Молете се, надявайте се, гответе се

в. Ню Йорк таймс

Когато бях в Кайро по време на египетското въстание, поисках един ден да сменя хотелите, за да бъда по-близо до събитията, и се обадих в „Мариот“ да проверя дали има свободни места. Младата, съдейки по гласа, египтянка от отдела за резервации, която разговаря с мен, ми предложи стая и попита: „Ползвате ли фирмена отстъпка?“ Аз казах: „Не знам. Работя за в. “Ню Йорк таймс”.“ Няколко секунди по телефона имаше мълчание, а после тя каза: „Мога ли да Ви попитам нещо?“ Разбира се, отговорих. „Ще бъде ли всичко при нас наред? Тревожа се.“

Припомних си този разговор, защото тя звучеше като съвременен човек, като млада жена, която би отишла на площад „Тахрир“. Ние едва сега започваме да разбираме какво може би я е измъчвало — в Египет и на други места.

Нека започнем със структурата на арабската държава. Помислете за демократичната вълна в Европа през 1989 г. В Европа буквално всяка страна беше еднородна държава като Германия — освен Югославия. В арабския свят е точно обратното. Там буквално всяка държава е като Югославия — освен Египет, Тунис и Мароко.

Тоест, когато в Европа железният юмрук на комунизма беше премахнат, големите и до голяма степен еднородни държави с традиции на гражданско общество успяха сравнително бързо и стабилно да се придвижат към по-голямо самоуправление, с изключение на Югославия — мултиетническа, мултирелигиозна страна, която се разпадна на парчета.

В арабския свят почти всички тези страни, приличащи на Югославия, представляват разнородни образувания от етнически, религиозни и племенни групи, сглобени от колониалните сили — освен Египет, Тунис и Мароко, които имат големи еднородни мнозинства. Така че, когато вдигнете похлупака на тези страни, е възможно навън да изкипи не гражданско общество, а гражданска война.

Затова сравнително мирните арабски демократични революции засега вероятно са приключили. Те се извършиха в двете страни, в които имаше най-благоприятните условия за това, защото в Тунис и Египет цялото общество съумя да се вдигне заедно като едно семейство и да изгони лошия „татко“ — диктатора. Оттук нататък трябва да се надяваме на „арабски еволюции“, в противен случай ще имаме арабски граждански войни.

Най-обещаващите държави за еволюция са Мароко и Йордания, където има уважавани крале, които, ако решат, биха могли да поведат плавен преход към конституционна монархия.

Сирия, Либия, Йемен и Бахрейн — страни, разпокъсани от племенни, етнически и религиозни разделения — биха били идеални за постепенна еволюция към демокрация, но вече вероятно е твърде късно за това. Първоначалният инстинкт на техните лидери беше да смажат демонстрациите, което доведе до кръвопролития.

В тези страни сега има толкова много натрупана враждебност между религиозните общности и племената, някои от които са се радвали на щедри привилегии от своите диктаторски режими, а други са били жестоко потискани от тях, че дори ако по някакъв начин бъде премахнат железният юмрук на авторитаризма, надеждите за демокрация биха могли лесно да бъдат потъпкани от граждански конфликт.

Може ли нещо да предотврати това? Да, например появата на изключителни лидери, които настояват да погребат миналото, а не да бъдат погребани от него. Арабският свят отчаяно се нуждае от хора като Нелсън Мандела и Ф. В. де Клерк в Южна Африка — колоси от враждебни общности, които се издигат над омразата между племена или между сунити и шиити, за да изковат нов обществен договор. Арабската общественост ни изненадва със своя героизъм. Сега имаме нужда някои арабски лидери да ни изненадат с храброст и визия. Това толкова много липсва от толкова отдавна.

Друга възможност е намеса на външна сила, както направи Америка в Ирак и Европейският съюз — в Източна Европа, която да бъде арбитър или наставник в прехода към демокрация на изгубилите взаимно доверие общности в тези разпокъсани държави. Аз обаче не виждам кой би пожелал да се захване с тази задача.

В отсъствието на тези алтернативи трябва да се задоволим с това, което имаме. Авторитарни управници в Сирия, Йемен, Либия и Бахрейн, които стрелят по бунтовниците в своите страни, следвайки племенната логика „властвай или умри“, което значи: или моята група или племе е на власт, или съм мъртъв. Във всички тези общества има недостиг на главната съставка на демокрацията — истинския плурализъм, при който хората имат усещането за обща съдба, действат като граждани и не смятат, че тяхното малцинство трябва да бъде на власт, за да са в безопасност или да благоденстват. Тя може да се появи, както показва Ирак, но това отнема време.

Междувременно Саудитска Арабия, която се състои от 90 процента сунити и 10 процента шиити, даде да се разбере, че ще се противопостави на каквато и да е еволюция към конституционна монархия в съседен Бахрейн, където сунитско малцинство властва над шиитско мнозинство. Саудитска Арабия няма традиция на плурализъм. Когато казваме „демократична реформа“ на Саудитска Арабия или Бахрейн, все едно им говорим на латински. Това, което чуват техните лидери, е „шиитите да вземат властта от сунитите“. Което няма да стане по мирен начин.

Дори в Египет е трудно да има еволюция. Армията, която контролира процеса там, наскоро арестува видния либерален блогър Маикел Набил за „обида на армията“.

Не си мислете, че не подкрепям промените. Продължавам да съм ...

Свързани новини: