Причините за кризата са много по-дълбоки от видимото

Никой няма намерение да търси извинение за мениджърите и регулаторите на финансовите компании, които не си изпълниха задълженията пред финансовата криза. Твърде лесно е обаче вината да се стоварва върху някого, без да се проучи сериозно какво в действителност се е случило.
Настоящото наблюдение бе породено от разпространените миналата седмица новини, че американската Комисия за ценните книжа и фондовите борси (SEC) обмисля да предприеме законови действия срещу Даниел Мъд и Ричард Сайрън, главни изпълнителни директори съответно на Fannie Mae и Freddie Mac преди фалита на двете спонсорирани от правителството компании.
Ако новините са верни и Fannie и Freddie не са успели да разкрият напълно потенциалните загуби по рисковите ипотечни кредити, това ще означава, че нарушенията, извършени от компаниите, надхвърлят нарушението на законите за сектора на ценни книжа. Това разкритие би било и решаваща стъпка към разкриването на причините за финансовата криза и на степента на усилията, положени от Комисията за разследване на финансовата криза (FCIC). Докладът на комисията стовари вината за кризата върху изпълнителните директори на финансовите компании, които не са успели да преценят поеманите рискове или просто не ги е било грижа за тях. Според заключенията на комисията регулаторите също не са си вършели работата както трябва.
Изводът от всичко това е, че кризата е била причинена от алчността на определени индивиди или от мързела или липсата на авторитет на регулаторите. Лекарството според доклада биха били по-строгите регулации, а резултатът – всеизвестният вече закон „Дод-Франк“.

Близо до истината

Въпреки това FCIC, ръководена от Фил Ангелидес, бивш кандидат от демократите за губернатор на Калифорния, и Бил Томас, бивш републикански конгресмен от Калифорния, така и не разследва наличната по онова време информация за заемите в портфейлите на Fannie и Freddie или защо инвеститорите и регулаторите продължиха да вярват и да ни уверяват, че ипотечно гарантираните ценни книжа са сигурна инвестиция.
Благодарение на законовите действия, които SEC предстои да предприеме, се приближаваме до истината.
Съгласно приетото през 1992 г. законодателство Fannie и Freddie трябваше да изпълняват постижими за тях цели за жилищните имоти, когато купуваха ипотечни кредити. Първоначално целите изискваха 30% от всички придобивания на ипотеки да се класифицират като достъпни, т.е. парите да бъдат отпускани на кредитополучатели, които имат среден или по-нисък доход в региона, където живеят.
През следващите години целите бяха повишени, така че до 2007 г. 55% от всички ипотеки, придобити от двете компании, трябваше да са предоставени от кредитополучатели със среден или по-нисък доход.
Възможно е да се намерят първокласни кредитополучатели с такъв доход. Но не и когато повече от половината от всичките кредити трябва да отговарят на тези условия и особено когато компаниите се съревновават за едни и същи кредити с Федералната жилищна администрация (FHA), застраховани банки и спестовни и кредитни асоциации с подобни изисквания съгласно Закона за местното реинвестиране (CRA).
До 2008 г. Fannie и Freddie държаха или бяха застраховали 12 млн. кредита, предоставени на кредитополучатели с кредитна оценка под 660 според агенция FICO (оценка, с която по принцип се свързват рисковите кредити), или които се смятаха за рискови, тъй като не предоставяха авансови плащания, или предоставяха много ниски такива, или имаха други недостатъци. Дотогава около 27 млн. кредита, т.е. половината от всички американски ипотечни заеми, бяха оценени като рискови.
Когато балонът на жилищните имоти започна да изпуска въздух, тези кредити започнаха да се просрочват при безпрецедентни нива, като смъкнаха надолу цените на жилищните имоти и повлякоха финансовите компании, притежаващи ценни книжа, гарантирани с тези ипотеки.
В продължение на много години Fannie Mae определяше рисковите ипотеки като кредити, които компанията купуваше от рискови кредитори без оглед на кредитния им рейтинг. По този начин обаче инвестиционните портфейли на компанията изглеждаха по-безрискови. В годишния си доклад от 2007 г. например компанията изчисли излагането си на рискови кредити на около 0,3% от еднофамилните ипотеки в портфейла си. Докладът показва, че кредитите с кредитна оценка под 660 според FICO са били 18% от еднофамилните ипотеки на компанията.
В контекста на финансовата криза можем да предположим, че отчетите на Fannie и Freddie може да са накарали анализаторите и мениджърите на риск да повярват, че ако балонът на жилищните имоти се спука, щетите ще бъдат ограничени поради малкия брой на рисковите кредити.
А вече знаем, че щетите бяха огромни. Ако 12-те милиона рискови кредити на Fannie Mae и Freddie Mac бяха първокласни, нарушенията и просрочванията може би щяха да са около 2%, а не близо девет пъти повече.

Без разследване

В подкрепа на несъгласието с доклада на FCIC има примери от най-разнообразни източници: университетско изследване, анализатор от кредитна агенция и експерт по жилищните пазари, които още преди 2008 г. знаеха, че половината от всички ипотеки във финансовата система са рискови или че Fannie и Freddie са допринесли за близо половината от тази стойност.
Комисията имаше възможността да разследва рисковете, предприети от Fannie и Freddie, и да проучи защо информация, до която пазарите имаха достъп, е била толкова недостатъчна. Това начинание обаче щеше да изисква от комисията да прецени загубите в контекста на погрешната държавна политика за жилищните имоти. Ангелидес отказа да се нагърби с тази задача. Вместо това докладът на комисията окачестви ролята на Fannie и Freddie за кризата с жилищните имоти като „странична“.
В резултат на това замитане американският народ и Конгресът получиха изкривена картина на причините за финансовата криза вместо подробното разследване, което заслужаваха.

Прочети цялата новина

Свързани новини: