Оказва се, че тази форма изпълнява някаква особено специфична духовна роля за модерния човек със своята лаконичност, способност за индивидуация и представяне на отношението между човека и природата. Феномен, който тепърва ще придобива по-ясни очертания и тълкувателни ресурси. Някои от най-значимите критици на ХХ-ти век като французина Ролан Барт многократно разсъждават върху спецификата на поетичното му естество, а големи поети като Пол Валери и Кенет Уайт опитват да създават свои творби. 

Все пак трудно е да си представим, че хайку макар и в исторически план, чрез малката песен танка, да има отношение към музикалните форми може да се превърне в повод за създаването на музикално произведение заради своята прекомерна краткост и мигновеност. Хайку е литературен атом и сякаш е по-скоро тон, въздишка, миг, отколкото мелодия, фраза. Въпреки това някъде във тората половина на ХХ-ти век Оливие Месиен пръв прави опит да свърже хайку и музика.
 

В основата на неговата музикална естетика лежи представата за синестезията, за цветовата обагреност на звука, за дълбоката свързаност между сетивно-ителектуалните усещания. Според френския композитор всичко може да се превърне в повод за музикална композиция от съвръшеното пеене на птиците, та до хайку поезията. Нейната сила и художествена плътност следва обаче да бъде оценявана по три отделни критерии. Първо интерес - да интригува и събужда интелектуално съучастие; второ красота – да беде пленителна и прелестна красива за слушане; и трето да вълнува – музиката винаги трябва да докосва слушателя. Тъкмо затова си позволява да напише своите "Sept haïkaï"(1962) Седем хайку, за соло пиано и оркестър. Авангардна, сложна и оригинална композиция, чиито японски мотиви са преосмислени по нов начин, но общият център между хайку поезията и тези композиции е да се долови уникалния поток на времето и емоционалната му оцветеност.