лица като Куса и Кадафи да избегнат правосъдието за минали престъпления, това би могло да спаси живота на много хора и да увеличи шансовете на Либия да стане свободна страна. Но то ще е и оскърбление за загиналите при атентатите, разпоредени от същите тези субекти.

В крайна сметка правосъдието трябва да вземе връх. Тук не става дума само за отстояване на правата на жертвите, а за надеждността на международното право. Ако стане видно, че могъщите държави го прилагат избирателно, възпиращият ефект от съществуването на Международния наказателен съд ще бъде саботиран. Жестоките диктатори ще знаят, че ако някой ден бъдат изправени до стената, ще могат да претендират за удобно убежище в чужбина. МНС ще се окаже напълно безобиден.

Има и друго съображение. Куса взе дейно участие в реабилитирането на Либия пред международната общност в края на 90-те години на миналия век. Той изигра решаваща роля в договарянето на обезщетенията за семействата на жертвите на атентата над Локърби и отварянето на Либия за западните петролни интереси. Евентуален съдебен процес би изнесъл на светло жизненоважна информация за тези тъмни сделки, но ако на Куса се даде имунитет, тази информация ще остане погребана завинаги.

И все пак амнистиите и опрощаването за минали престъпления не са несъвместими с правосъдието, както живо свидетелства опитът ни с Ирландската републиканска армия (ИРА). Отказът да се даде на Куса пълен съдебен имунитет е правилното решение. Дезертирането и сътрудничеството му обаче може да бъдат взети предвид, в случай че бъде съден. Няма да е лесно, но трябва да се намери начин за помиряване на международното правосъдие и международната “реалполитик”.

По БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: